Article_top

Багуз падна. На 23 март т.г. последното укрепление на т.нар. Ислямска държава беше превзето от Сирийските демократични сили. Подкрепяните от САЩ кюрдски милиции свалиха знамето на групировката и посветиха победата си на всички хора по света.

В Сирия и Ирак обаче празнуват само властите. Експертите са категорични – халифатът на Абу Бакр ал Багдади, който в апогея си се разпореждаше със съдбите на близо 10 милиона души, все още е заплаха. Американските войски се изтеглят от региона, Турция предприема опити да смачка кюрдите, а Русия и Иран смятат победоносно да разделят Сирия на зони на влияние.

Един въпрос обаче остава отворен – наистина ли радикалната групировка от Рака е победена?

Въпреки че загуби огромна част от своята територия, а бойците ѝ намаляват с всеки ден, самопровъзгласилият се халифат с водач Абу Бакр ал Багдади продължава да поема отговорност за терористични нападения из целия свят. Привържениците на групировката в „Дар ал харб“, или "Домът на войната", продължават да се множат и да избиват „неверници“. Изглежда, докато губеше своите пространни територии в Ирак и Сирия, „Ислямска държава“ успя да спечели битката за сърцата и умовете на своите последователи. И това има своето логично обяснение.

След Арабската пролет от 2011 г. в размирните страни на Близкия изток станахме свидетели на възхода на едно религиозно движение в сунитския ислям, което има потенциала да промени траекторията на полическото развитие в държавите. Салафитски партии като "Ан-Нур" в Египет никнат като гъби, а "Мюсюлманско братство" има клонове из цяла Европа и се ползва със сравнително доверие сред западните си партньори. Чуждестранните анализатори ги смятат за умерени последователи (в сравнение с „Ислямска държава“) на така наречената политика за „чистия ислям“ и преобладаващото мнение е, че с тях може да се преговаря. Това обаче не се отнася за радикалната джихадо-салафитска организация на „Ислямска държава“. В идеологията на терористичната групировка са очертани няколко теологически постулата, които ѝ позволяват да продължи да сее смърт дори без да да бъде държава в истинския смисъл на термина.

Странниците

Наричат себе си „гураба“ – странниците. Убедени са, че са единствените последователи на „ас салаф ас салих“ – праведните предци (смята се, че праведните предци са първите три поколения мюсюлмани, живели след смъртта на пророка Мохамед) и че само те са призвани да поведат битката срещу неверниците. Те са т.нар. Ислямска държава и се различават от всички други салафитски секти в света.

Практикуват ултраортодоксалния уахабитски салафизъм – буквален и свръхтекстуализиран прочит на Корана, Хадисите и Сунната. Отричат философските съждения и рационализацията на религията (калам) с цел адаптирането ѝ към съответните исторически времена. Практикуват повсеместен такфир – обвинение в неверие, като освен друговерци под ударите на теологичните им присъди попадат почти всички други течения на исляма. Теологичният императив за „верността и отхвърлянето“ им дава усещането за сигурност във вярата и изповядването ѝ. Това означава, че тъй като ислямът според тях е тотална религия, мюсюлманинът трябва да бъде лоялен само към Бога, вярата и вярващите, като осъжда всичко немюсюлманско като секуларизма, демокрацията, западното образование, слушането на музика за развлечение, дори кафенетата и дискотеките. В своето така наречено Кредо и метод на „Ислямска държава“ – официален документ на организацията, посочващ очертанията на идеологията на групата, пише:

„Ние вярваме, че секуларизмът при цялото свое разнообразие от форми и видове като национализъм, патриотизъм, комунизъм, баасизъм е явно неверие, противоречащо на исляма и външно спрямо неговата религиозна общност.“¹

Заедно с дълбоко апокалиптичните си постановки привържениците на „Ислямска държава“ създават свят на крайностите, където дихотомията „вяра-неверие“ е издигната в култ. Във вселената на техния ислям междучовешките отношения са елементарно бинарно уравнение, което се решава с един прост избор – или си с нас, или си против нас. Радикалните богослови, извисяващи своите гласове из джамиите на големите европейски мегаполиси, са натоварени с важна мисия – вербуването на дълбоко обърканите млади маргинали и канализирането на техния справедлив гняв в смъртносен фундаментализъм. Мисия, която трябва да признаем, те изпълняват повече от добре.

Лесен избор

Представете си го – 20-годишен, да кажем – етнически иракчанин, трето поколение имигрант в Марсилия. Декласиран, необразован и отритнат от света на ХХI век. От едната страна е държавата, която го е приела, дала му е подслон и храна, но не и идентичност – за французите той винаги ще остане иракчанин, мюсюлманин, различен. От другата страна е родината му Ирак, която обаче той никога не е виждал. С нея го свързват само абстрактни семейни и културни връзки, които обаче нямат практическа стойност при изграждането на неговата индивидуалност. В същото време от телевизията, печата и интернет става свидетел на хиляди жлъчни коментари за „проклятието“ бежанец. Кресливи политици, които нахъсват отчаяните си избиратели с омраза към него, към брат му, сестра му, майка му. Изведнъж в светая светих на неговата общност – джамията, се появява източен мъдрец, който му представя света като сцена, в която се разиграва последната битка. Битката за съдбата на човечеството.

Предлага му два варианта – да остане верен на едно общество, което му е дало само елементарните базиси за оцеляване, или да се превърне в боец, да заеме страната на истината, да изпише името си до тези на братята си мъченици, които ще се къпят във вечна слава. Влезте в съзнанието на този младеж и ще разберете, че всъщност изборът не е особено труден. Той ще поеме по дългия път към бойните полета на Близкия изток, ще се срещне с хиляди свои аватари, ще разбере, че цялата самота, на която е бил подложен, е била излишна. Тук са неговите хора, неговият свят, светът на „праведния гняв“. И хоп – просто ей така е вербуван поредният отгледан от нас – европейците, младеж, който ще се върне, за да ни мрази и с мисията си да ни унищожи.

С всички средства

И ако светът наистина успя да ликвидира физическите граници на т.нар. Ислямска държава, нейният проект за овладяване на сърцата и умовете на последователите ѝ като че ли се оказва успешен. Битката срещу „неверието“ в XXI век ще се води все по-малко с ракети, бомби и автомати и все повече с подръчни средства – единични бройки пистолети, коли, премазващи множество на оживен площад, масови разстрели на гари, летища и стадиони. Оказа се, че когато един фундаменталист е убеден в правотата на своята битка, финансирането е последният му проблем. Той работи с морални императиви, различни от тези на западната цивилизация, неговата амбиция не е свързана с кариера, деца и семейство, а с тоталната война срещу неверието. А тази амбиция е отвъд всякакви граници.

В сунитския ислям има две понятия, които са изведени от джихадо-салафитите от „Ислямска държава“ на предни позиция. Едното е Дар ал Салам – Домът на исляма, и се свързва с държавите, които са управлявани от стрикния ислямски закон - шериат. Другото е Дар ал Харб – Домът на войната, и се отнася за всички държави, които са населени от неверници и се управляват от неверници. Тук влизат всички страни на секуларизма и демокрацията, включително ислямски такива. Когато „Ислямска държава“ загуби своята територия, религиозните водачи на халифата обявиха, че ислямът е под заплаха. В този случай всички „правоверни“ мюсюлмани, живеещи в Дар ал Харб, стават длъжни да водят джихад на индивидуално ниво, за да защитят исляма в неговата цялост. С каквито средства разполагат.

В този смисъл т.нар. Ислямска държава придобива абстрактни граници и бойците ѝ стават практически невидими за службите. Всеки е потенциален терорист, всеки може да вземе нож и да го ползва за убийството. Според последните данни във Франция живеят около 17 000 души, които се самоопределят като салафити, в Германия - около 11 000. Което в никакъв случай не означава, че са терористи!

Освен активните джихадо-салафити съществуват и квиетисти – политически активни, но не и агресивни последователи на „ас салаф ас салих“. Колко обаче са попаднали под влиянието на радикални проповедници, но извън статистиката, можем само да гадаем. В огромна част от случаите радикализирането на младежите остава незабелязано дори от близкия кръг – семейство и приятели. Технологичният напредък на обществата пък дава възможност за скрита комуникация на фунаменталистите от целия свят – обменят информация и идеи, религиозна литература и гледат клипове с индоктринизиращите речи на проповедниците. Определени джамии се превръщат не просто в център на вярата, но и в средища за утвърждаване на радикални постановки.

Битката за умовете и сърцата никога не е била толкова лесна.

Съюзи на омразата

И докато духовните граници на „Ислямска държава“ се разпространяват в аритметична прогресия, у дома – в Европа, като че ли сами правим всичко възможно, за да ѝ помогнем. Объркани от забързания ход на глабализацията, гневни на дълбокото неравенство, за което никога не сме гласували, обидени на старите елити, ние надигаме националпопулистки крещящи гласове. Гласове срещу миграцията, гласове на омразата срещу различния, гласове, които обвиняват „пришълците“ за всичките ни проблеми. Разделят ни на „ние“ и „те“ и по това с нищо не се различаваме от джихадистите. Из цяла Европа се образуват съюзи на омразата, представящи света като едно черно-бяло пространство, в което врагът е с име на близкоизточен мъдрец.

Гневът на средния европеец е разбираем и донякъде логичен. Той казва, че преди 30-40 години неговите родители са приели тези хора, дали са им домове и работа, а те се отблагодаряват с касапници на неговия коледен базар. В съзнанието му интеграцията, особено културната, е провален опит на бившите елити. Съответно решението е едно – просто не пускаме тези „варвари“ в добре уредените ни страни. Съчувстваме на бягащите от война сирийски бежанци, но страхът, че между тях се крият тъмните духове на мразещи ни бойни единици, остава водещ. Всичко дотук изглежда логично и обвинението във фашизъм към пазещите домовете си европейци не просто не помага с нищо, а допринася за разделението.

Миграцията обаче е вселенски факт. Факт е също, че нито една стена, нито една армия по граничната линия няма да я спре. Бягащият от дронове и балистични бойни глави човек няма какво да губи – или ще умре в пясъците на собствената си разбита държава, или ще бъде пребит, смазан от граничния полицай на браздата. За него обаче е и надеждата, че там някъде, в обетованата земя на човешките права и хуманността - издигната в култ, ще се намери малко местенце, където да доизживее живота си. Страни като България би трябвало да разбират това добре – ние самите сме „бежански“ народ.

Ключът е в нас

Вероятно ключът се намира вътре в нас – да се опитаме да разберем защо тези хора се радикализират, защо започват да ни мразят толкова ожесточено, защо нашата смърт се превръща в тяхна голгота. Трябва да разберем и собствената си роля за разбиването на държавите в Близкия изток – подкрепяйки първо всички човеконенавистни авторитарни режими, след това свалянето им – пак от нас, с крилати ракети и цивилна смърт.

Не на последно място – да, не всички мюсюлмани са смъртожадни главорези. Това трябва да се казва високо и ясно и да не забравяме, че най-пострадали от деянията на „Ислямска държава“ са тъкмо онези мюсюлмани, мнозинството от които искат да живеят нормално, да гледат семействата си, да градят кариери, да празнуват и да пият кафе – било то до Омаядската джамия в Дамаск или на „Шан-з-Елизе“ в  Париж. Прегръщането на цвета на мирната мюсюлманска интелигенция, оттам на бедните, угнетени и объркани млади момчета и момичета из улиците на градовете ни, е единственото оръжие, което имаме срещу раздиращите социалната ни тъкан радикалисти.

В тази сложна социална ситуация е добре да знаем, че всеки глас за крайнодесен политик е поредният аргумент в устата на радикалния проповедник. Двуполюсният свят на джихадо-салафитите, от които се възмущаваме, е светът, към който бавно крачим сами.

----

¹ Преводът е от книгата на Симеон Евстатиев "Салафизмът в Близкия изток и границите на вярата".

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

 
Снимка Архив Клуб Z

Багуз падна. На 23 март т.г. последното укрепление на т.нар. Ислямска държава беше превзето от Сирийските демократични сили. Подкрепяните от САЩ кюрдски милиции свалиха знамето на групировката и посветиха победата си на всички хора по света.

В Сирия и Ирак обаче празнуват само властите. Експертите са категорични – халифатът на Абу Бакр ал Багдади, който в апогея си се разпореждаше със съдбите на близо 10 милиона души, все още е заплаха. Американските войски се изтеглят от региона, Турция предприема опити да смачка кюрдите, а Русия и Иран смятат победоносно да разделят Сирия на зони на влияние.

Един въпрос обаче остава отворен – наистина ли радикалната групировка от Рака е победена?

Въпреки че загуби огромна част от своята територия, а бойците ѝ намаляват с всеки ден, самопровъзгласилият се халифат с водач Абу Бакр ал Багдади продължава да поема отговорност за терористични нападения из целия свят. Привържениците на групировката в „Дар ал харб“, или "Домът на войната", продължават да се множат и да избиват „неверници“. Изглежда, докато губеше своите пространни територии в Ирак и Сирия, „Ислямска държава“ успя да спечели битката за сърцата и умовете на своите последователи. И това има своето логично обяснение.

След Арабската пролет от 2011 г. в размирните страни на Близкия изток станахме свидетели на възхода на едно религиозно движение в сунитския ислям, което има потенциала да промени траекторията на полическото развитие в държавите. Салафитски партии като "Ан-Нур" в Египет никнат като гъби, а "Мюсюлманско братство" има клонове из цяла Европа и се ползва със сравнително доверие сред западните си партньори. Чуждестранните анализатори ги смятат за умерени последователи (в сравнение с „Ислямска държава“) на така наречената политика за „чистия ислям“ и преобладаващото мнение е, че с тях може да се преговаря. Това обаче не се отнася за радикалната джихадо-салафитска организация на „Ислямска държава“. В идеологията на терористичната групировка са очертани няколко теологически постулата, които ѝ позволяват да продължи да сее смърт дори без да да бъде държава в истинския смисъл на термина.

Странниците

Наричат себе си „гураба“ – странниците. Убедени са, че са единствените последователи на „ас салаф ас салих“ – праведните предци (смята се, че праведните предци са първите три поколения мюсюлмани, живели след смъртта на пророка Мохамед) и че само те са призвани да поведат битката срещу неверниците. Те са т.нар. Ислямска държава и се различават от всички други салафитски секти в света.

Практикуват ултраортодоксалния уахабитски салафизъм – буквален и свръхтекстуализиран прочит на Корана, Хадисите и Сунната. Отричат философските съждения и рационализацията на религията (калам) с цел адаптирането ѝ към съответните исторически времена. Практикуват повсеместен такфир – обвинение в неверие, като освен друговерци под ударите на теологичните им присъди попадат почти всички други течения на исляма. Теологичният императив за „верността и отхвърлянето“ им дава усещането за сигурност във вярата и изповядването ѝ. Това означава, че тъй като ислямът според тях е тотална религия, мюсюлманинът трябва да бъде лоялен само към Бога, вярата и вярващите, като осъжда всичко немюсюлманско като секуларизма, демокрацията, западното образование, слушането на музика за развлечение, дори кафенетата и дискотеките. В своето така наречено Кредо и метод на „Ислямска държава“ – официален документ на организацията, посочващ очертанията на идеологията на групата, пише:

„Ние вярваме, че секуларизмът при цялото свое разнообразие от форми и видове като национализъм, патриотизъм, комунизъм, баасизъм е явно неверие, противоречащо на исляма и външно спрямо неговата религиозна общност.“¹

Заедно с дълбоко апокалиптичните си постановки привържениците на „Ислямска държава“ създават свят на крайностите, където дихотомията „вяра-неверие“ е издигната в култ. Във вселената на техния ислям междучовешките отношения са елементарно бинарно уравнение, което се решава с един прост избор – или си с нас, или си против нас. Радикалните богослови, извисяващи своите гласове из джамиите на големите европейски мегаполиси, са натоварени с важна мисия – вербуването на дълбоко обърканите млади маргинали и канализирането на техния справедлив гняв в смъртносен фундаментализъм. Мисия, която трябва да признаем, те изпълняват повече от добре.

Лесен избор

Представете си го – 20-годишен, да кажем – етнически иракчанин, трето поколение имигрант в Марсилия. Декласиран, необразован и отритнат от света на ХХI век. От едната страна е държавата, която го е приела, дала му е подслон и храна, но не и идентичност – за французите той винаги ще остане иракчанин, мюсюлманин, различен. От другата страна е родината му Ирак, която обаче той никога не е виждал. С нея го свързват само абстрактни семейни и културни връзки, които обаче нямат практическа стойност при изграждането на неговата индивидуалност. В същото време от телевизията, печата и интернет става свидетел на хиляди жлъчни коментари за „проклятието“ бежанец. Кресливи политици, които нахъсват отчаяните си избиратели с омраза към него, към брат му, сестра му, майка му. Изведнъж в светая светих на неговата общност – джамията, се появява източен мъдрец, който му представя света като сцена, в която се разиграва последната битка. Битката за съдбата на човечеството.

Предлага му два варианта – да остане верен на едно общество, което му е дало само елементарните базиси за оцеляване, или да се превърне в боец, да заеме страната на истината, да изпише името си до тези на братята си мъченици, които ще се къпят във вечна слава. Влезте в съзнанието на този младеж и ще разберете, че всъщност изборът не е особено труден. Той ще поеме по дългия път към бойните полета на Близкия изток, ще се срещне с хиляди свои аватари, ще разбере, че цялата самота, на която е бил подложен, е била излишна. Тук са неговите хора, неговият свят, светът на „праведния гняв“. И хоп – просто ей така е вербуван поредният отгледан от нас – европейците, младеж, който ще се върне, за да ни мрази и с мисията си да ни унищожи.

С всички средства

И ако светът наистина успя да ликвидира физическите граници на т.нар. Ислямска държава, нейният проект за овладяване на сърцата и умовете на последователите ѝ като че ли се оказва успешен. Битката срещу „неверието“ в XXI век ще се води все по-малко с ракети, бомби и автомати и все повече с подръчни средства – единични бройки пистолети, коли, премазващи множество на оживен площад, масови разстрели на гари, летища и стадиони. Оказа се, че когато един фундаменталист е убеден в правотата на своята битка, финансирането е последният му проблем. Той работи с морални императиви, различни от тези на западната цивилизация, неговата амбиция не е свързана с кариера, деца и семейство, а с тоталната война срещу неверието. А тази амбиция е отвъд всякакви граници.

В сунитския ислям има две понятия, които са изведени от джихадо-салафитите от „Ислямска държава“ на предни позиция. Едното е Дар ал Салам – Домът на исляма, и се свързва с държавите, които са управлявани от стрикния ислямски закон - шериат. Другото е Дар ал Харб – Домът на войната, и се отнася за всички държави, които са населени от неверници и се управляват от неверници. Тук влизат всички страни на секуларизма и демокрацията, включително ислямски такива. Когато „Ислямска държава“ загуби своята територия, религиозните водачи на халифата обявиха, че ислямът е под заплаха. В този случай всички „правоверни“ мюсюлмани, живеещи в Дар ал Харб, стават длъжни да водят джихад на индивидуално ниво, за да защитят исляма в неговата цялост. С каквито средства разполагат.

В този смисъл т.нар. Ислямска държава придобива абстрактни граници и бойците ѝ стават практически невидими за службите. Всеки е потенциален терорист, всеки може да вземе нож и да го ползва за убийството. Според последните данни във Франция живеят около 17 000 души, които се самоопределят като салафити, в Германия - около 11 000. Което в никакъв случай не означава, че са терористи!

Освен активните джихадо-салафити съществуват и квиетисти – политически активни, но не и агресивни последователи на „ас салаф ас салих“. Колко обаче са попаднали под влиянието на радикални проповедници, но извън статистиката, можем само да гадаем. В огромна част от случаите радикализирането на младежите остава незабелязано дори от близкия кръг – семейство и приятели. Технологичният напредък на обществата пък дава възможност за скрита комуникация на фунаменталистите от целия свят – обменят информация и идеи, религиозна литература и гледат клипове с индоктринизиращите речи на проповедниците. Определени джамии се превръщат не просто в център на вярата, но и в средища за утвърждаване на радикални постановки.

Битката за умовете и сърцата никога не е била толкова лесна.

Съюзи на омразата

И докато духовните граници на „Ислямска държава“ се разпространяват в аритметична прогресия, у дома – в Европа, като че ли сами правим всичко възможно, за да ѝ помогнем. Объркани от забързания ход на глабализацията, гневни на дълбокото неравенство, за което никога не сме гласували, обидени на старите елити, ние надигаме националпопулистки крещящи гласове. Гласове срещу миграцията, гласове на омразата срещу различния, гласове, които обвиняват „пришълците“ за всичките ни проблеми. Разделят ни на „ние“ и „те“ и по това с нищо не се различаваме от джихадистите. Из цяла Европа се образуват съюзи на омразата, представящи света като едно черно-бяло пространство, в което врагът е с име на близкоизточен мъдрец.

Гневът на средния европеец е разбираем и донякъде логичен. Той казва, че преди 30-40 години неговите родители са приели тези хора, дали са им домове и работа, а те се отблагодаряват с касапници на неговия коледен базар. В съзнанието му интеграцията, особено културната, е провален опит на бившите елити. Съответно решението е едно – просто не пускаме тези „варвари“ в добре уредените ни страни. Съчувстваме на бягащите от война сирийски бежанци, но страхът, че между тях се крият тъмните духове на мразещи ни бойни единици, остава водещ. Всичко дотук изглежда логично и обвинението във фашизъм към пазещите домовете си европейци не просто не помага с нищо, а допринася за разделението.

Миграцията обаче е вселенски факт. Факт е също, че нито една стена, нито една армия по граничната линия няма да я спре. Бягащият от дронове и балистични бойни глави човек няма какво да губи – или ще умре в пясъците на собствената си разбита държава, или ще бъде пребит, смазан от граничния полицай на браздата. За него обаче е и надеждата, че там някъде, в обетованата земя на човешките права и хуманността - издигната в култ, ще се намери малко местенце, където да доизживее живота си. Страни като България би трябвало да разбират това добре – ние самите сме „бежански“ народ.

Ключът е в нас

Вероятно ключът се намира вътре в нас – да се опитаме да разберем защо тези хора се радикализират, защо започват да ни мразят толкова ожесточено, защо нашата смърт се превръща в тяхна голгота. Трябва да разберем и собствената си роля за разбиването на държавите в Близкия изток – подкрепяйки първо всички човеконенавистни авторитарни режими, след това свалянето им – пак от нас, с крилати ракети и цивилна смърт.

Не на последно място – да, не всички мюсюлмани са смъртожадни главорези. Това трябва да се казва високо и ясно и да не забравяме, че най-пострадали от деянията на „Ислямска държава“ са тъкмо онези мюсюлмани, мнозинството от които искат да живеят нормално, да гледат семействата си, да градят кариери, да празнуват и да пият кафе – било то до Омаядската джамия в Дамаск или на „Шан-з-Елизе“ в  Париж. Прегръщането на цвета на мирната мюсюлманска интелигенция, оттам на бедните, угнетени и объркани млади момчета и момичета из улиците на градовете ни, е единственото оръжие, което имаме срещу раздиращите социалната ни тъкан радикалисти.

В тази сложна социална ситуация е добре да знаем, че всеки глас за крайнодесен политик е поредният аргумент в устата на радикалния проповедник. Двуполюсният свят на джихадо-салафитите, от които се възмущаваме, е светът, към който бавно крачим сами.

----

¹ Преводът е от книгата на Симеон Евстатиев "Салафизмът в Близкия изток и границите на вярата".

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

Коментари

Пълни и абсолютни глупости!

Пълни и абсолютни глупости! Драскача на това нещо не е разбрал Симеон Евстатиев и явно не може. Да обвиниш за продължаващото съществуването на терористична организация крайно десните си е меко казано празноглавие! Кой и защо създава и подпържа подобни радикали, в това е отговора, Бързаков. Но явно по-удобно и изгодно ти е да си заровиш главата в пясъка и по папагалски да пригласяш на някой, вместо да мислиш с псевдо журналистическая си мозък.
Питащият 's picture
Питащият
Питащият

Има решение

Трябва да се унищожи тяхната вяра във всемогъществото на Аллах. Първо на думи чрез резонни въпроси, на които имат само абсурдни отговори и чрез война срещу техните свещени места . Как ще им подейства една термоядрена бомба в Мека при следващият атентат и заплахата за следваща в Медина при следващият атентат .Разбира се населението трябва да бъде предупредено да се изнесе поне един месец , а датата и часът на взривът определени точно и предавани по телевизията . Очевадно е че всички религии са простотия или Всемогъщият има странно чувство за хумор . Не е зле да проверим как стоят нещата и дали Той ще се намеси ако заличим от лицето на Земята и Йерусалим . Още тлее Нотр Дам която е свидетел на Вартоломеевата нощ и Тридесетгодишната война , на Инквизицията и горенето на вещици . Въпреки това има идиоти, които смятат да похарчат пари за тази купчина камъни . Тяхна си работа ,но но ще се намери пак кой да я запали . Докато има църкви и джамии ще е така .
boris borisov's picture
boris borisov
bobich

Извинете, но като ви чета

Извинете, но като ви чета постинга, виждам същия фанатизъм, като у ислямистите, или инквизиторите.
boris borisov's picture
boris borisov
bobich

ИД отдвна вече не е в Близкия

ИД отдвна вече не е в Близкия Изток. Цялата ИД е в Европа - хората са си взели статута на бежанци, кютат си на помощи, седят си в спящи клетки и чакат сигнал. Един интересен факт: По време на войната в Сирия са изчезнали над седем милиона сирийски паспорти, нови и ненапечатани. Къде ли са отишли и дали в Европа няма едни няколко милиона сирийци, които не са никакви сирийци?
true lies's picture
true lies
truelies

"Ислямска държава" няма

Има разорен от две американски войни Близък Изток, в който ЦРУ разиграва "контролиран хаос".

Докато го гледаме този филм, ще има и агитпропчици, които ще ни разтягат безкрайни локуми като тия по-горе.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията