Article_top

Срещах често Кристиан Аманпур от CNN по прахоляците на войните в Югославия (1992-1999), когато работех там за Международния Червен кръст. Идваше на пресконференциите ни, когато беше наблизо. Тя беше бясна репортерка (в добрия смисъл на думата) и не се страхуваше да се набутва в най-горещите точки около Сараево, Пале, Мостар, Сребреница и други касапници от тези години.

Заедно със Саманта Пауър, по-късно трансформирала се от кореспондент на Балканите (с "Пулицър" за книгата й) в американски посланик в ООН, тези две млади жени си заслужиха напълно славата на "момичета от терена". През последните години от войната Кристиан не беше много мила със сърбите, Милошевич и неговите генерали. Но винаги беше интересно да я слушаш дори когато емоциите й вземаха връх над трезвия и хладен анализ.  

В събота, 9 ноември, в 6 часа сутринта Кристиан Аманпур излъчи по CNN предаването си, посветено на падането на Берлинската стена преди точно 30 години. В студиото й беше сър Кристофър Малаби, посланик на Нейно Величество Елизабет Втора в Германия (по времето на Хелмут Кол), а след това и посланик в Париж. Мемоарите му за студената война и за обединението на Германия се считат за едно от най-задълбочените четива от съвременен британски дипломат.

От някаква улица в Лондон по видеовръзка участваше друг звезден историк - проф. Тимъти Гартън-Аш, а от Москва - един не по-малко уважаван експерт - Андрей Кортунов, влиятелен мъж в много влиятелните руски мозъчни тръстове "Съвет за международни отношения" и клуб "Валдай".

Говореха си те умно, с много сериозни и логични аргументи и факти за всичко, което се струпа на главите на няколко милиарда души - от историческия залп на "Аврора" през мирния и без никакви залпове край на студената война и рухването на Берлинската стена. Някой цитира задължителните за случая думи на Роналд Рейгън: "Мистър Горбачов, разрушете тази стена", а Андрей Кортунов мълниеносно напомни на опонента си как Джордж Хърбърт Уокър Буш (старши), неговият държавен секретар, елегантният патриций Джеймс Бейкър и канцлерът Хелмут Кол са се отметнали от обещанията, дадени на Горбачов, ча "НАТО няма да се разширява на Изток".

В един момент обаче очарователната, но директна Аманпур дерайлира разговора, като запита събеседниците си дали се сещат, че тази година се навършиха 70 години от поставянето на Бродуей (10 февруари 1949 г.) на "Смъртта на търговския пътник" от Артър Милър.

Тримата изискани интелектуалци леко се учудиха защо водещата ги насочва натам. Защото, продължи тя, това е моментът, в който реалността победи илюзиите, рухналият бизнес, рухналите надежди и катастрофиралият живот на главния протагонист Уили Ломън съобщиха официално и за рухването на мита за Американската мечта. Така каза Кристиан Аманпур, коята познава добре Америка...

А аз се надявах, че Мечтата е още жива.

Звучи доста смело и неконвенционално - особено от устата на много устатата Кристиан, която не си поплюва, когато иска да каже нещо, в което вярва. Като видна феминистка тя успя за миг да подкастри огромното самочувствие на тримата мъже с колективни знания колкото Александрийската библиотека.

След което разговорът се завъртя около неспирния водовъртеж от събития след Лениновата революция отпреди 102 години, която доведе до построяването на Берлинската стена през 1961-ва, а после и до други видими и невидими стени - било в полята между Сърбия и Унгария, в Аризона между Америка на Тръмп и Мексико, в чакълестата Обетована земя между Израел и палестинците, или дълбоко в душите ни. 

И така, как да гледаме днес на всички тези събития и годишнини?

Минало ли е достатъчно време, за да ги сложим на кантара на мъдростта, или все още илюзиите - както в главата на Уили Ломън от "Смъртта на търговския пътник" - надделяват над реалността и в края на краищата водят до тъжния финал? И то не само в пиесата на гениалния полски евреин Артър Милър.

Дали пък професор Тимъти-Гартън Аш няма да ни напомни оня случай, когато през 1972  г. Чжоу Ен-лай коментирал пред гостуващия Ричард Никсън, че още е рано да проумеем смисъла на Френската революция, защото не са минали 400 години от нея... (Макар после да се оказа, че китайският премиер имал предвид събитията във Франция през 1968-а, а не през 1789-а).

Както и да е.

Самият Владимир Вл. Путин не се насилва да говори често за значението на Великата октомврийска социалистическа революция, замислена от един друг Владимир заедно с другарите му Лео Троцки и Плеханов в уютното кафене "Ландол" на улица "Каруж" във винаги очарователната Женева. Вместо това той оставя на Генадий Зюганов да говори за залпа на "Аврора" към Зимния дворец в студения Петроград по онова зимно време.

И гледайки 100 години назад, повечето историци днес имат смесени чувства за това в какво е успяла тази революция и в какво се е провалила. Кое натежава на кантара повече - освободените пролетарии и крепостни мужици, победата над нацизма, брилянтната руско-съветска култура, научните постижения на Курчатов, Капица и Андрей Сахаров, усмивката на Гагарин от синьото небе и ангелският глас на съблазнителката Ана Нетребко?

Или "Архипелазите" на Сталин в Сибир, раковото отделение на Солженицин, Чернобилската катастрофа и Афганистанската драма?

Не знам дали ще можем точно да претеглим това и след 400 години. Защото се оказа, че е по-лесно да започнеш една революция или едно добро дело, но по-трудно е да го доведеш до успешен край и то да стане трайно. И Путин разбира това, бързайки да оправи икономиката си, защото само с танкове и нови подводници победата един ден се оказва пирова. Който не вярва - да пита Горбачов, докато е още жив.

Така се случи, че преди да се запилея по югославските войни, африканските мизерии и арменските земетресения, имах късмета като репортер от стария "Поглед" да отразявам три от срещите на високо равнище между Горбачов и Рейгън: в Женева (1985), Вашингтон (1987) и Москва (1988). Беше време на Големите надежди, както би казал Дикенс.

"Голямо разоръжаване падна", както би казал героят на Алеко. Особено от едната, по-огладнялата страна, чиито сили бяха на изчерпване - поради "философска недостатъчност" и "оръжейна ПРЕдостатъчност", наложена от Рейгън. И системата рухна, и стената в Берлин също. И днес мнозина имат усещането, че и личните им мечти като тази на търговския пътник Уили Ломън, също са потънали в политическа черна дупка.

И сега престарелият мъдрец Хенри Кисинджър, който знае доста работи по въпроса, се пита дали тогавашната победа на Рейгън не навява също от тъгата на епирския цар Пир, който побеждава римляните в епичната битка при Аскулум през 279 г преди новата ера, но загубва почти всичките си войници. Плутарх язвително преразказва това събитие: Още една такава победа и ние сме свършени... Или: още една такава победа и Пир ще се върне сам в двореца си...

А на един друг евреин, дребничък цигулар и физик, Албърт Айнщайн, се приписва мисълта, че третата световна може да се води с тояги и камъни. Путин понякога го цитира.

Но всъщност има и една друга годишнина, пак кръгла: и пак 30 години от прочутата прощална реч на Роналд Рейгън, произнесена през 1989 г. от Овалния кабинет на Белия дом.

В тази прочувствена, красиво звучаща, пълна с исторически алегории, а може би и с хиперболи реч покойният президент с малко тъжно, но  зараснало вече сърце от изстрела в гърдите му на 30 март 1981 г. напомняше, че Америка трябва да остане оня сияен град на върха на хълма, който води с блясъка и демокрацията  си не само съотечествениците му, но и целия останал свят.

Великият комуникатор Рейгън, "тефлоновият президент", по който се плъзгаха стрелите на критиците му и който виждаше Съветския съюз като империя на злото, си отиде от този свят с почести. Но както и при цар Пир победата му над съветската империя днес изглежда по-малко бляскава от "върха на хълма" и на фона на всичко, което се случи в Ирак, Либия, Афганистан, а сега и Сирия. Който не вярва, да пита кюрдите...

А по-скромната империя на Путин изглежда трайно се настани в Близкия изток, докато Тръмп се пържи в маслото на импийчмънта в тигана на демократите. В това време Макрон говори любезно с Путин, той на свой ред разхожда новата си лимузина пред кралските и емирските дворци в Саудитска Арабия, Доха и Пекин, а Ердоган и няколко дузини африкански президенти и премиери се надпреварват да му гостуват...

Сергей Лавров държи моркова, а Сергей Шойгу - за всеки случай - тоягата. В това време сър Уинстън Чърчил, използвал за първи път в официалния политически лексикон клишето за моркова и тоягата (през лятото на 1938 г.), вероятно се върти като пропелер в гроба си.

Апропо, пак сър Уинстън, който толкова много е обичал България и българите, прави популярни още две незабравими словесни клишета: Желязната завеса и студената война. Неслучайно му дават Нобелова награда за литература, макар че първото клише е употребено от Гьобелс преди прочутия ценител на джина.

Изглежда, че и тогава Нобеловият комитет е избързал с оценката си: граф Толстой, Кърт Вонегът, Греъм Грийн и много други по-добри литератори бяха по-добри писатели от българофила...

Следва продължение...

 

Срещах често Кристиан Аманпур от CNN по прахоляците на войните в Югославия (1992-1999), когато работех там за Международния Червен кръст. Идваше на пресконференциите ни, когато беше наблизо. Тя беше бясна репортерка (в добрия смисъл на думата) и не се страхуваше да се набутва в най-горещите точки около Сараево, Пале, Мостар, Сребреница и други касапници от тези години.

Заедно със Саманта Пауър, по-късно трансформирала се от кореспондент на Балканите (с "Пулицър" за книгата й) в американски посланик в ООН, тези две млади жени си заслужиха напълно славата на "момичета от терена". През последните години от войната Кристиан не беше много мила със сърбите, Милошевич и неговите генерали. Но винаги беше интересно да я слушаш дори когато емоциите й вземаха връх над трезвия и хладен анализ.  

В събота, 9 ноември, в 6 часа сутринта Кристиан Аманпур излъчи по CNN предаването си, посветено на падането на Берлинската стена преди точно 30 години. В студиото й беше сър Кристофър Малаби, посланик на Нейно Величество Елизабет Втора в Германия (по времето на Хелмут Кол), а след това и посланик в Париж. Мемоарите му за студената война и за обединението на Германия се считат за едно от най-задълбочените четива от съвременен британски дипломат.

От някаква улица в Лондон по видеовръзка участваше друг звезден историк - проф. Тимъти Гартън-Аш, а от Москва - един не по-малко уважаван експерт - Андрей Кортунов, влиятелен мъж в много влиятелните руски мозъчни тръстове "Съвет за международни отношения" и клуб "Валдай".

Говореха си те умно, с много сериозни и логични аргументи и факти за всичко, което се струпа на главите на няколко милиарда души - от историческия залп на "Аврора" през мирния и без никакви залпове край на студената война и рухването на Берлинската стена. Някой цитира задължителните за случая думи на Роналд Рейгън: "Мистър Горбачов, разрушете тази стена", а Андрей Кортунов мълниеносно напомни на опонента си как Джордж Хърбърт Уокър Буш (старши), неговият държавен секретар, елегантният патриций Джеймс Бейкър и канцлерът Хелмут Кол са се отметнали от обещанията, дадени на Горбачов, ча "НАТО няма да се разширява на Изток".

В един момент обаче очарователната, но директна Аманпур дерайлира разговора, като запита събеседниците си дали се сещат, че тази година се навършиха 70 години от поставянето на Бродуей (10 февруари 1949 г.) на "Смъртта на търговския пътник" от Артър Милър.

Тримата изискани интелектуалци леко се учудиха защо водещата ги насочва натам. Защото, продължи тя, това е моментът, в който реалността победи илюзиите, рухналият бизнес, рухналите надежди и катастрофиралият живот на главния протагонист Уили Ломън съобщиха официално и за рухването на мита за Американската мечта. Така каза Кристиан Аманпур, коята познава добре Америка...

А аз се надявах, че Мечтата е още жива.

Звучи доста смело и неконвенционално - особено от устата на много устатата Кристиан, която не си поплюва, когато иска да каже нещо, в което вярва. Като видна феминистка тя успя за миг да подкастри огромното самочувствие на тримата мъже с колективни знания колкото Александрийската библиотека.

След което разговорът се завъртя около неспирния водовъртеж от събития след Лениновата революция отпреди 102 години, която доведе до построяването на Берлинската стена през 1961-ва, а после и до други видими и невидими стени - било в полята между Сърбия и Унгария, в Аризона между Америка на Тръмп и Мексико, в чакълестата Обетована земя между Израел и палестинците, или дълбоко в душите ни. 

И така, как да гледаме днес на всички тези събития и годишнини?

Минало ли е достатъчно време, за да ги сложим на кантара на мъдростта, или все още илюзиите - както в главата на Уили Ломън от "Смъртта на търговския пътник" - надделяват над реалността и в края на краищата водят до тъжния финал? И то не само в пиесата на гениалния полски евреин Артър Милър.

Дали пък професор Тимъти-Гартън Аш няма да ни напомни оня случай, когато през 1972  г. Чжоу Ен-лай коментирал пред гостуващия Ричард Никсън, че още е рано да проумеем смисъла на Френската революция, защото не са минали 400 години от нея... (Макар после да се оказа, че китайският премиер имал предвид събитията във Франция през 1968-а, а не през 1789-а).

Както и да е.

Самият Владимир Вл. Путин не се насилва да говори често за значението на Великата октомврийска социалистическа революция, замислена от един друг Владимир заедно с другарите му Лео Троцки и Плеханов в уютното кафене "Ландол" на улица "Каруж" във винаги очарователната Женева. Вместо това той оставя на Генадий Зюганов да говори за залпа на "Аврора" към Зимния дворец в студения Петроград по онова зимно време.

И гледайки 100 години назад, повечето историци днес имат смесени чувства за това в какво е успяла тази революция и в какво се е провалила. Кое натежава на кантара повече - освободените пролетарии и крепостни мужици, победата над нацизма, брилянтната руско-съветска култура, научните постижения на Курчатов, Капица и Андрей Сахаров, усмивката на Гагарин от синьото небе и ангелският глас на съблазнителката Ана Нетребко?

Или "Архипелазите" на Сталин в Сибир, раковото отделение на Солженицин, Чернобилската катастрофа и Афганистанската драма?

Не знам дали ще можем точно да претеглим това и след 400 години. Защото се оказа, че е по-лесно да започнеш една революция или едно добро дело, но по-трудно е да го доведеш до успешен край и то да стане трайно. И Путин разбира това, бързайки да оправи икономиката си, защото само с танкове и нови подводници победата един ден се оказва пирова. Който не вярва - да пита Горбачов, докато е още жив.

Така се случи, че преди да се запилея по югославските войни, африканските мизерии и арменските земетресения, имах късмета като репортер от стария "Поглед" да отразявам три от срещите на високо равнище между Горбачов и Рейгън: в Женева (1985), Вашингтон (1987) и Москва (1988). Беше време на Големите надежди, както би казал Дикенс.

"Голямо разоръжаване падна", както би казал героят на Алеко. Особено от едната, по-огладнялата страна, чиито сили бяха на изчерпване - поради "философска недостатъчност" и "оръжейна ПРЕдостатъчност", наложена от Рейгън. И системата рухна, и стената в Берлин също. И днес мнозина имат усещането, че и личните им мечти като тази на търговския пътник Уили Ломън, също са потънали в политическа черна дупка.

И сега престарелият мъдрец Хенри Кисинджър, който знае доста работи по въпроса, се пита дали тогавашната победа на Рейгън не навява също от тъгата на епирския цар Пир, който побеждава римляните в епичната битка при Аскулум през 279 г преди новата ера, но загубва почти всичките си войници. Плутарх язвително преразказва това събитие: Още една такава победа и ние сме свършени... Или: още една такава победа и Пир ще се върне сам в двореца си...

А на един друг евреин, дребничък цигулар и физик, Албърт Айнщайн, се приписва мисълта, че третата световна може да се води с тояги и камъни. Путин понякога го цитира.

Но всъщност има и една друга годишнина, пак кръгла: и пак 30 години от прочутата прощална реч на Роналд Рейгън, произнесена през 1989 г. от Овалния кабинет на Белия дом.

В тази прочувствена, красиво звучаща, пълна с исторически алегории, а може би и с хиперболи реч покойният президент с малко тъжно, но  зараснало вече сърце от изстрела в гърдите му на 30 март 1981 г. напомняше, че Америка трябва да остане оня сияен град на върха на хълма, който води с блясъка и демокрацията  си не само съотечествениците му, но и целия останал свят.

Великият комуникатор Рейгън, "тефлоновият президент", по който се плъзгаха стрелите на критиците му и който виждаше Съветския съюз като империя на злото, си отиде от този свят с почести. Но както и при цар Пир победата му над съветската империя днес изглежда по-малко бляскава от "върха на хълма" и на фона на всичко, което се случи в Ирак, Либия, Афганистан, а сега и Сирия. Който не вярва, да пита кюрдите...

А по-скромната империя на Путин изглежда трайно се настани в Близкия изток, докато Тръмп се пържи в маслото на импийчмънта в тигана на демократите. В това време Макрон говори любезно с Путин, той на свой ред разхожда новата си лимузина пред кралските и емирските дворци в Саудитска Арабия, Доха и Пекин, а Ердоган и няколко дузини африкански президенти и премиери се надпреварват да му гостуват...

Сергей Лавров държи моркова, а Сергей Шойгу - за всеки случай - тоягата. В това време сър Уинстън Чърчил, използвал за първи път в официалния политически лексикон клишето за моркова и тоягата (през лятото на 1938 г.), вероятно се върти като пропелер в гроба си.

Апропо, пак сър Уинстън, който толкова много е обичал България и българите, прави популярни още две незабравими словесни клишета: Желязната завеса и студената война. Неслучайно му дават Нобелова награда за литература, макар че първото клише е употребено от Гьобелс преди прочутия ценител на джина.

Изглежда, че и тогава Нобеловият комитет е избързал с оценката си: граф Толстой, Кърт Вонегът, Греъм Грийн и много други по-добри литератори бяха по-добри писатели от българофила...

Следва продължение...

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Какво искате да ви донесе Дядо Коледа?