Европейският съюз ще намали нетните си въглеродни емисии до нула в средата на този век. Това е главното решение на последната му за тази година редовна среща на върха в Брюксел на 12 и 13 декември.

Ако и когато то бъдe изпълнено, тези, които го взеха, отдавна ще са изминали политическия, а може би - и житейския си път. Те няма да споделят славата, ако политиката им пожъне успех и няма да понесат отговорност, ако тя се превърне в провал. Но днес тази политика е главният израз на чувството им отговорност пред идните поколения.

Днешните политика и бизнес управление (не само у нас) са критикувани заради тяхната краткосрочност. Играчите в тях мислят от избори до избори, т.е. хоризонтът на решенията им е не повече от 4-5 години. Стремежът към бърза печалба, без оглед на последствията, беше изтъкнат като една от основните причини за финансовия срив през 2008 година и последвалата го дългова криза в Европа.

Краткосрочност означава незабавно удовлетворение на избирателя или на инвеститора. Всичко, което застава на пътя на това удовлетворение, е нежелано, дори да е необходимо. Краткосрочната политика означава отлагане на необходими реформи, без които системните проблеми се задълбочават.

Дългосрочните политики не винаги са рентабилни в краткосрочен план. Понякога те изискват инвестиции на пари и усилия без моментална възвръщаемост. Тези, които ги прилагат, обикновено понасят негативите, докато позитивите остават за техните по-късни приемници. 

Реформите, направени от правителството на Иван Костов, (1997-2001 г.) бяха непопулярни. Затова той не спечели втори мандат. Но дългосрочният резултат на тези реформи бяха членството на България в НАТО (2004 г.) и в Европейския съюз (2007 г.). Техните позитиви пожънаха правителствата на политически опоненти на Костов - Симеон Сакскобургготски и Сергей Станишев.

"Ние знаем точно какво трябва да направим. Не знаем обаче как да спечелим изборите след това", призна пред журналисти Жан-Клод Юнкер, тогава още председател на Еврогрупата, в кулоарите на една от инфарктните извънредни срещи на върха в Брюксел по време на кризата на еврото.

През 2012 г. лидерите на 25 от 27-те държави членки (без Великобритания и Чехия) подписаха така наречения Фискален пакт. Това е междуправителствено споразумение, с което те направиха нещо непопулярно: предадоха част от бюджетния суверенитет на държавите си, като се задължиха в конституциите им или в основни закони да включат задължителни тавани за публичните дефицит и дълг и автоматични мерки за корекция, ако те бъдат надвишени. 

От подписалите пакта правителствени ръководители в ЕС на власт все още са май само Ангела Меркел и Бойко Борисов. Всички останали паднаха жертва на болката от кризата. Затова пък днес в ЕС няма нито една държава в процедура за наднормен дефицит (а тогава бяха 24), растежът се завърна, заетостта е на исторически високи нива, безработицата намалява.

В серията кризи на Европа (евро, миграция, Украйна, тероризъм, Брекзит) избуя популизмът. Той не остана монопол само на антисистемните формации, но изкуши и някои от традиционните, изплашени от отлива на избиратели.

"Популизмът ... е предпоставен от вярата, че моралната основа на управлението е вид пасивна демокрация - морално е, ако мнозинството от публиката го одобрява или веднага откликва положително на политическа инициатива".*

Мнозинството не иска мигранти - вдигаме ограда (България, Унгария) или затваряме пристанищата (Италия). На мнозинството партийните субсидии се виждат големи - свеждаме ги до 1 лев на глас (България). Мнозинството се гнуси от "джендъри"- оттегляме проектозакона за ратификация на Истанбулската конвенция (България). Мнозинството мрази ЕС - напускаме го (Великобритания). Всички тези моментално удовлетворяващи мнозинството решения носят бърз политически дивидент - изборни победи. Дългосрочните последствия остават за приемниците на победителите.

За разлика от европейските институции, в държавите членки, включително в България обаче, апетитът за дългосрочни политики без краткокрочна възвръщаемост не е голям. Те съществуват главно в света на дискусиите, но не и в света на решенията. 

Последният пример е инициативата на президента Румен Радев за конституционни промени, засягащи прокуратурата. Очевидно е, че те са практически невъзможни до края на мандата на сегашния държавен глава, но обсъжданията им могат да допринесат към образа му на "единствена опозиция" и борец срещу статуквото. Оставям настрана въпроса доколко на президент на република му отива ролята на опозиция.

Друг пример е митичният газов хъб "Балкан". Без да отричам авторските права на Бойко Борисов върху тази идея, се налага да припомня опорната точка на Георги Първанов за "България - енергиен център на Балканите". Хъб няма, но колко пресконференции и изборни кампании е изнесъл - само Цветан Цветанов знае. 

Един от елементите на несъстоялия се "енергиен център", АЕЦ Белене, е класически пример за това как дългосрочно неосъществен проект е циклично използван политически за краткосрочни цели - в "за" вариант и в "против" вариант.

Такива примери са и "транспортният коридор" към Северна (вече) Македония, дискусиите за който започват още във времената, когато я наричахме само Македония. Съседите ни доживяха ново име на държавата си, но нов български път към нея не доживяха.

Да не говорим за различните газови потоци към България - "Южен", "Турски", "Балкански", тунела под Шипка, разните мостове по Дунава.

Като вървим все така назад в историята, неизбежно ще стигнем и до Пашмаклийската железница. Пашмакли е старото име на Смолян. А несбъдната мечта и до него да стигне влак е хранила публичните дебати на поколения още от края на XIX век. И да не я направим, нищо не пречи да си помечтаем. За това пари не вземат.

--------------------------
* David Indermaur. Voodoo Politics in the Era of the TV Game Show:Public Opinion, the Media and Political Decision Making. In: Public Communication and the New Media, p. 40 https://www.academia.edu/19126865/Public_Communication_and_the_New_Media?auto=download)