„… Да ти кажа ли правичката? И едните, и другите са маскари!… Маскари са до един!…“

Из „Бай Ганьо у Иречека“, Алеко Константинов

Отказвам. Отказвам повече да се съобразявам с фразата „не може“. 

Не може да мотивирам хората да гласуват, понеже последните 10 години не съм живял в България – казвали са ми го. Не може да мотивирам хората из страната да гласуват, понеже съм от София. Не може да мотивирам хората в София да гласуват, понеже съм прекалено млад (и съответно не разбирам). Не може да мотивирам хората над 50 да гласуват по същата причина. 

Не може. Не може. Не може!

Не може, обаче трябва. Трябва, защото още повече отказвам да се съобразявам с поредицата от антирекорди, които България държи:

  • Най-ниския брутен вътрешен продукт на глава от населението по паритет на покупателната способност. Превод: най-бедната страна в ЕС;
  • Най-социално неравната страна в ЕС. Превод: разликата между бедните и богатите в България е много по-голяма, отколкото в другите страни от ЕС;
  • Най-високия коефициент на смъртност от COVID в ЕС. Превод: на всеки 100 регистрирани случая на коронавирус в България умира по 1 човек повече, отколкото в която и да е друга държава от ЕС;
  • Списъкът продължава…

Ако искаме да изгубим някое-друго от горните „първенства“, гласуването е едно от най-силните ни оръжия. А ако не гласуваме, със сигурност нямаме шанс.

Ще кажете – добре, ама няма за кого. „Маскари са до един“, както бай Ганьо мъдро ни е завещал. Може и да са „маскари“, но най-голямата сила на нас, гласоподавателите, не е в това да назначим на власт някакви прекрасни, завършени и напълно морални (тоест несъществуващи) политици.

Напротив, най-голямата ни сила е силата да снемем доверието си от вече управляващите, ако те не се справят. Когато депутатите знаят, че ще бъдат „извадени“ от парламента след мандат, в който не са отстоявали достатъчно нашите граждански интереси, тогава те имат много по-голяма мотивация да работят за тях, ако искат да бъдат преизбрани отново.

А когато масово не гласуваме, ние не показваме на народните представители, че липсата на резултати за гражданите е проблем. Тогава дори можем да създадем погрешното чувството на апатия – каквото и да правят народните представители, те отново ще са народни представители, така че да защитават яростно гражданския интерес не е от значение. 

Важно: не трябва да ни смущава вероятността да гласуваме за партия и в нея да се окажат „маскари“ впоследствие, тъй като ние няма как да знаем дали са „маскари“, преди да влязат в парламента. Страшното е, ако вече сме разбрали, че като законодатели са такива и отново гласуваме за тях.

А колкото по-редовно снемаме доверието си, когато то не бива оправдано, толкова повече „маскарите“ няма да се кандидатират на избори. Или просто ще разберат, че е по-добре да не бъдат „маскари“¹.

Впрочем на 3 март гледах „Възвишение“ по БНТ. Какво става накрая? Spoiler², ще издам развръзката. Българи предават българи. Революционерите са издебнати и убити. Години скитане из Балкана, надежди, представи за това как ще изглежда свободна България… и толкоз. Куршум в сърцето.

Главният герой (разказвачът в романа) бай Гичо в предсмъртния си час размишлява над свободата на българина… Че българинът трябва да промени робския си манталитет. Че дори когато е свободен, ще трябва да понася отговорност за тази си свобода. Защото тя не е даденост. Защото човек може и в свободна държава да живее и пак да е роб духом.

А демокрацията, за която толкова се борим - уж до 1989 г., а всъщност отпреди 1878 г. и до днес с пълна сила - е въплъщението на тази свободна държава. „Свята и чиста република“, както я нарича Апостола на свободата Васил Левски, за която отдават живота си хиляди българи. От самия Левски до безброй анонимни, но не по-малко важни, патриоти като бай Гичо.

Ако не защитим демокрацията си, като упражним правото си на глас, не обезсмисляме ли тяхната саможертва? 

И, да, много неща нямаме в България. И сме прави да се оплакваме. Но правото на глас – него го имаме. 

В политическите науки все още се водят спорове за точната дефиниция на „демокрацията“. Политолозите обаче се единодушни, че най-жизнено необходимото, за да бъде една страна демокрация, е да има свободни и честни избори.

А в България те са факт³. Докато на света все още има повече от 50 държави, в които гражданите изобщо нямат право на глас! Не е хубаво да омаловажаваме това, което имаме.

Ако не гласуваме на 4 април, то кога? Следващите редовни парламентарни избори ще са чак след четири години. Нямаме възможността често да участваме пряко в демократичния процес и затова е изключително важно да се възползваме винаги когато можем. 

И да се върнем накрая на „маскари са до един“. Сиреч – за кого да гласувам?

За всеки, от когото не сте недоволни. По-скоро първо елиминирайте тези, от които искате да снемете доверие. След това изберете. Може да не е лесно, но знаете, че след четири години можете отново да снемете доверие, ако останете недоволни. 

Така работи демокрацията, особено парламентарният ѝ вид у нас. Снемането на доверие е механизмът, който може да държи народните представители отговорни. Нека го напомним на българските политици и съживим българската демокрация. 

Гласувайте на 4 април – за България.

----

¹ Изборите на 4 април ще се провеждат в извънредна епидемиологична обстановка, заради разпространението на COVID-19. Приканвам всички, които се притесняват за здравето си, да си изготвят план за безопасно гласуване и да не предприемат прекомерни рискове.

² Spoiler (от англ.) – да издадеш какво ще се случи във филм или книга на други хора, които не са чели книгата или не са гледали филма; да развалиш изненадата като разкриеш развръзката.

³ Темата с контролирания вот и манипулацията на гласове е напълно на дневен ред, но в полза на по-общите тенденции, които утвърждават българските избори като работещи, ще я игнорирам в този текст.