Ще се опитам да си кажа мнението за скандала с проф. Михаил Мирчев.

Първо, това е един утвърден български социолог с престижни като качество и многобройни като количество научни публикации.

Второ, някога, през 2002 г., когато започнах работата си като секретар по националната сигурност на президента Първанов, аз се опитах да насоча вниманието на президента към най-сериозните проблеми на българската национална сигурност. И един от тези проблеми бе демографската криза, превръщаща се в демографска катастрофа (имам такива научни публикации от това време, те са на моя сайт).

Срещнах се с всички видни български демографи, социалози и демографи-социолози, някои от тях като Минко Минков не са вече сред живите. Срещнах се и с Михаил Мирчев.

Десетина дни след встъпването на Първанов в длъжност на бюрото му беше анализ, посветен на тази тема. С много усилия успях да го убедя да проведе специално заседание на Консултативния съвет за национална сигурност. На този най-висш съвещателен форум в държавата по проблемите на националната сигурност бе направен именно изводът, че демографската криза в страната ни се превръща в национална катастрофа. И бяха набелязани различни мерки в това отношение. Друг е въпросът, че тези мерки така и си останаха в Становището на КСНС.

Та тогава можах да се убедя във високото ниво на науката, в която твори и която твори Михаил Мирчев.

Трето, моите политически разбирания и ценности са в центъра и леко вдясно от центъра, докато тези на Михаил Мирчев са вляво, и то доста вляво, така че в това отношение ние се различаваме доста силно.

Четвърто, в никакъв случай не мога да споделя част от това, което той е говорил в така нашумелите му негови лекции. То е в разрез с моите принципи и личностни нагласи.


…

Тези четири пункта като базов лагер за онова, което искам да кажа, са за мен фундаментално важни.

А какви са четирите пункта именно на това, което искам да кажа по случая.

Първо, със съвременните технологии, а още повече при онлайн обучението сакралната, съкровена, донякъде интимна атмосфера на лекциите в студентските аудитории е абсолютно променена. Преподавателят вече не може да се чувства като пред катедра, от която да изповядва научната си душа, а като на митинг, на агората, пред всички. Това променя средата и контекста. Лекциите вече и повече не са това, което бяха. Знам от студенти, че в някои семейства моите лекции сега се слушат и от родителите. Но това са различни аудитории. Защо аз не искам да влизам на лекции на по-млади колеги?

Защото с факта на моето присъствие се променя целевата аудитория. Младият колега ще трябва да се раздовява и разкъсва между онова, което трябва да каже на студентите с техния познавателен багаж към момента, и онова, което трябва да каже пред мен, така че да не се изложи. Освен това лекцията пред студентите е част от серия от лекции и трябва да се възприема като вградена в един по-продължителен процес. Докато във всеки конкретен случай другите слушатели ще възприемат лекцията сама по себе си, извадена от процеса.

На всяка моя лекция в аудиториите някой ме записва. Като правило – без да ме попита дали съм съгласен. Да, аз съм съгласен и винаги го казвам. Да не говорим, че сега при онлайн лекциите всеки може да те записва и без ти да виждаш това. За мен няма разлика, но така ли е за всеки друг? Трябва ли преподавателят да се стреми да дава нужното и важното на студентите, или трябва да удовлетворява интересите и интересуванията на всички останали потенциални слушатели на неговите лекции?

С две думи, пак ще кажа, лекциите вече не са свещенодействия и изповеди, те са площадни преживявания и проповеди. Те са ютюбизирани, с всички плюсове и минуси на това. Скоро ще ни запишат нашите лекции и после могат да ни пратят на заслужен отдих. И без това дори ректори на висши учебни заведения смятат все повече, че няма значение кой чете лекциите – задължаваш видния преподавател да си даде ноу-хауто и после го изхвърляш като мръсно коте, за да го замениш с някой млад и все още прохождащ в преподаването колега или с твое протеже, с което си имаш други свързвания и с когото успоредяваш свои меркантилни или кой знае какви интереси – политически, корупционни, на някакви закрити общности и общества, приятелски и т.н.

Второ, по мое много силно и страстно отстоявано убеждение в лекциите си преподавателят трябва да присъства със своята гледна точка, със своя обществен капитал, със своите принципи и своите специфичности и присъщности. Преподавателят е жив човек и не може да обезсуши лекцията си в някакъв лекцийно-коректен правоговор, където него, преподавателя, като личност го няма.

Университетският преподавател трябва да назовава нещата с истинските им имена – така както той ги вижда и светоусеща, иначе няма как да разчита на доверие и авторитет пред студентите. Иначе те ще го питат дали осъзнава колко – особено в обществените науки – това, което науката казва как трябва да бъде, се разминава с онова, което животът ни показва как то наистина е. Да говоря за някаква идеална система за национална сигурност, за някакво идеално управление на рисковете в Обществото на рисковете, без да кажа в какво насипно състояние е днешната ни система за национална сигурност и колко зле се управляват днес рисковете за националната сигурност, означава да кънтя на кухо и умилкващо се с подвита опашка около властта - власт, която е все по-нетърпима към различното мнение и е най-агресивно отнасящата се към алтернативното мнение власт през тези 30 години на Преход.

Така че аз съм за свобода на преподавателя в преподаването на неговата наука. Само че преподавателят винаги трябва да дава възможност на студентите да разберат докъде е науката и тя трябва да се преподава коректно, научно, задълбочено и обективно; и откъде започват неговите наблюдения и несъгласия като гражданин, като мислещ човек, като съзнателна и съзнаваща личност, като възпитател и по-голям (по-възрастен) човек с натрупан жизнен опит и отстоявани с цената на всичко свои принципи и позиции.

В този смисъл може би в страстта на преподаването Михаил Мирчев е пропуснал да очертае тази разделителна линия между науката и себе си като личност и човек. Вероятно защото е смятал, че това се подразбира и непредубедените слушатели са можели да го разберат, ако са били доброжелателни и търпими към другото мнение.

Трето, когато се напада Михаил Мирчев (съвсем не говоря, че той не бива да бъде критикуван за казаното от него), трябва да се избягват двойните стандарти. Аз тук, във фейсбук и на моя сайт, многократно давам примери за злостно плагиатство, което е неизмеримо по-голям грях от това да си кажеш личното мнение по дадени проблеми. Давал съм многократно примери с цитати от учебници - на какво учат някои преподаватели студентите – параноични конспирациологии, яростен антисемитизъм, охулвания на Европа, ЕС и Запада, разни тези от средата на ХХ век. И нищо! Няма възражение от студентите и колегите, не се събират академични съвети, не протича никаква тръпка в преподавателската общност, макар че става дума не за отделни словосъчетания и словоизлияния в отделни лекции, а пространни разсъждения и псевдонаучни твърдения в книги, в учебници, продавани в книжарниците на тези вузове. Учебници с мракобесни пропаганди, издадени от съответните вузове.

Ами общоизвестния факт, че колеги с административна и политическа власт наемат шерпи да им пишат дисертациите и книгите? Това не е ли далеч по-голямо морално престъпление от емоционалните „изпускания“ на глас по време на някоя лекция?

Ами съществуващите практики за съставяне на научни журита за плодене на малки и големи доктори, на доценти и професори, при които участието в журито е демонстрация на лоялност към силните на деня или във вуза?! Това е доста добре заплатен бизнес, в името на който се правят потресаващи компромиси. Но това изобщо не е обект на обществено недоволство…

Аз например, за да кажа къде съм в тези процеси, когато не съм в състояние да дам положителна рецензия, директно казвам – не искам да участвам в журито, намерете си някой, който ще ви напише положителната рецензия, моята научна съвест не се оценява с 500 лева.

Четвърто, проблемите на висшето образование са хиляди пъти по-сложни от неприемливите изказвания от преподавателския амвон на един наш колега. Висшето образование се е превърнала във фабрика за печатене на дипломи. Цели университети са черни кутии – на входа са парите на студента, на изхода са дипломите, а в черните кутии какво има, какво се прави, води ли се учебен процес – не се знае. Зад дипломите на цели университети не стои никакво знание, а водещо е неистовото устремление към печалбарство. Никой по никакъв начин не оценява качеството на учебния процес. Като правило онези, които акредитират, лицензират, оценяват, разрешават и класират университетите са близки до властта структури и персони, проникнати от минало – самите те свързани с минали специални служби или по манталитет останали в това минало. Там се влиза с връзки и се изпълняват поръчения – кой да бъде „пуснат“, кой „ударен“. Отново казвам – като правило оценките и преценките им са наизуст, по други движещи мотиви, а не обективно произнасяне за потенциала на съответния университет и за качеството на учебния процес в него.

Университетите ни са отражение на цялата ситуация в страната. Те не могат да не носят пороците на тази ситуация.

Преподавателите, които искат да се занимават с наука, са в тежка позиция, защото това не им носи пари, а им отнема адски много време, докато другите им колеги използват това време да изплитат връзки и зависимости, да участват в завери и интриги, да „бичат“ частно и да стават неволни проводници на непочтени схеми за сдобиване с дипломи.

Мой колега се чуди защо неговото бюро е претъпкано с книги и трябва непрекъснато да чете, за да е в крак с науката, за да дава на студентите най-новите научни знания, а 60% от колегите му винаги имат време, винаги има кога да пият дълги кафета, преминаващи от сутрешни в обедни и от следобедни в завършващи работния ден; винаги могат да обсъждат кой е по-велик - Меси или Роналдо, постоянно са в журита, вечно са в проекти. И приятелят ми си отговаря защо е така – защото в кариерното им и хабилитационно израстване са важни коренно различни от качеството на науката, която правят и лекциите, които преподават, неща – близост да Шефа, гонитба на количествени показатели, вплитане в разни схеми за правене на пари, партийни и други (от закрити общности и общества) протекции… Сиреч важни са не същностните неща, а нещата, които са важни в уродливото ни общество, в което двуоките и окатите са водени от еднооките и късогледите лидери.
…
Ето това исках да кажа, пък да го разбира кой както иска. Но ако създадем прецедент да сатанизираме един изявен учен за (неодобрявани и от мен) някои крайни тези и слова, ние можем да отворим кутията на Пандора и утре тълпата, охлокрацията, сивата маса и безразличния към бъдещето си народ (дето мре по коридорите на болниците и в линейките, но не ще да види причината и причинителите за това) да станат морални съдници и ценностни цербери на последната останала у нас свобода – свободата на Учения пред високата университетска Катедра.

 

 

Бел. ред. Текстът е от фейсбук профила на Николай Слатински. Заглавието и подзаглавието са на Клуб Z.