Пристрастна съм. Аз съм къмпингар. Имам си хубава палатка и обичам да я разпъвам на плажа. Имам си и хубав чувал и обичам да спя на открито. Моето място беше Иракли. Казвам „беше“, защото през последните години е обект на експанзията на бетона, макар формално това да се случва на съседния плаж и в урбанизирана територия. Разстоянието между Иракли и Вая се измерва в сантиметри, дели ги устието на реката. Оставям на вас да прецените колко еко е един екоплаж, когато в непосредствена близост са разположени къщи, бунгала, чадъри, шезлонги, атракциони, заведения, магазини, а скоро – и паркинг с будки за сувенири...

Колкото и да съм изкушена да кажа, че никой не може да ми отнема правото да разпъвам палатката си където си поискам, няма как да го направя. Уважавам правото на малкия частен собственик на имот да не иска да ме пусне в него. Не уважавам правото на големия инвеститор, окрупнил земите на малките собственици, защото знам какви са намеренията му. Но нямам друг избор освен да уважавам закона, който пази и неговия терен от моята палатка (как е бил придобит – е тема за отделен разговор). Защото както по Конституция аз имам право на свободно придвижване, така и той има право на своята неприкосновеност на частната собственост.

Добри намерения, но какво изпълнение

Разбира се, цялата тази прелюдия трябва да отведе до последните изменения в Закона за устройство на Черноморското крайбрежие. Много се изписа, много се изговори; любителите на природосъобразния туризъм протестират, президентът обмисля поредно вето (макар от всички около 15, досега само едно да е минало – просто защото вече много замириса на лобизъм и властта я хвана малко срам).

Аз съм „за“ това да има регулация по отношение на дивото къмпингуване, но не с мотивите на депутатите, които го приеха. Нито с мотивите на чиновниците от Министерството на туризма, предвождани от Николина Ангелкова. Твърдото ми убеждение е, че тези две групи хора нямат никаква представа какво представлява къмпирането. Първите го определят като „неконвенционален“ начин за почивка (по депутата от ГЕРБ Александър Ненков), а вторите обявиха, че това не е туристически сегмент и няма защо да се занимават с него.

Аз съм „за“ регулацията по една проста причина – да се спре с гоненията на тази немалка група хора, която предпочита за кратко да напусне пределите на панелката и офиса, които обичайно обитава минимум девет месеца в годината. 

Притеснява ме обаче изпълнението на тези иначе на пръв поглед добри намерения. И в това е същината на възобновените екопротести. 

Тези от вас, които следят темата по периферията, навярно не могат да открият паралела между определянето на места за къмпингуване и справедливите искания на природолюбителите държавата да си влезе във функциите и да регулира най-сетне процесите на безобразното застрояване по морето, както и да си върне дюните, 70 на сто от които са в частни ръце.

Връзка обаче има. Даже няколко. Но лайтмотивът е „криза на доверието“. 

Кой има доверие на Ангелкова, Аврамова и Димов

Парламентът не сложи точни рамки в приетото решение за регулация на къмпирането. Остави тази работа на няколко министерства – да напишат наредба. Водещи ще са министерствата на регионалното развитие, на туризма и на околната среда с министри съответно Петя Аврамова, Николина Ангелкова и Нено Димов. За да разберем защо тези две дами и един господин не се ползват с доверие сред практикуващите къмпингуване, трябва да припомним някои техни минали изявления. 

Министърът на туризма от години всячески се опитва да внуши, че къмпингуването е незаконно, като тук е редно да оставим следната правна крилата фраза, която тя сътвори миналата година по адрес на палатките на плажа:

"Всички дейности, които не са изрично изброени, са забранени по смисъла на юридическия способ на тълкуването."

Въпреки че правният принцип е:

„Всичко, което не е забранено от закона, е позволено“, министърът е юрист и кои сме ние, че да спорим с нея.

Аврамова подходи по-хитро. Заигра по тънката струна на всеобщото безпаричие. Покрай скандала с инвестиционното намерение за „Корал резиденс“ (при другия екоплаж – Корал) регионалният министър хвърли една с нищо необоснована сума от над 1 милиард лева за отчуждаване на дюните (каквото задължение държавата има по закон) и попита искаме ли „една магистрала да изтече в пясъците“. След което регионалното министерство тръгна да обследва всички дюни по морето с уговорката, че трябвало да се уточни, кои били „терен“ и кои „природно образувание“. Така например трябвало да се прецени "дали има смисъл" да се предприемат мерки спрямо дюни от 100 квадратни метра, намиращи се на строителен терен от 40 декара, обясни тогава министърът, визирайки площта на „Корал резидънс“.

Нено Димов пък, екоминистърът, който не вярва в глобалното затопляне, обявява екоактивистите за „неомарксисти“, обвинява ги за неизвозения от община Царево боклук на Корал и изобщо – в седемте смъртни гряха.

Изводът: на тези две дами и един господин сега се разчита да намерят решение и да напишат една хубава наредба, така щото да удовлетворява същите тези хора, към които не таят симпатии. На тези две дами и един господин също така се разчита да разрешат проблема с дюните (като не е ясно какво обследва МРРБ, след като съществуват специализирани карти). На тях се разчита да решат и дали екоплажовете Иракли, Карадере и Корал ще се ползват от къмпингарите при все грандиозните инвестиционни намерения зад ивиците им. Апропо, инвеститорът на „Корал резиденс“ предизвика държавата като ѝ предложи да откупи имота, в който вече е инвестирал, ако е решила да го отреди за природосъобразен туризъм. Сделка към днешна дата няма. Отчуждените дюни се равняват на нула.

Морето ни е бетон

По линия на „кризата на доверието“ вече никой не вярва и в простото укрепване на свлачище, защото докато се укрепва, все повече заприличва на хотел. Като грешки на приватизацията пък се определят хотелите на прибоя. Плажове мистериозно изчезват от картите, дюни не се нанасят в тях. Нарочени за събаряне хотели продължават да функционират и всичко това се оправдава с факта, че разрешителните са давани преди влизането в сила на специализирания закон ЗУЧК. 

В този смисъл е справедлив гневът на къмпингарите, обобщен с „морето ни е бетон, а законодателят се занимава с палатките“. 

Този текст няма за цел да открива топлата вода. Състоянието на Черноморието ни е видимо и с просто око. Хотелите тип „тераса срещу тераса“ са полупразни, ние сме дестинация, популярна с „балконинга“ и „бар круолинга“, всякакво устойчиво планиране отдавна е забравено, а кризите в конкурентните ни държави – тип преврати, икономически кризи и арабски пролети, които пренасочиха туристопоток към България през изминалите няколко години, в по-голямата си част вече са преодолени. Само едно нещо остава устойчиво – желанието да строим още, а врагът да се привижда в онези от нас - „неконвенционалните“.

"Неочаквана ваканция"

Този текст има за цел да внесе малко яснота защо едни хора продължават да протестират. И то не е защото искат да разпъват палатки където им падне. Или защото, както казват Ангелкова и Нено Димов, са се самообявили над закона. А защото са от малкото останали, които все още не са поели към изхода. Към „Маказа“. 

Иначе успех на тазгодишната кампания на Министерството на туризма да върне българите по българското Черноморие. Казва се „Неочаквана ваканция“. За нас къмпингуващите ваканцията ще е очаквана – цялото държавно и общинско воинство пак ще ни преследва като империалисти.