Пролетта на 1944 г. променя завинаги живота на 16-годишната Едир Егер. Тя и цялото ѝ семейство са депортирани в лагерите на смъртта, а през първата ѝ вечер в Аушвиц е принудена да танцува балет пред Йозеф Менгеле. Загубила родителите си, подложена на изтезания и гладуване и изправена пред постоянна смъртна заплаха, младото момиче все пак оцелява и документира спомените си в разтърсващия мемоар „Изборът“.

Днес „Ане Франк, която оживя“, както я наричат, е на 94 години и има зад гърба си повече от 40 години терапеватична практика, през които е работила с най-различни пациенти, а думите ѝ са помогнали на хиляди читатели да се освободят от оковите на собственото си съзнание.

Именно на това как да си върнем свободата и да се оттърсим от собствените си ментални затвори е посветена и последната книга на д-р Егер – „Дарът: 12 урока, които ще ви помогнат да съхраните живота си“.

В този своебразен наръчник уважаваният психотерапевт обобщава собствените си преживявания в концентрационните лагери и наблюденията, които е натрупала от работата си с хора от всякакви националности и възрасти. 

Егер установява, че макар убежденията, които ни държат в плен, да се показват и проявяват по неповторими начини, няколко често срещани ментални затвора допринасят за страданието ни. А способността ни да избираме се оказва най-големият дар, чрез който да ги преодолеем. 

Във всяка глава тя изследва широко разпространен ментален затвор, като илюстрира неговите последици и предизвикателства с истории от живота и практиката си като клиничен психолог и завършва с насоки, с чиято помощ можем да се освободим от него. 

Защото свобода е доживотно занимание. И изисква надежда, която включва съзнанието, че страданието, колкото и ужасно да е, е временно; и  любопитство, което ни кара да искаме да разберем какво следва. 

В „Дарът: 12 урока, които ще ви помогнат да съхраните живота си“ читателят няма да открие „спасение“, нито бягство от проблемите, а само насоката къде сам да намери пътя към своя истински Аз. Защото основният ключ към свободата е да продължаваме да се превръщаме в човека, който действително сме.

Клуб Z публикува откъс от „Дарът“ на Едит Егер (изд. Сиела).

А СЕГА НАКЪДЕ?

Затворът на съзнанието на жертва

Опитът ми показва, че жертвите си задават въпроса „Защо на мен?", а оцелелите - „А сега накъде?".

Страданието е универсално. Но съзнанието на жертва е въпрос на избор. Не можем да избягаме от това да бъдем наранявани или потискани от други хора или от обстоятелствата. Единственото сигурно нещо е, че независимо колко добре се отнасяме с другите и колко усърдно се трудим, в един или друг момент ще ни заболи. Ще ни повлияят елементи от заобикалящата ни среда и генетични фактори, върху които имаме минимален контрол или нямаме никакъв контрол. Но всеки от нас избира дали да остане жертва. Ние не избираме нещата, които ни се случват, но избираме как да реагираме на преживяванията си.

Много от нас живеят в затвора на съзнанието на жертва, защото подсъзнателно така се чувстваме в по-голяма безопасност. Питаме се „Защо?" отново и отново, като вярваме, че просто трябва да открием причината и болката ще намалее. Защо се разболях от рак? Защо загубих работата си? Защо моят партньор ми изневери? Търсим отговори, опитваме се да разбе- рем, сякаш има логична причина за случилото се. Но когато си задаваме въпроса „Защо?", сами си пречим да продължим напред, като търсим хора или обстоятелства, върху които да хвърлим вината - включително върху себе си.

Защо на мен?

Ами защо не на вас?

Вероятно аз се озовах в Аушвиц и оцелях, за да мога днес да разговарям с вас, за да мога да дам личен пример как човек може да живее като оцелял вместо като жертва. Когато се запитам „А сега накъде?" вместо „Защо на мен?", аз спирам да се фокусирам върху въпроса защо лошото нещо се е случило - или се случва - и започвам да обръщам внимание на това, което мога да извлека от преживяното. Не търся спасител или изкупителна жертва, а започвам да се оглеждам за избори и възможности.

Родителите ми нямаха възможност да изберат как да завърши животът им. Аз обаче мога да избирам измежду много опции. Мога да се чувствам виновна, задето оцелях, когато милиони други, включително майка ми и баща ми, загинаха. Но мога и да избера да живея, да работя и да се излекувам по начин, който ме освобождава от хватката на миналото. Мога да прегърна силата и свободата си.

Съзнанието на жертва е трупно вкочаняване на ума. То приковава ума към миналото, към болката, към загубите и липсите: към какво не мога да направя и какво нямам.

Ето го първия ход, който трябва да предприемете, за да се отървете от съзнанието на жертва: подходете към случващото се с нежност и отворени обятия. Това не означава, че трябва да харесвате случващото се. Когато обаче спрете да се борите и да се съпротивлявате, ще разполагате с повече енергия и въображение, които ще ви помогнат да си отговорите на въпроса „А сега накъде?". Да продължите напред вместо да стоите на едно място. Да откриете какво желаете и от какво се нуждаете в този момент и накъде искате да поемете.

Всяко поведение удовлетворява определена по-требност. Много от нас избират да останат жертви, защото това им позволява да не предприемат каквито и да било действия. Свободата си има цена. Тя изисква от нас да бъдем отговорни за собственото си поведение - и да поемаме отговорност дори в ситуации, които не сме предизвикали или избрали.

Животът Е ПЪЛЕН С ИЗНЕНАДИ

Няколко седмици преди Коледа Емили - 45-годишна майка на две деца, щастливо омъжена от 11 години - седнала със съпруга си, след като децата си легнали. Тя тъкмо щяла да предложи да гледат филм, когато мъжът ѝ я погледнал и спокойно изрекъл думите, които щели да преобърнат живота ѝ.

„Срещнах друга жена - казал той. - Влюбени сме. Не мисля, че двамата с теб можем да останем заедно."

Емили изгубила ума и дума. Не виждала никакъв път напред. И тогава я споходила следващата изненада - имала рак на гърдата, голям тумор, който изисквал незабавна и агресивна химиотерапия. През първите седмици на лечението тя се чувствала парализирана. Съпругът ѝ отложил разговора за състоянието на брака им, за да ѝ помогне да премине през месеците на химиотерапия, но Емили била все така замаяна.

„Мислех си, че целият ми живот е свършил - каза ми тя. - Гледах на себе си като на умираща жена."

Когато говорих с нея осем месеца след като лекарите ѝ бяха поставили диагнозата, тя тъкмо беше претърпяла операция и беше получила още неочаквани новини: ракът беше влязъл в пълна ремисия.

„Лекарите никога не биха предрекли този развой на събитията - каза тя. - Наистина е чудо."

Ракът ѝ си беше отишъл. Но си беше отишъл и съпругът ѝ. След приключването на химиотерапията той казал на Емили, че е взел решение. Бил наел апартамент и искал развод.

„Бях толкова уплашена, че ще умра - каза ми тя. - Сега трябва да се науча да живея."

Емили беше погълната от притеснения за децата си и болката от предателството, от безпокойство за финансовото си състояние и от самота, която я караше да се чувства така, сякаш беше паднала от ръба на скала.

„Все още ми е трудно да казвам „Да" на живота", каза тя.

Разводът беше превърнал най-големия ѝ страх в реалност - дълбоко вкоренен страх от изоставяне, който я преследва от четиригодишна, когато майка ѝ изпаднала в клинична депресия. Баща ѝ не говорел за болестта на майка ѝ и търсел бягство в работата си, като по този начин оставял Емили да се оправя сама. Когато по-късно майка ѝ се самоубила, това послужило като потвърждение на реалността, с която Емили била наясно, но отбягвала - хората, които обичаш, изчезват.

„От 15-годишна винаги съм била обвързана - каза тя. - Никога не се научих да бъда щастлива сама, със себе си, да се обичам." Гласът ѝ секна, когато изрече тези думи: да се обичам.

Често казвам, че трябва да дадем на децата си корени и криле. Трябва да направим същото и за себе си. Единственият човек, на когото можете да разчитате, сте вие. Родени сте сами. Сами и ще умрете. Затова започнете оттук: когато се събудите сутринта, отидете до огледалото, погледнете в собствените си очи и кажете: „Обичам те. Никога няма да те изоставя". Прегърнете се. Целунете се. Опитайте!

И оттам насетне продължавайте да се поддържате през целия ден, всеки ден.

-     Но какво да правя със съпруга си? - попита Еми- ли. - Когато се срещаме, той изглежда съвършено спокоен, отпуснат и щастлив от решението си. Моите емоции обаче излизат на повърхността. Започвам да плача. Не мога да се контролирам, когато го виждам.

-     Можеш, ако искаш - казах ѝ. - Но трябва да го искаш, а аз не мога да те накарам да го искаш. Ня-мам тази сила. Тя е твое притежание. Вземи решение. Може да ти се крещи или плаче, но не се поддавай на тези емоции, освен ако не са в твой интерес.

Понякога и едно изречение може да е достатъчно, за да разберем как да се освободим от съзнанието на жертва: Добре ли е за мен това?

Добре ли е за мен да спя с женен мъж? Добре ли е за мен да изям парче шоколадова торта? Добре ли е за мен да удрям с юмруци по гърдите на изневеряващия ми съпруг? Добре ли е за мен да отида да потанцувам? Да помогна на приятел? Изтощава ли ме това действие, или ме изпълва със сила?