Още преди някой да е прочел книгата на Иван Костов „Свидетелства за прехода 1989 – 1999“ (изд. „Сиела“), тя вече бе предизвикала огромен читателски интерес и крайни противоположни мнения в социалните мрежи. Капацитетът на Военния клуб, където бе премиерата на 11 април, далеч бе надхвърлен от желаещите да присъстват. „Площад Славейков“ покани министър-председателя (1997 – 2001) за интервю и той прие да отговори на въпросите ни писмено.

Зададохме въпроси, на които не открихме отговори в книгата.

- Книга на един държавник за прехода – какво точно Ви каза Иван Вукадинов, за да напишете „Свидетелства за прехода“? Вероятно сте единственият премиер, за когото думите на един художник имат такава тежест.

Освен изумителен художник, той ми е приятел. Каза, че съм длъжен да пиша, и в моментите на моето разколебаване повтаряше тези свои думи много твърдо.

- Смятате като начало на промените не 10 ноември 1989 г., а 19 януари 1990 г., когато бе отменен Член 1 от Конституцията. Падането на Тодор Живков бе прието от мнозина у нас с голяма радост, кога и как се появи носталгията по неговото време?

БКП конституционно губи монопола си върху властта на 19 януари 1990-а, затова тази дата е началото на институционалните промени към демократизация на страната. Свалянето на Живков от другарите му в партията е край на авторитарния, а не на тоталитарния режим. На другия въпрос - има хора, които не могат да носят отговорността на граждани. Те са носталгични към комунизма, защото по онова време имаше с кого да оправдават и на кого да се осланят.

- В предговора казвате, че се надявате да предизвикате публичен дебат за прехода, защото такъв - на ниво факти - дори не е започвал. Смятате ли за възможно с една книга да обърнете мнение, насаждано масово от десетилетия?

Сигурен съм, че една книга не може да опровергае измамите и митовете за прехода. Това е по силите на демократичната общност в страната и е неин дълг. Тази книга е предизвикателство и към тази общност, която сега е разединена. Тя не изпълнява дълга си към българското общество. Не е негов авангард. А иначе фактите на истината така или иначе ще се наложат, но за това е необходимо време.

- Можете ли да кажете, че преходът приключи?

Не мога да кажа, че е приключил. Ще приключи, когато в България се установи върховенство на закона. Когато има силни институции, които са способни да се справят с корупцията, олигархията, организираната престъпност и злоупотребата с монополно положение. И най-вече когато българските граждани станат истински защитници на демокрацията в своето Отечество.

- Пак там пишете: „Имам абсолютната убеденост, че всяко общество върви напред само с истината“. Какви шансове за истината виждате, след като тя става все по-дефицитна и вече все по-голяма част от света живее в епохата на алтернативните факти и постистината?

Ако се примирите с дефицита от истина, няма да вървите напред.

- Твърдите, че от „диктаторите остават само парчета от паметници“ - защо за вашето управление беше важно разрушаването на мавзолея и премахването на паметника на Ленин, но паметници като този на Съветската армия и Альоша остават непоклатими при всички правителства?

От страх пред Руската федерация. Кремъл заплашва всеки, който се опитва да премахне тези паметници.

- Как оценявате мястото и ролята на българската култура от времето на социализма, „преди общият упадък да отвори място за т. нар. „масова култура“, чалга и мутренски стандарти на поведение“?

Истинската култура по времето на социализма не беше социалистическият реализъм. Тя е тук, независимо от масовия underground. Мутренското поведение не е стилът на бързо формиращата се средна класа.

- В книгата не споменавате нито дума за отношението на правителството на ОДС към културата. Не отчуждихте ли хората на културата - онези, които посрещнаха с най-голям ентусиазъм рухването на тоталитаризма и бяха на всички митинги? Те можеха да помогнат много за така и неслучилата се декомунизация в посткомунистическото общество.

За много неща не съм свидетелствал, за да запазя книгата в разумни размери. Имахме прекрасен министър в лицето на Емма Москова, която бе ценена от хората на културата. И тя с екипа си направи всичко по силите си. Бяхме подкрепяни и подкрепяхме според възможностите, които имаше страната тогава. Те бяха много пъти по-малки, отколкото сега.

- Твърдите, че сътрудничеството на интелектуалци като Юлия Кръстева за ДС е „твърде безвредно“ - не е ли това почти като да обявим дребната престъпност за безвредна?

Юлия Кръстева не е навредила с нищо на собствената си страна. Ако е нанесла щета, тя е на за френските леви интелектуалци и маоисти. За мен тя бе употребена като част от живия щит на истински мракобесните представители на репресивния апарат - тези, които убиха Георги Марков, тези, за които малцина смеят да говорят и днес. И нека не подвеждаме читателите на това интервю - в никоя бивша комунистическа страна разузнавачите от онова време не са обявени за престъпници.

-  В книгата говорите за германския модел на лустрация - на практика неговото въвеждане не зависи ли от всеки от нас? В един момент ГЕРБ отзоваваше посланици, които са бивши агенти на ДС, а днес дори има депутати агенти на ДС. Смятате ли, че такъв тип лустрация би работил у нас?

СДС и ОДС управляваха в продължение на 4 години и 10 месеца. През останалите 24 години не е имало кой да приложи германския модел на лустрация. Той се провежда от всички ръководители на държавните институции. Те трябва да са убедени в необходимостта от нея. ГЕРБ опитаха, но далеч не за всички ключови позиции.

- Съжалявате ли днес за съгласието си от 4 февруари 1997 г. за предсрочни избори преди разпадането на БСП? Не бе ли това най-значимият компромис, благодарение на който БСП оцеля като политическа сила, след катастрофалното управление на Жан Виденов?

Не сме дали съгласие. Никой не ни ги е предлагал. БСП искаше да продължи да управлява. Основното ни искане и това на протестиращите бе за предсрочни избори. Трябваше да спрем страната на ръба на пропастта. Затова бе тревогата ни, а не как да оставим да се самосъсипе БСП. Защото щеше да хвърли всички ни в хаоса.

- Защо от времето на СДС досега вдясно царува предимно разцеплението, личностните сблъсъци, липсата на обединение в името на някаква цел? Усещате ли лична вина за това?

Няколкото разпада на демократичните коалиции са анализирани в книгата, търсено е и е предложено обяснение. Точно по тази тема са нужни още много разкази и позиции, за да се види истината от всички страни. Не чувствам вина точно за тези разпади. Защото останах на своите позиции от началото до края на политическата си мисия. Иначе тя нямаше да бъде мисия, а политическа кариера.

- Защо работата по отварянето на досиета на ДС е отнета от вицепремиера Веселин Методиев и е дадена на министъра Богомил Бонев - човек, който става член на БКП още на 20 години през 1977 г.? Защо той беше изваден от правителството без обяснения?

Има отговори на тези два въпроса в моите свидетелства, които е по-добре да бъдат прочетени, а не преразказвани*.

- И двамата главни прокурори, избирани при мнозинства на СДС - Иван Татарчев и Никола Филчев - работеха предимно против демократичните сили. Какво е Вашето обяснение?

Зависимост от собствените слабости или от номенклатурата.

- Говорите със силни аргументи срещу деидеологизацията, приета с консенсус още по времето на Кръглата маса, обявявате я едновременно за амнистия и амнезия за престъпленията на комунизма. От днешна гледна точка какво бихте предложили вместо приетия тогава принцип на деидеологизация?

Моята представа за идеологията е за код, с който човек си служи, за да възприеме и осмисли това, което му се случва, най-вече в социалния му живот. Кодът е съставен от ценности, наредени по приоритет по точно определен начин. Дори едни и същи ценности, подредени по друг начин, задават друг идеологически код. В моя код ценностите са приоритизирани по следния начин: на първо място сигурността, след това свободата, солидарността, равните права, върховенството на закона и т.н.

- В българското общество вече 30 години няма единодушие по оценката на комунистическото минало и вече има повече от 20 набора, изкарали гимназиалните си години по време на прехода, без да учат, че комунизмът е престъпен режим, а демокрацията и европейските ценности са безалтернативни, въпреки недостатъците си. Не е ли това един от най-големите пропуски на демократичните правителства? И колко години още можем да живеем без ясна оценка за миналото?

Ние започнахме да въвеждаме гражданското образование, но това не става за две-три години от учители, които в голямото си мнозинство са останали убедени комунисти. Нямаше между нас, демократите, някой, който да поиска да бъдат репресирани чрез отстраняване от професията им, както бе направено в Германия. Колко години - зависи от демократичната общност.

- В „Панорама“ казахте, че България не е страдала толкова много в сравнение с другите европейски страни - мнозина българи биха Ви възразили.

Могат да ми възразят само тези, които не познават историята на западно- и северно-европейските народи. В сравнение с тях ние сме пожалени от съдбата и в старата си, и в новата си история. Убеден привърженик съм на тезата, че преодоляването на трудностите и страданията развиват човешките качества и обществото. Преодоляването, надмогването, следващият етап на трудност ни правят по-силни.

- През 2001 г. напуснахте политиката в най-добрата възраст за един политик. На премиерата на „Свидетелствата“ във Военния клуб Ви попитаха дали тази книга не е заявка за завръщането Ви на политическата сцена. Тогава отговорихте, че сега не е моментът за този въпрос. Ще настъпи ли моментът да дадете отговор?

Захари Карабашлиев ми каза да отговоря така. Моят личен отговор е, че не е редно от един възрастен човек да се иска да се занимава активно с политика, да носи отговорност за други хора. За това се искат много душевни и физически сили.

- Цитирате Чехов, че е трябвало „капка по капка да изтръгваме роба от себе си“. Вие самият успяхте ли?

Абсолютно! Свободен гражданин съм. Свидетелствата ми го доказват.

----

* В шеста глава от „Свидетелствата“, озаглавена „Срещу рецидивите на комунизма“, Иван Костов разказва как по настояване на президента (1997 – 2002) Петър Стоянов и председателя на парламента Йордан Соколов (1997 – 2001) работата по отварянето на досиетата е била отнета от вицепремиера Веселин Методиев и възложена на вътрешния министър (1997 – 1999) Богомил Бонев.

"Преди оповестяването председателят на БСП Георги Първанов намери удобна възможност да разговаря с мен. Беше притеснен от това, че ще бъда обявен за принадлежащ към бившата ДС. Твърдеше, че не е бил сътрудник и ще бъде набеден. Уверих го, че ще изчакаме решението на конституционните съдии и няма да позволим без доказателства да бъде обвиняван който и да било. Както казах по-горе, не мога лично да унижавам когото и да било. Не знам дали този разговор е стигнал до комисията и как е бил представен… Не се интересувах конкретно за което и да е лице, за да не се каже, че използвам властта да разчиствам свои лични сметки. Освен това бях убеден, че законът ще бъде изпълнен както трябва; нямах причина да се съмнявам.

Както е известно, Комисията „Бонев“ направи компромис с Георги Първанов. От архива ѝ изчезнаха част от неговите документи. На това основание бе определен за картотекиран и неговата принадлежност към ДС не бе обявена.“

Площад Славейков