Представете си – Владимир Путин, 2 минути преди да „изгрее“ в ранното утро на 24 февруари, за да обяви началото на руската инвазия в Украйна.

Какви ли мисли са се въртели в главата му?

Сигурно е виждал как в бъдеще ще бъде нареждан до знаменитите завоеватели от историята на Русия.

„Иван Грозни, Петър Велики... може би Сталин?“

Вероятно си е представял как само след няколко дни, най-много седмици, той, Владимир Владимирович Велики, отново ще говори пред руския народ. Но този път за да обяви триумфалното завръщане на Украйна – там, където ѝ е мястото.

Малцината украинци, които дръзнат да му се противопоставят, ще научат какво е чувството да бъдеш стъпкан от непобедимата руска армия, заканвал се е с присвити очи държавният глава.

„Доказаха колко струват преди 8 години, когато дадоха Крим без бой. А за Запада да не говорим“, може би си е мислил Путин, докато със задоволство е позволил на презрителна усмивка да плъзне по лицето му. „Какво толкова ще направят – най-много да оцветят жалките си парламенти с цветовете на Украйна. Оуу, как ще се нацупят! А като поутихнат нещата, кой отново ще се умилква за газ? Така им се пада, не се научиха от Сирия да не се закачат с Владимир Владимирович Велики“.

Секунди преди да излезе в ефир, президентът навярно е погледнал нетърпеливо часовника си и се е замислил кога точно ще приключи войната.

„Дали клоунът от Киев ще се предаде за няколко часа? Уф, дано се свърши преди годишнината от присъединяването на Крим. При всички положения трябва да приключим възможно най-рано, за да започнем приготовления за Деня на победата“…

Всички тези размисли за последните минути от мира са спекулации. Може би Путин е водил вътрешен дебат кой уестърн на Джон Форд да прожектира пред министрите си.

Но ако сте следили развитието на руската инвазия, не може да отречете, че тя може да бъде дело само на един наистина болен мозък.

Пътят към бездната

Първата фаза от т.нар. специална военна операция бе маркирана като „успешна“. И следващата цел на руската армия, която уж била поставена от самото начало, бе „освобождението на Донбас“. Тази опорна точка щеше да бъде комична, ако милиони хора по света и в България не я приемаха за верую.

Кремълската пропаганда не пада (засега) по гръб, но не може да се каже същото за армията ѝ. Руският блицкриг се провали, драги путинофили. Украйна оцеля след първоначалния шок, удържа повечето фронтови линии и премина в настъпление. И е видно, че набързо сглобеният „План Б“ е пряк Път към бездната.

Ако руската армия се опита да „освободи Донбас“, кланетата по модела „Буча“ ще продължат, защото украинците няма да изоставят региона. Кадрите на насилието ще държат високо мотивацията на украинската армия, ще заставят Запада да затяга примката около врата на руската икономика и ще разклащат подкрепата на съюзниците на Москва.

Без значение дали се дължат на корупция, наивна военна стратегия или климатични условия – дефицитите на руската армия вече станаха известни на всички. Мобилизирането на няколкохиляден състав от частни армии и сирийски доброволци няма да окаже драматично въздействие в хода на войната. Но то демонстрира отчаянието на Москва – тя спешно се нуждае от войници и оборудване.

Путин може да реши този проблем като мобилизира наборниците. Ако сме склонни да вярваме на последните проучвания в Русия, „специалната военна операция“ е подкрепяна сред руското общество. Но ключовата фраза е „специална военна операция“. Мобилизирането на обикновени руски граждани не само би представлявало нарушение на по-ранно обещание на Путин, но и би означавало „война“, както и да го извърти Дмитрий Песков.

Така би лъснала една фундаментална лъжа, върху която се гради цялата "къща от карти" на руската пропагандна машина от 24 февруари насам. Неусетно Кремъл ще загуби контрола върху наратива и ще рискува да предизвика масово обществено недоволство. Особено ако руските младежи започнат да гинат без да се усеща, че на фронта е постигнат съществен напредък. Затова Путин едва ли ще предприеме толкова радикална стъпка. Ще трябва да разчита на това, с което разполага. Което не е малко, но очевидно не е и достатъчно.

Да приемем, че Донбас все пак падне. Русия няма да постигне политическа победа. Мнозинството от жителите на региона никога няма да забравят руските бомбардировки, нито ще припознаят новите „независими републики“. След като Москва се отказа да сваля правителството на Зеленски, тогава може да очакваме, че дори да изгубят Източна Украйна, украинските сили отвън ще подкрепят местни бунтовници и ще превърнат територията в „Афганистан“ за руските окупатори.

Ако твърдо заложи на „освобождението на Донбас“, Русия ще пропадне в бездната. Може би полегато, може би стремглаво. Но резултатът ще е катастрофален. Както за режима, така и за руския народ.

Пътят на срама

Руската армия трябва да се обърне на 180 градуса и да поеме обратно - „Домой“.

Трябва да избере Пътя на срама.

Империята залязва. Добре ще е да го признае възможно най-скоро, ако желае след известен период на реабилитация отново да бъде приета с доверие или поне като рационален субект на международната сцена.

Разбира се, за да се случи последното, Руската федерация трябва да бъде подложена на демилитаризация и на „денацификация“. На този етап е приемливо, ако се откаже от териториалните си претенции към Украйна, включително и от Крим.

Владимир Владимирович Велики трудно ще бъде заставен да одобри подобни условия. Само допреди месец е подбирал „васали“ за Киев. Първата фаза от „специалната военна операция“ може и да е приключила, но Путин още преживява първия етап на скръбта – отричането. Трудно се свиква с реалността, още повече усилия изискват да се поеме по Пътя на срама.

Какво ще избере Русия – бездната или срама?

Тя доказа, че е непредсказуема и затова е невъзможно да се предположи със сигурност. Но едно е ясно – очертанията на Пътя на срама ще стават все по-отчетливи с наближаването на ръба на бездната.

Затова ако Русия пропадне, ще може да вини единствено себе си. И навярно дълго време няма да се намерят доброволци, които да ѝ спуснат въже, за да я извадят.