Краят на прехода ще дойде, когато спрем да го чакаме

Въпросът за края на прехода от тоталитаризъм към демокрация е един от най-важните още от неговото начало. Години наред по-голямата част от българите очакват с нетърпение той да дойде. А една малка част, която успя да се замогне през последните години, ги убеждава, че преходът вече е свършил и резултатите от него просто трябва да се приемат от всички такива, каквито са. Ситият – сит, битият – бит и т.н.

В цялата концепция за край на прехода обаче има нещо доста сбъркано. Българското общество очаква края на прехода така, както навремето очакваше победата на комунизма. Много трудно ще е да се дефинира точният момент, в който преходът е свършил или ще свърши.

Светло комунистическо бъдеще

Какво точно представлява комунизмът се знае само на теория. Практически емпирични наблюдения върху него няма, тъй като все още никой не го е построил. Какво обаче представлява демокрацията е известно. Тя е много по-различна от това, което се говореше, че ще бъде комунизмът.

Светлото комунистическо бъдеще трябваше да бъде статично обществено състояние, в което всички хора са щастливи и доволни от живота си. Демокрацията е точно обратното – динамичен процес, чиито постижения никога не са сигурни и се отстояват всеки ден от недоволните.

За политик, който обещава статично обществено състояние, в което всички са доволни, не трябва да се гласува. Именно с такива обещания е започнала политическата кариера на някои от най-големите злодеи в световната история.

Най-голямото постижение на обществата е демокрацията, но тя не е тяхно естествено състояние. Тя трябва да се отстоява непрекъснато, защото никъде не е гарантирана, Включително в държавите, които приемаме за образец.

Демокрацията не е установяване веднъж завинаги на свобода, граждански права и върховенство на закона. Демокрацията просто дава възможност на онези, които искат свобода, граждански права и върховенство на закона, да ги отстояват, без да се страхуват за собствената си сигурност.

Властта винаги е една и съща независимо от режима. Тя действа развращаващо. И всеки властник би искал да отстрани под някаква форма своите опоненти. Демокрацията е единственият обществен строй, при който властта не може да отстрани своите опоненти. При демокрацията властта е сменяема, а опонирането на властта – неотменимо право.

Идва ли краят?

Може би преходът у нас все пак върви към своя край. Независимо дали сме подкрепяли или сме били резервирани към протестите срещу отиващото си правителство, те със сигурност биха могли да се разглеждат като отстояване на демократични и граждански права в продължителен период от време. Подобни събития са рядкост в българската история. По-голямата част от обществото бе консолидирана около мнението, че управлението нарушава тези права.  Различията са в подхода на противопоставяне срещу това нарушаване.

Месеци наред всяка вечер група хора протестираше срещу правителството. Понякога десетки, понякога десетки хиляди. Този перманентен натиск върху властта бе положителен признак за българската демокрация. И това трябва да се признае дори от онези, които имаха резерви към този протест.

Основните искания на протестите бяха за две оставки – на премиера Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев. Втората бе по-важна не само защото такова искане бе поставено за първи път, а защото бе пряко предизвикателство към статуквото. 
Всеизвестно е, че независимо кой е премиер, докато съдебната система и особено прокуратурата е в това състояние, то на власт винаги е олигархията. Днес Сарайската, утре вероятно някоя друга. Затова особено многозначително бе поведението на т.нар. елит. Всички признаваха правото на протеста да иска оставката на премиера, но повечето от политиците отричаха правото да се иска оставката на главния прокурор. И се мотивираха с това, че няма такъв законов и институционален механизъм, според който улични протести свалят главния прокурор.

Удар в десетката

Искането за оставката на главния прокурор бе удар в десетката, в най-чувствителното място на криминалната олигархия. Именно затова нейните политически марионетки са не само против това искане, а въобще против правото на такова искане.

Днешната ни съдебна система е така конструирна, че личности като Гешев по нейните върхове са правило, а не изключение. Промяна в тази конструкция е равнозначна на революция. И в този смисъл аргументите на защитниците на Гешев са смешни, жалък напън за удържане на статуквото.

Нито една революция не е била легитимна, още по-малко пък се е провеждала чрез законови и институционални механизми. През XVII и XVIII век не е било легитимно да се свалят крале от троновете им, но това все пак се е случило. Всяка легитимност подлежи на промяна, ако обществото изисква такава промяна. И това е много важна част от същността на динамичния демократичен процес.

Има една известна фраза, че изборите не променят нищо, защото ако променяха, щяха да ги забранят. Тя е с претенции за интелектуалност, задълбоченост и далновидност, но просто не е вярна. Вярно е друго – изборите променят, но не всичко. Властта, независимо коя е тя, трябва да бъде под обществен контрол не само в деня на изборите, а и в периода между тях. Това също е част от динамичния процес на демокрацията, при това много съществена част. И е важно да не се забравя за нея, особено с оглед на това, че в България отново предстоят избори. Важно е кой ще вземе властта, но още по-важно е как той ще бъде контролиран от обществото.

Епидемията от коронавирус е много вероятно също да допринесе за развитието на българската демокрация. Защото демокрацията предполага сплотено общество, което заедно постига своите цели. Подобна сплотеност, както е известно, е дефицит в България. Коронавирусът обаче нанесе сериозен удар върху прочутия български индивидуализъм.

Епидемията наложи спазването на определени мерки. И което е по-важното – тези мерки предпазват не толкова този, който ги спазва, а хората около него. Изведнъж се оказахме в положение, в което зависим повече от другия, отколкото от себе си. И беше важно как този друг се държи, към какво обществено поведение се придържа.

Всички в една лодка

Известната фраза, че правата на всеки свършват там, където започват правата на другия, звучи отвлечено. През епидемията обаче тя доби съвсем конкретни измерения. Защото правото да не носиш маска свършва там, където започва правото на другия да се грижи за здравето си.

Българинът е индивидуалист, защото в нашата история спасяването поединично в повечето случаи е било по-удачен вариант. За това има най-различни обективни причини и дадености. Този път обаче спасяването поединично се оказа невъзможно. Всички сме в една лодка и ще е най-добре, ако никой не я клати.

Епидемията също така показа колко е важно да сме добре информирани от сигурни източници. Свободата на словото не се изчерпва с това да говориш каквото искаш, но и да носиш отговорност за това, което казваш. В този смисъл през последните години, особено в ерата на социалните мрежи, свободата на словото, един от фундаментите на демокрацията, бе сериозно накърнена. Частта с отговорността някак си се подминаваше и това доведе до сериозни изкривявания в демократичния процес.
Демократичният процес обаче не означава само и единствено натиск върху властта. Той означава и усилия за промяна към по-добро на всичко – собственото социално положение, обществената среда, околната среда и т.н. Намаляването на неравенствата например не е комунизъм, както твърдят много нашенски капиталисти, назначени иначе от БКП в зората на прехода. То е съвсем демократично искане. Няма как всички да сме равни, но цивилизованите държави водят политика за притъпяване на неравенствата. Подобна политика е най-сериозното оръжие срещу онези политици – бъдещи злодеи, които обещават равно състояние, в което всички са доволни.

В този смисъл краят на прехода ще дойде, когато спрем да го чакаме. Когато променим мисленето си и осъзнаем, че статично обществено състояние, в което всички са щастливи, няма и няма да има. Независимо какъв етикет ще му сложим.

Този материал е публикуван с незначителни различия в списание "Клуб Z" през февруари 2021 г.