Имало едно време една страна вдън гори Тилилейски. На местен език това означава, че се намирала на майната си.

В тая страна много обичали да си разказват приказки. Особено по телевизията. Канели главния разказвач на приказки в централно време и той започвал. Много хубаво разказвал, но винаги на най-интересното спирал, а хората искали още и още, и на избори тичали да гласуват за него, за да могат да продължат да слушат красивите му приказки. И за да не им отсече главата придворния палач, но това са дребни детайли. Затова и животът зад горите Тилилейски, или казано директно, на майната му, си вървял кротко и равно 1001 мандата.

В тази страна живеели всички приказни герои от всички приказки, които знаете. И Али Баба, който успял да открадне една пещера съкровища от главатаря, и Шехерезада, за която той така и не успял да се ожени, и генерал Кашчей безсмъртни от ДС, и Карлсон, който живее на покрива, при това под наем и има само един опел, и даже Ну Погоди, който така хубаво разказвал приказки по телевизията и всъщност бил главатар на банда. Имала си тази приказна страна и 240 разбойници, и триглава ламя, и стогодишна вещица, и опозиционна спяща красавица, и огромни юнаци с картечници и калпаци, ама най-много тая приказна страна си имала чудеса.

Например ти виждаш хотел на брега на морето. Снимаш го – пак хотел. Пипаш го – абе хотел си е. Обаче всъщност не е! Не е хотел, а гнездо за птички и русалки. Като им дойде сезона, гнездят там. Водят и други птички и русалки, и те си строят още гнезда, които само ония негодници и маргинали от завист наричат хотели.

Или гледаш го апартамент на покрива с джакузи, снимаш го – апартамент на покрива с джакузи, а то не било апартамент, ми гнездо на щъркел. В тази приказна страна пясъчните дюни се превръщат в бетонни площадки, а еврофондовете – в пясъчни дюни. И понеже доста еврофондове текли към приказната страна, почти цялата се била превърнала в една бетонна площадка. Макар че, както вече се досещате, това само приличало на бетонна площадка, а иначе си било девствена природа.

Надпреварвали се Али Баба, Ну Погоди и другите приказни герои да разказват своите приказки, за да се харесат на приказното население. На населението също не му било лесно, защото, както знаем, след всяка приказка то яде и пие по три дни, та се отдало на пиене и ядене, и гледане на сериали. А те били кой от кой по-интересен. Например тоя за Пепеляшка, която тамън хванала принца и испанската полиция й конфискувала двореца. Или пък онзи за Ну Погоди, който опитал да влезе в пещерата на Али Баба, като подмамил Али Баба с Шехерезада. Или оная за Великия везир, който се сдобил с вълшебен асансьор и с него изчезнал досущ като Джейми с фенерчето. И за Великия касиер, който също изчезнал зад девет планини в десета и от там също разказвал приказки.

Мислите, че все някога приказките свършват и темите за тях се изчерпват? О, не. В приказната страна с приказните герои най-голямото чудо е, че приказките никога не свършват.