Здравейте, приятели. Пиша ви есемеси с тази молба за помощ, защото разбрах, че главният прокурор господин Гешев няма време да чете есемеси и това ми се вижда най-сигурният начин да споделя какво ми се случва от три дни. Щом не чете есемесите на Божков, значи за моите съвсем няма да има време.

Та, от три дни съм в Слънчев бряг. Защо ли? Ми не знам.

Кацнах в сряда на Летище София, имах малко работа, да уредя едни документи, да видя малко близки и да купя лютеница, боза и кори за баница и след две седмици карантина щях да си летя обратно, че не живея в България. То, като се замислиш и вие не живеете, то това живот ли е, ама да не се разсейвам.

Значи кацнах, приготвих паспорта и тръгнах към проверката, както си му е редът. Обаче още на пистата ми се препречи една лимузина, слязоха от нея едни хора по анцузи, тикнаха ми нещо в ръцете, запрегръщаха ме, изскочиха едни журналисти, снимаха ни, всеки се качи в колите си и изчезна – абе за няма и 20 секунди стана всичко.

Седя като пате в кълчища насред пистата, около мен някакви хора ми се усмихват, пляскат ми, подвикват окуражаващо. Чудя се кой се снима с мен, даже не успях да го видя. Бойко ли беше, не беше ли Бойко... Той, премиерът, обича да се снима така изневиделица, някакъв психологически проблем вероятно. Ще каже човек, че даже на него не му се вярва, че е премиер и иска да се увери после, като си гледа снимките. Веднъж бях на погребение, тъжна работа, стоим около ковчега, плачем, а Бойко имал работа наблизо. Видял много хора на едно място и веднага дотича - докато се усетим, се наснима с всички, даже и  с покойника, и си замина. Ама сега не съм на погребение, викам си, на летището съм и де факто още даже не съм пресякла границата на родината.

Чак тогава се сетих да погледна какво са ми тикнали в ръцете. Папка. С акции. Акциите на „Левски“. Джиросали ми акциите на „Левки“. Една стюардеса мина покрай мен и със съчувствие ми прошепна:

„От две седмици ги джиросват тия акции, прехвърлят си ги едни на други, започнаха на случайни минувачи да ги джиросват, побързайте да се оттървете от тях“ и замина.

Ма, на кого да ги джиросам, аз сега кацнах, извиках аз след нея, а хората се разбързаха още повече, даже ми се стори,че спринтират пред мен. Дори бабката, дето седеше зад мен с бастуна и ме почукваше с него през целия полет, внезапно прелетя като Юсеин Болт, като чу „джиросвам“.

Омърлуших се, казвам си:

„Ей на, проблемите почнаха още от кацането“.

И в тоя момент един бус отвори врати пред мен. В него – пълно с германци. Гледат едно такова изпаднало и се чудят къде отиват. Набутаха ме в него, сложиха ме да седна, вързаха ми една червена лента на ръката и чух:

„Добре дошли в слънчева България, благодаря ви, че избрахте Слънчев бряг за мястото, на което да изкарате вашата почивка“.

Каква почивка, бе, аз по работа кацам извиках, ма една девойка от първия ред седалки беше по-гласовита. „Не отивам в Слънчев бряг, аз съм от Видин“. Германка с три деца зад мен се разплака, отвличат ни, хлипа и моли да се обади на мъжа си по телефона. Телефоните обаче ни ги прибраха. „Имате рядкото щастие да прекарате две седмици в незабравимия български курорт с изключителното предимство да не плащате за чадър и шезлонг на плажа. Ето, нашият министър на туризма ще ви обясни“, продължи младата жена, която явно бе и екскурзовод на рейса, и подаде микрофона на шармантна дама в шармантен костюм.

"Уелкъм, херцлих вилкомен и биенвеню“, изпя дамата със сластен тембър почти като Лайза Минели в „Кабаре“ и се усмихна зловещо: „Имаме уверения, че на някои плажове чадъри и шезлонги, включително, ще бъдат и на нулеви цени, на други на още по-символични. Това е наистина рядко щастие."

Българите в автобуса се разплакаха, а аз на повторната реплика за рядкото щастие усетих как ме прерязва коремът от спомените ми за последния ми престой на българското Черноморие преди десетина години. Министърката в това време трескаво извади телефона си и даде нареждания на някого:

„Гошо, карай зад нас, всички автобуси да те следват, отиваме да съберем туристи от Централна гара и после продължаваме. Без да спираме никъде, ако някой буйства, черпи го два коняка от ония, конфискуваните, това парализира за четири часа, като се опомнят, ще са вече по хотелските стаи“.

Пребледнях. Тия конфискуваните алкохоли ги помня, едно време им викахме „Цар Самуил“ – на сто души един оставаше с едно око. За себе си реших да спра да протестирам, все някога ще успея да се измъкна. Едно време хората с плуване стигаха до Турция, ще се справя и аз, казах си и се слях със седалката. Министърката обаче насочи орлов поглед към мен и отново ми се усмихна. Коремът съвсем ме сви, замалко да се изложа.

„А с нас пътува и новият собственик на „Левски“. Нека да поздравим госпожа Монтескьо, българка, патриотка, левскарка!“, извика патетично тя, а стюардесата изпадна в еуфория и се разкрещя: „К.р за ЦСКА“.

Немците окончателно припаднаха.

След около час автобусът се претъпка с хората, заловени на Централна гара. Баба с кошници с яйца, внуци с куфари, един търговец на кози с козите си и дузина гратисчии се скупчиха около моята седалка. Всички мигаха стреснато и не можеха да разберат какво става. „Къде ни водят, баби“, попита ме възрастната жена с яйцата, а аз смотолевих: „На Слънчев бряг“. „Въъъъъй“, изпищя жената, „В лагера ли пак, бе, баби? Мъжът ми там едва не го бастисаха, сега ний защо, бе, баби, аз нищо не съм казала срещу властта, само дето пенсията ми не стига, ма не съм права, даже е много и я дарявам на правителството, пуснете ме, майкоооо“, крещеше тя в истерия, но стюрдесата ѝ наля два малки коняка в устата и я постави опната като струна на багажника между куфарите.

След няколко часа, по време на които събрахме още малко стопаджии, пътни работници и хората от една бензиностанция, стигнахме. По пътя стюардесата ни разказваше с подробности за магистралата, по която пътуваме и успехите на Борисов при полагането ѝ. Беше явно възхитена от асфалта и от Айтос, нататък ни рецитираше героични стихове, изправена върху седалката си. Замалко спря само на едно кръстовище, което от дъжда се беше килнало косо на една страна, а от майската жега асфалтът полепна по прозорците на рейса, но като изджапахме през това анархолиберално своеволие на тежката метеорологична обстановка в родината, стюардесата отново се върна към епопеите.

В Слънчев бряг ни разселиха по хотелите и ни заповядаха да се явим всички на закуска – вкусна попара с български хляб и мурсалски чай. Явих се. Купичките от алпака ме разплакаха, аз като се сетя за детската градина и си поплаквам, че там имаше една другарка Иванова, която ни пошляпваше с пръчка в обедните почивки, но докато обясня защо са ми насълзени очите, вече ме бяха зачислили към умнокрасивите, дето са все недоволни.

За наказание ме разпределиха на плажа точно до тръбата на канализацията.

Преди да тръгнем натам обаче, успях да джиросам акциите на камериерката и се шмугнах в мазето. Крия се тук от три дни. Чух, че германското правителство води преговори за освобождаване на своите пленници. Надявам се да ни обявят война и да ни превземат. Ако това не стане, моля ви, спасете ме.

Ваша Лола.