Едно легендарно издание заживява нов живот след близо 40 години липса на българския пазар. "Роден съм да живея в самота", подбор от писмата на Франц Кафка, един от ключовите писатели на ХХ век, от днес е по книжарниците със знака на издателство "Кръг". Книгата събира в себе си най-ценното от кореспонденцията на енигматичния автор – писма до любимите му Фелице Бауер и Милена Йесенска, знаменателното "Писмо до баща ми" и селекция от кореспонденция с приятели. Преводачът и съставител Ива Иванова ревизира своя труд за новото му публикуване. Художник на корицата е Кирил Златков, а специално за новото издание е включен и послеслов от Ирен Крумова.

"Роден съм да живея в самота" е ци­тат от писмо до Фелице и свързваща нишка между всеки от текстовете тук. Откровени, дълбоко емоционални, те са неповторимо свидетелство за изключителната чувствителност, сложен гений и още по-сложен характер на Кафка. С тях не просто навлизаме в личния живот на писателя и съпреживяваме съкровените му любови, но и ни се разкриват пронизващите му мисли за живота, изкуството, смъртта, гнетящите го страхове и трагедията в живота му.

В послеслова си Ирен Крумова пише: "Това е Кафка в цялата си уязвимост."

И въпреки изричната воля на Кафка към приятеля му Макс Брод след смъртта му да унищожи всеки написан ред, творчеството му оцелява. Брод публикува ръкописите на трите му романа: "Про­цесът" (1925), "Замъкът" (1926), "Америка" (1927). Първите фрагменти из кореспонден­цията отпечатва през 1937 г.

Публикуваме едно от писмата му до Фелице:

14 срещу 15 януари 1913 г.

Мила моя, времето отново отлетя в писане до късна нощ, към два часа все ми идва наум китайският учен1. Жалко, много жалко, че не ме буди приятелката, а само писмото, което искам да ѝ напиша. Веднъж ми бе писала, че искаш да си край мен, когато пиша; но помисли само – та тогава не бих могъл да пиша: и без това не умея кой знае колко добре да го правя, но в този случай изобщо няма да съм в състояние да пиша. Да пишеш, означава да се разтвориш безгранично; възможно най-голямата прямота и всеотдайност, с които обикновеният човек мисли, че се загубва в човешките взаимоотношения, и следователно, докато е жив, ще се страхува от тях – защото всекиму се иска да живее, докато е жив – та тази прямота и всеотдайност далеч не са достатъчни, за да пишем. Онова, което се взема от тази повърхност за нуждите на писането – ако не върви по друг начин и по-дълбоките извори мълчат, – не представлява нищо и рухва в мига, в който едно по-правдиво чувство разтърси този горен слой. Затова човек не може да бъде достатъчно сам, когато пише, затова около него не може да е достатъчно тихо, когато пише, нощта за него почти не е нощ. Затова времето, с което разполага, не достига, тъй като пътищата са дълги и човек лесно може да се изгуби, понякога дори го обзема страх и затова без никаква принуда или примамка му се ще да хукне назад (желание, което по-късно винаги бива тежко наказвано) подобно на усещането при неочаквана целувка от най-обичаните устни! Често ми се е случвало да мисля, че най-добрият начин да живея би бил този: да се намирам с всичко необходимо за писане и лампа в най-отдалечения край на дълго и заключено подземие. Храна да ми донасят, като я оставят винаги далече от моето помещение – зад най-външната врата на подземието. Пътят до нея под всички подземни сводове и по халат би бил единствената ми разходка. След това бих се връщал обратно до масата си, бих се хранил дълго и с благоговение и веднага бих започвал отново да пиша. Какви неща бих написал тогава! От какви дълбини бих ги откъснал! Без усилие! Защото пълната концентрация не познава усилието. Само дето не бих издържал може би така и бих бил завладян от невероятна лудост при първия неуспех, който положително е неизбежен дори и при това положение. Ти как мислиш, любима моя? Не изоставяй обитателя на подземието!

Франц