Article_top

Имало едно време място, наречено Мисирково. Там, насред магнолии, бил скован зайчарник, където времето било застинало в шеги и закачки. 

В зайчарника на Мисирково два от големите зайци - премиер и президент, не спирали да се замерят с барабонки. Първият наричал другия "двуличен", виждал "злоба и омраза" у него, обвинявал го, че "разделя" зайчарника и не бил "обединител". На втория пък дотолкова му прекипяло на фуража, че свалил доверието си към първия и неговия зайчи кабинет. „Разбирам неговата растяща нервност“, той указва на прокуратурата „кого да размаже“, отговарял президентът на зайците, сочейки с ухо своя опонент.    

Обитателите на зайчарника често не осъзнавали какво става, били улисани в своето люцерно всекидневие, а някои и в търкане на талончета. Това последното било голяма игра - ако ти дойде късметът, може да излезеш от клетката. Но малцина успявали. Останалите просто хрупали и търкали до забрава. 

Зайците в зайчарника ставали все по-малко. И колкото по-малко ставали, толкова по-малко се понасяли помежду си. Те не обичали много-много промените. Мрънкали под мустак, разказвали си истории за зарзават, живеели сред огризки и барабонки… чакали своя пореден спасител, който да им изчисти и подреди зайчарника. Едни още се топлели от спомените за руското зайче в "Ну, погоди", други гледали с възторг европейския заек Питър, трети мечтаели за американския Бъгс Бъни да дойде и да оправи нещата. Заешка му работа... 

И така един ден се появил поредният заек спасител.

Нахлупил той сив каскет и тръгнал сред зайците да раздава справедливост и да създава ред. Хващал направо за ушите най-едрите и охранени обитатели на клетката, наричал ги "олигархозайци", "бизнесменчета", "социално слаби", наежвал строго мустаци и предупреждавал премиер, президент и всички великани в клетката "да не си проветряват устите". Не защото било невъзпитано, а защото не обичал някой да му прави течение. Хиляди заешки сърца туптели, някои се радвали, други си мислели дали няма и те да станат на "чомлек".

По-старите зайци дори и не знаели какво да си мислят. Дошло време да живеят с необяснимото. 

Абсурдното станало част от новия ред. Зайчи журнали пишели за "трифазната брада" на премиера и "циклите на Меркурий". Общинари поискали от журналисти да си плащат, за да ги отразяват. Зайци с микрофони проговорили на пуйчи език. Горе станало долу, долу – горе. 

Тази история щеше да звучи като приказка, но действителни лица я правят по-жива и заекоописна и от най-достоверния разказ. Но и тази приказка може да остане без финал, ако зайците сами не се наемат да й сложат край. А не отново да хрупат и да чакат друг да им свърши работата.

 

Имало едно време място, наречено Мисирково. Там, насред магнолии, бил скован зайчарник, където времето било застинало в шеги и закачки. 

В зайчарника на Мисирково два от големите зайци - премиер и президент, не спирали да се замерят с барабонки. Първият наричал другия "двуличен", виждал "злоба и омраза" у него, обвинявал го, че "разделя" зайчарника и не бил "обединител". На втория пък дотолкова му прекипяло на фуража, че свалил доверието си към първия и неговия зайчи кабинет. „Разбирам неговата растяща нервност“, той указва на прокуратурата „кого да размаже“, отговарял президентът на зайците, сочейки с ухо своя опонент.    

Обитателите на зайчарника често не осъзнавали какво става, били улисани в своето люцерно всекидневие, а някои и в търкане на талончета. Това последното било голяма игра - ако ти дойде късметът, може да излезеш от клетката. Но малцина успявали. Останалите просто хрупали и търкали до забрава. 

Зайците в зайчарника ставали все по-малко. И колкото по-малко ставали, толкова по-малко се понасяли помежду си. Те не обичали много-много промените. Мрънкали под мустак, разказвали си истории за зарзават, живеели сред огризки и барабонки… чакали своя пореден спасител, който да им изчисти и подреди зайчарника. Едни още се топлели от спомените за руското зайче в "Ну, погоди", други гледали с възторг европейския заек Питър, трети мечтаели за американския Бъгс Бъни да дойде и да оправи нещата. Заешка му работа... 

И така един ден се появил поредният заек спасител.

Нахлупил той сив каскет и тръгнал сред зайците да раздава справедливост и да създава ред. Хващал направо за ушите най-едрите и охранени обитатели на клетката, наричал ги "олигархозайци", "бизнесменчета", "социално слаби", наежвал строго мустаци и предупреждавал премиер, президент и всички великани в клетката "да не си проветряват устите". Не защото било невъзпитано, а защото не обичал някой да му прави течение. Хиляди заешки сърца туптели, някои се радвали, други си мислели дали няма и те да станат на "чомлек".

По-старите зайци дори и не знаели какво да си мислят. Дошло време да живеят с необяснимото. 

Абсурдното станало част от новия ред. Зайчи журнали пишели за "трифазната брада" на премиера и "циклите на Меркурий". Общинари поискали от журналисти да си плащат, за да ги отразяват. Зайци с микрофони проговорили на пуйчи език. Горе станало долу, долу – горе. 

Тази история щеше да звучи като приказка, но действителни лица я правят по-жива и заекоописна и от най-достоверния разказ. Но и тази приказка може да остане без финал, ако зайците сами не се наемат да й сложат край. А не отново да хрупат и да чакат друг да им свърши работата.

Коментари

Емил Коцев's picture
Емил Коцев
Емил Коцев

Поздравления за автора!

Поздравления за автора!
Така е в царството на Мисирко и Прашчо.
Който заек не прескочи Терминал 2, рано или късно тези двамата ще го сготвят.
Вярно е, че са забавни, но и те трябва да папкат!

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Какво мислите за извънредното положение, въведено заради коронавируса?