"Исках да узная защо сме стигнали до ръба на пропастта, където бъдещето на нашия вид е заложено на карта" (ОТКЪС)

След като с „Пътищата на коприната“ преосмисли глобалната история, обръщайки внимание на често пренебрегваната, а всъщност незаобиколима роля на Изтока, изтъкнатият историк Питър Франкопан отново ни приканва да погледнем с нов и различен поглед отвъд познатия разказ за историята на човечеството  – защото тя се развива на фон, който често остава пренебрегван, а именно климатичните промени през хилядолетията.

„Преобразената Земя“ (изд. "Сиела") е вълнуващо интелектуално пътешествие през вековете, което разкрива как климатът, природните катаклизми и човешката намеса в околната среда не само съпътстват историята на държави и народи, но всъщност я направляват, ускоряват, забавят и понякога дори прекратяват.

„Както лекарят има нужда от анамнеза, преди да предпише лечение, така и ние трябва да познаваме причините за състоянието на нашия свят, ако искаме да го спасим“, пише Франкопан.

Във време, когато изменението на климата е не само научен, но и политически, морален и екзистенциален проблем, тази книга предлага глобален и дългосрочен поглед от праисторията до наши дни, от древните цивилизации до съвременната глобална общност. С размах, присъщ на малцина съвременни историци, Франкопан разказва как вулканични изригвания, наводнения, слънчеви цикли и миграции на климатични зони са пренареждали граници, предизвиквали войни, вдъхновявали религии и променяли езиците, на които говорим.

С изключителна широта на погледа и с обичайното си внимание към детайла, Питър Франкопан ни кани да преосмислим какво означава да бъдеш част от глобалната екосистема – не като външен наблюдател, а като активен участник в нейното преоформяне. В „Преобразената Земя“ се срещат науката и разказът, данните и историите – от древните мусони в Индия до съвременните екологични кризи в градовете, от ледниците на Гренландия до горите на Амазония. Всичко е история и нищо не е вън от нея.

Достъпно написана и тревожно актуална, тази книга не е катастрофичен манифест, а задълбочен анализ, написан с историческа мъдрост и ерудиция, който поставя нашите съвременни опасения в контекст. Тя е покана да погледнем на бъдещето не с паника, а с разбиране, защото то е здраво свързано с изборите – и грешките – на миналото. И трябва да го познаваме, за да посрещнем предизвикателствата на настоящето.

* * *

Из „Преобразената земя“ от Питър Франкопан

Снимка "Сиела"

Въведение

В началото на „Изгубеният рай“ Джон Милтън пише, че първото неподчинение на човека е да изяде плода от онова забранено дърво в Райската градина. Решението носи смърт и страдание на света. Загубата на рая превръща земята от място на красота и изобилие в място на скръб и тъга, където мирът и покоят не виреят, надеждата никога не идва, а животът се превръща в „безкрайно мъчение“.

Епичната поема на Милтън, публикувана за първи път през втората половина на XVII век, е преразказ на историята, появяваща се в началото на библейската книга Битие. Тя обяснява как хората сами се обричат на унищожение, като допускат да бъдат изкушени от коварната змия. Адам и Ева завещават на всички бъдещи поколения съществуване, съпроводено от екологични предизвикателства, където околната среда невинаги е благоприятна, храната е трудна за намиране, а хората трябва да работят, вместо да получават наготово благата си от Бога. Раят е изгубен.

Днес начините, по които обработваме земята, експлоатираме природните ресурси и третираме устойчивостта, са тема на бурни дискусии, не на последно място защото мнозина вярват, че човешката дейност е толкова обширна и вредна, че променя климата. Тази книга има за цел да разгледа как нашата планета, нашият ограден парк (което е буквалното значение на paradeisos, гръцката дума за „рай“), се е променяла от началото на съществуването си, понякога в резултат на човешки начинания, но също и заради множество други фактори и влияния, които невинаги разбираме напълно. Ще видим как нашият свят е обект на постоянен преход и трансформация, защото извън Райската градина времето никога не спира.

Първият ми сблъсък с въздействието на човека върху околната среда и изменението на климата дойде покрай детската новинарска програма на BBC, наречена John Craven’s Newsround. Когато бях малък, тя се излъчваше ежедневно в Обединеното кралство и целта ѝ бе да покаже на младите зрители случващото се по света извън Британските острови. Беше сред малкото предавания, които моите родители позволяваха на мен, братята и сестрите ми да гледаме, докато растяхме. От нея научих за страданията на хората под властта на Червените кхмери, за заплетените близкоизточни проблеми и за реалностите на Студената война.

Една от темите, които се обсъждаха редовно в края на 70-те и началото на 80-те, бяха киселинните дъждове. Спомням си колко ужасен бях от вида на дърветата без листа и от мисълта, че човешката дейност е виновна за унищожаването на природата. Самата мисъл, че фабриките изхвърлят вещества, които опустошават гори, убиват животни и отравят земята, ми се струваше шокираща. Дори като невръстно момче за мен бе очевидно, че изборите, които правим, произвеждайки стоки и продукти, оказват дългосрочен ефект върху всички нас.

Притесненията ми допълнително се подсилваха от страха от война – аз принадлежа към поколение, възпитано да вярва, че всеки момент може да избухне ядрен конфликт между Съединените щати и Съветския съюз, който да доведе до смърт и опустошение не само заради детонацията на безброй междуконтинентални балистични ракети, но и заради ядрената зима, която ще настъпи впоследствие. Един филм, „Когато вятърът задуха“, излезе на екран в средата на 80-те. Той рисуваше трогателна картина на тъга, страдание, глад и смърт, причинени от склонността на човечеството да създава оръжия за масово унищожение, способни да убият милиони и да променят климата на земята толкова драстично, че самото оцеляване да стане чудо.

Ядрените експлозии обещаваха да замърсят атмосферата с прах и радиоактивни частици до такава степен, че да блокират слънчевата светлина. Температурите щяха да паднат под нулата, в резултат на което много растения да умрат. Животните и хората щяха да са обречени не само на убийствено облъчване, но също на студ и глад. Идеята беше, че ако все пак преминем през апокалипсиса и се окажем сред оцелелите, един ден климатът ще се възстанови. Тогава трябваше да се види колко хора са останали и всичко да започне отначало.

Имаше и действителни събития, най-драматичното от които бе аварията през 1986 г. в Чернобилската атомна електроцентрала в днешна Украйна. Докладите за случилото се дни наред бяха упорито отричани от съветските власти и идваха като напомняне, че погрешните изчисления, лошите преценки и некомпетентността могат да повлияят на света, в който живеем. През следващите месеци изучавах карти на радиоактивното замърсяване, внимавах с какво се храня и болезнено ясно осъзнавах опасността от потенциалната промяна на климата. 

Тогава прекарвахме ваканциите край едно езеро насред Швеция и си казвахме, че ще избягаме там, ако някога избухне ядрена война. Швеция не е сред най-топлите страни, особено през зимата, но аз се успокоявах с мисълта, че поне ще бъда встрани от пътя на войниците, танковете и ракетите. Един допълнителен плюс беше, че боровинките, които и до днес са любимият ми плод, издържат на студ. Държах до леглото си малка раница, чието съдържание обновявах всяка година в зависимост от нуждите, за да съм готов, когато (не ако) бедствието настъпи. Вътре имаше блокче шоколад, швейцарско ножче, за да си правя лъкове и стрели, вълнени ръкавици, тесте карти, три топки, две химикалки (в случай че едната спре) и хартия за писане.

В крайна сметка подготовките ми се оказаха ненужни, но днес знаем, че на моменти това се е дължало на чист късмет. Изстрелванията на ракети са се разминавали на косъм, а причините са били най-различни – мечки, събарящи телени огради в търсене на храна, недоразумения около военни учения, каращи едната страна да смята, че другата я напада, или метеорологичните балони, погрешно идентифицирани като балистични ракети. Израснах в свят на тревоги, бедствия и човешки грешки.

Имаше и редица други неща, които ме плашеха – 70-те и 80-те години на миналия век бяха време на несправедливост и омраза, нестабилност, тероризъм, глад и геноцид, но екологията и климатичните изменения бележеха постоянно присъствие като текущи проблеми, които тепърва ще се влошават. Беше ясно, че за в бъдеще най-вероятно ще живеем на по-враждебна, по-нестабилна и по-опасна планета, независимо дали заради въоръжени конфликти, или мащабни аварии.

Тогава и през ум не ми е минавало, че краят на Студената война ще доведе до още по-голямо нарушаване на екологичното равновесие, нито че засиленото икономическо сътрудничество ще предизвика допълнително повишаване на нивата на въглеродни емисии и глобално затопляне. Бях възпитан да вярвам, че бедствието произтича от ужасите на войната, докато мирът и хармонията са решение, а не част от проблема. Така едно пътуване, започнало преди много години с детско телевизионно предаване, ме накара все повече да се замисля за човешката намеса, за това как се е променял климатът в миналото и за ролята, която е изиграл при оформянето на световната история. 

Живеем в свят, който се олюлява на ръба на екологичната катастрофа. През 2019 г. генералният секретар на ООН Антонио Гутериш констатира, че всяка седмица носи нови опустошения, свързани с климата, от рода на наводнения, суши, горещи вълни, горски пожари и урагани. Той добавя, че това не е просто апокалиптична прогноза, тъй като смущението на климата се случва в момента, на всички нас, а що се касае до бъдещето, изгледите не са добри и ни грозят с „катастрофа за живота такъв, какъвто го познаваме“.

В предпоследното си обръщение като президент на Съединените щати Барак Обама казва, че сред многото проблеми, пред които е изправено човечеството, „нито един не представлява по-голяма заплаха за идните поколения от изменението на климата“. През 2019 г. папа Франциск също отбелязва, че днешната екологична криза, и особено климатичните промени, заплашва самото съществуване на човешкото семейство: „Нашите деца и внуци ще наследят един силно увреден свят и ще трябва да плащат цената за безотговорността на нашето поколение“.

В свое изказване от 2020 г. президентът на Китайската народна република Си Цзинпин заявява, че споразуменията, постигнати от правителствата за справяне с въглеродните емисии и глобалното затопляне, представляват „минималните стъпки, които трябва да се предприемат в защита на земята, нашата споделена родина“. Според него не бива повече да пренебрегваме многократните предупреждения на природата и е време да „стартираме зелена революция и да действаме по-бързо, за да създадем екологичен начин на развитие и живот, да запазим околната среда и да направим Майката Земя по-добро място за всички“.

Други са още по-категорични и поставят нещата на лична основа. „Вие откраднахте мечтите ми и детството ми с празните си думи“, казва Грета Тунберг на срещата на върха на ООН за климатичните действия през септември 2019 г. „И все пак аз съм една от късметлийките. Хората страдат и умират. Цели екосистеми се сриват. Ние сме пред прага на масово унищожение, а вие мислите единствено за пари и говорите измислици за вечен икономически растеж. Как смеете!“

Ако изменението на климата ще бъде доминираща тема на XXI век и ще предизвиква недостиг на вода, глад, масови миграции, военни конфликти и изчезване на видове, то по-доброто му разбиране явно е от съществено значение не само за политици, учени и активисти, но за всички нас. Като историк знам, че когато искаме да се справим със сложен проблем, е препоръчително да погледнем назад във времето – това помага да го вкараме в контекст и ни дава перспектива за настоящите и бъдещите предизвикателства. Историята съдържа ценни уроци, помага да формулираме въпросите, а понякога дори ни отвежда до верните отговори.

Това е особено валидно, когато става дума за връзката между човешките дейности и околната среда. Наличието и използването на питейна вода, отглеждането на храна, географските характеристики и възможностите за местна и международна търговия са ключови фактори за хода на историята. Ако си послужим с цитата от Фернан Бродел, изучаването на миналото не просто включва надпреварата между човека и природата, то се свежда до надпреварата между човека и природата.

Когато за първи път проучвах Сасанидската и Абасидската империя, бързо разбрах, че успехът и стабилността на държавата са тясно свързани с напояването на полетата, което на свой ред позволява увеличаване на селскостопанските добиви и поддържане на по-голямо население. Историята на Китай също свидетелства, че възходът, упадъкът и смяната на династиите през хилядолетията са тясно свързани с промените в температурата, като по-студените фази водят до демографски сривове, конфликти и поява на нови имперски режими.

Ако четем произведения като епичната поема Мегхадута („Облакът вестоносец“) на известния санскритски поет от V век Калидаса, виждаме как дъждовете и сезоните играят основна роля в литературата, културата и историята на Южна Азия. В по-близкото минало съветската политика в Централна Азия от 50-те години на миналия век е не само катастрофална за околната среда, но и оказва значително въздействие върху хода на Студената война и допринася за използването на принудителен труд в региона днес. Знаем колко драстично е замърсяването на въздуха в градове като Ню Делхи, Бишкек и Лахор, оглавяващи световните класации по този показател. През 2020 г. в Ташкент, столицата на Узбекистан, въздухът е класифициран като опасен за здравето през 80 процента от времето.

Затова се заех да изследвам историята на околната среда и да разбера какво ни казва тя за човешкото поведение, за антропогенните промени и за влиянието на екстремните метеорологични явления и дългосрочните климатични модели. Исках да узная защо сме стигнали до ръба на пропастта, където бъдещето на нашия вид, както и на значителна част от животинския и растителния свят, е заложено на карта. Както лекарят трябва да разполага с пълна анамнеза, преди да предпише лек за заболяването, така и ние трябва да сме наясно с причините за настоящите си проблеми, ако искаме да се справим с тях.

Днес е своеобразна златна епоха за историците благодарение на множеството нови технически средства и материали, спомагащи за по-доброто разбиране на миналото. Машинното обучение, компютърните модели и анализът на данни не са просто поредната призма за разглеждане на определени периоди, а разкриват информация, която не е била достъпна и позната преди. В тропическите гори на Амазонка с помощта на лазерна технология за дистанционно измерване на разстояния (LIDAR) е открита мрежа от села, датираща от векове, чиято конфигурация имитира строежа на вселената. Инфрачервената спектроскопия позволява новаторски открития относно средновековното кралство Мапунгубве, съществувало при сливането на реките Шаши и Лимпопо през XII век. Радиоизотопният анализ на човешки погребения и на зъби от свине в днешна Папуа Нова Гвинея не само хвърля светлина върху моделите на заселване, но и разкрива относителния дял на морските храни в менюто на хората отпреди 2000 години. А изследването на минерализацията на семена от епохата на Абасидите, открити в помийни ями в Йерусалим, потвърждава хипотези за разпространението на растителните култури през ранния ислямски период.

Някои от най-вълнуващите постижения касаят начина, по който разбираме климата. Те включват източници, които са били пренебрегвани или слабо използвани в миналото. Например мидени черупки от крайбрежието на Перу позволяват да реконструираме метеорологичните условия въз основа на техния химичен състав, в това число годишните, месечните и дори седмичните температурни промени на океана. Празненствата по случай цъфтежа на вишните в Япония са документирани още от началото на IX век и помагат да се установи кога е настъпвала пролетта всяка година в течение на повече от хилядолетие. Регистрите, водени от пристанищните власти в Талин, столицата на днешна Естония, обхващат последните 500 години и показват кога са пристигали първите кораби всяка година. Оттам разбираме кога се е топял ледът, сковал морето, а също разкриваме модели на по-дълги и по-топли пролети. Плаващи късове дърво, открити в архипелага Свалбард в Арктика, свидетелстват за значителна променливост на морския лед между 1600 и 1850 г., което от своя страна е индикация за необичайни климатични модели през този период.

Постоянно се появяват нови и интересни „климатични архиви“, много от които са споменати в настоящата книга. Ще разгледаме информация от растежните пръстени на дървета от Алтайските планини в Централна Азия и от натрупването на минерали в пещерите на Испания, които показват промени в температурата и валежите. Въздушни мехурчета, уловени в ледниците на Гренландия и Европейските Алпи, ще ни разкажат за вулканични изригвания и за човешки дейности като металургия и използване на изкопаеми горива. Ще се сблъскаме с фосилизиран цветен прашец от Оман и поленови отлагания в езерата на Анадола, даващи представа за промени в растителността както поради естествени причини, така и в резултат на човешка намеса. Ще се натъкнем на овъглени семена в Югоизточна Азия, изсушени черупки в Северна Австралия и смлени храни в Палестина, свидетелстващи за диетите и болестите там. Ще разгледаме условията за появата на паразитни патогени в Северна и Южна Америка, цикъла на културите в Западна Африка и разпространението на чумата в Етиопия, Киргизстан и Кеймбриджшър.

Редица нови източници на климатични данни ни позволяват да надникнем дълбоко в естествения свят на миналото. В Югоизточен Казахстан екип от изследователи работи върху седиментен слой с дълбочина осемдесет метра, откъдето черпи ценни прозрения за влажността на почвата и за ролята, която Централна Азия играе в еволюцията на климата, и по-специално в цикъла земя-атмосфера-океан в Северното полукълбо. Това е от огромно значение не само за проучванията на миналото, но и за бъдещия анализ на глобалния климат. Същото важи за проучванията на Тибетското плато, където моделирането въз основа на находки от високите безлесни райони, които са дом на повече видове от планинските гори, предполага голямо намаляване на растителното разнообразие в алпийските местообитания през следващите векове.

Има сведения за период на катаклизми в средата на III век в Римската империя, като учените свързват намалените нива на слънчевата активност, увеличаването на морския лед и зачестилите вулканични изригвания с бързо охлаждане, нарушено производство на храна и поредица от политически, военни и финансови кризи. Данни за гоненията срещу евреите в Европа, извлечени от близо хиляда града между 1100 и 1800 г., сочат, че понижаването на температурата през вегетационния сезон с една трета от градуса води до повишаване на вероятността евреите да бъдат нападани през следващите пет години, като живеещите в райони с по-неплодородна почва и по-слаби институции е по-вероятно да станат жертва на насилие през периоди на лоша реколта и оскъдица.

Паралелът между температурните колебания и цените на пшеницата в Европа води до определени изводи кои градове са били по-устойчиви на ценови шокове и до хипотези, че по-хладното време в Англия в ранния модерен период е стимулирало аграрната революция и развитието на нови технологии. Те на свой ред са ускорили енергийния преход и в крайна сметка са проправили пътя за европейските глобални империи.

Подобни аргументи често предизвикват разгорещени дебати сред историците, като се изразяват резерви относно историческия и екологичния детерминизъм и се подчертава, че корелацията не означава непременно причинно-следствена връзка. Един пример е Индийският субконтинент, който е дом на широк спектър от „уседнали общности, ловци-събирачи, селскостопански производители, номадски скотовъдци и рибари“ и се отличава с удивително видово, климатично и екологично разнообразие. Мнозина учени твърдят, че не бива да се правят обобщения за субконтинента като цяло, а още по-малко въз основа на тях да се правят изводи за други части на света.

Друг проблем е, че пишещите по темата обикновено се фокусират върху обществения колапс в тясна група от характерни примери – най-вече маите, Великденския остров и краха на Римската империя, като в последните бестселъри всички те се приписват на изменението на климата. Това води до прекалено опростяване, което дори самите автори понякога признават. Склонността да се дават поуки за изчерпването на природните ресурси, нуждата от адаптация към променящите се условия на околната среда и последиците от неустойчивата икономика също е един вид поставяне на каруцата пред коня, тоест разглеждане на миналото през призмата на съвременните проблеми.

Когато се работи с нови източници и материали, много зависи от балансирания подход и разумната преценка. Науката за климата, данните и модерните подходи не са грешни или подвеждащи сами по себе си, но към тях следва да се подхожда внимателно и те да се поставят в контекст, който е премерен, убедителен и уместен.

Като цяло климатът и околната среда рядко се разглеждат като фон за човешката история. Има няколко случая, при които те изпъкват, макар историите невинаги да звучат правдоподобно. През 480 г. пр.н.е. цар Ксеркс нарежда водите на Хелеспонт да бъдат наказани с 300 удара с камшик, след като буря руши понтонните му мостове и забавя неговата инвазия в Гърция. Това обаче наподобява по-скоро апокрифен разказ за ирационалния гняв на един варварски и тираничен владетел, отколкото достоверно изложение на фактите.

В края на XIII век две атаки на Кубилай хан, внука на великия Чингис хан, срещу Япония са осуетени от „божествени ветрове“, или „камикадзе“, изпратени от боговете, за да спрат нашествието. Това говори повече за начина, по който събитията се интерпретират в японската история, отколкото за действителната причина за неуспеха на династията Юан, контролираща по-голямата част от днешен Китай, да завладее Япония. Безспорно най-известният пример обаче е суровата руска зима, която според народното въображение играе решаваща роля за злополучния провал на Наполеоновата кампания пред Москва през 1812 г., а също за буксуването на Вермахта през 1941 г., довело до обрат във Втората световна война. И в двата случая се омаловажават твърде амбициозните цели, неефективните линии за доставки, неудачните стратегически решения и лошото изпълнение на плановете, които имат поне толкова голям принос за неуспеха на инвазиите, колкото и снегът.

И все пак, когато изучаваме историята, ние в повечето случаи пренебрегваме климата и дългосрочните му тенденции. Всеки може да назове великите лидери и големите битки в миналото, но малцина знаят за най-големите бури, най-значимите наводнения, най-лошите зими, най-тежките суши или за начините, по които те са провалили реколтите, провокирали са политически кризи или са допринесли за разпространението на зарази. Интегрирането на общата и естествената история не е просто полезно упражнение; то е фундаментално важно, ако искаме да разберем правилно света около нас.