Утре излиза най-новата книга на Чък Паланюк - "Изобретяването на звука". Авторът на култовия роман "Боен клуб", ни представя един смущаващ и мрачен свят, в който страданието е превърнато в стока, а изкуството притежава опасна власт. "Изобретяването на звука" е най-новият напрегнат, дързък и провокативен шедьовър на Паланюк, който за пореден път експериментира смело, размива жанровете и преминава всякакви граници. По повод новото издание, от издателство "Ера", под чието лого излиза то, предоставиха на Клуб Z интервю с Паланюк:

Господин Паланюк, мислите ли, че светът става по-добър или по-лош?

По-добър. В крайна сметка, всеки действа според това, което смята за най-добрия избор. По някакъв начин всички хора се опитват да подобрят света. И мисля, че тези основни избори правят света по-добро място.

Сякаш не очаквахме такъв отговор от човека, написал „Боен клуб“. Мислите ли, че това поведение е отразено в творбите Ви?

Имам избор: да се съсредоточа върху начина, по който нещата се нареждат красиво, или да се фокусирам върху обратното. Харесва ми, че животът продължава и след края на една история. Хората демонстрират своите сила и потенциал и дори ги увеличават в хода на историята. Това е нещо позитивно и обнадеждаващо. Освен това, моите истории са склонни да извеждат хората от изолацията в общността – срещат ги с поне още един човек, обикновено с цяла общност от хора – така че да се окажат приети обратно от един свят, от който някак са избягали.

Така е... но историите Ви обикновено съдържат много секс и смърт, все пак.

Мисля, че двете се определят взаимно. Комедията завършва със сватба, а трагедията завършва с погребение: винаги трябва да противопоставяте секса и смъртта. Както е и в „Боен клуб“ - момчето среща момичето в група за подкрепа на неизлечимо болни хора. Ето защо абортът се среща толкова често в моите истории. Абортът синтезира както секса, така и смъртта. Винаги целя да поставям секса и смъртта възможно най-близо.

Вашият живот толкова екстремен, колкото писанията Ви ли е?

Не. Живея като монах и изглеждам като свещеник, така че хората сами идват и ми разказват най-отблъскващите си истории. Трябва да се изповядат на някого, така че защо този някого да не съм аз. Харесва ми да научавам тези тайни разкази, не от публикации или шоута, а лично от човека... на места, на които хората правят самопризнания, например в групи за подкрепа или даже по секс телефони или чатове, където непознати могат с часове да обсъждат своите фантазии или каквото и да е лично, ужасно нещо, което имат нужда да осмислят чрез думите.

Как склонявате хората да Ви разкажат най-тъмните си истории?

Използвам „малка рибка“, за да хвана голяма, така да се изразя. Избирам си една история или анекдот, който намирам за очарователен, и го вкарвам в разговора. И всеки път като го разкажа, се намира някой, който е имал подобно преживяване, но много по-екстремно. Когато разговарят, хората се състезават, искат да допринесат и да надградят изреченото. Така че това, което аз разкажа, което може и да е случка от личния ми живот, веднага бива засенчено от някоя по-екстремна версия. След това трети човек ще се включи със своята, още по-потресаваща история. Разпознавам тези често срещани събития в живота на всекиго и търся най-екстремните им версии.

Защо най-екстремните?

За да покажа, че тези неща се случват на всекиго. Трябва да се започне с нещо, което създава удобен прецедент, с който хората могат да се свържат, и след това да се премине към версията на това общо преживяване, която е най-добрата от всички. Освен това, моят учител по писане ми каза винаги да вземам наградата си предварително; че самото писане трябва да е толкова екстремно, толкова диво и толкова забавно, че няма значение дали някога книгата ти ще се продаде, или не.

Веднъж казахте, че „Боен клуб“ е просто „Великият Гетсби“, но малко актуализиран. Ако „Великият Гетсби“ е за изгубеното поколение от 20-те, а „Боен клуб“ за мъжкото разочарование през 90-те, каква ще е темата на сегашната ни култура?

Дори не бих се впуснал в размишления по темата. Мразя идеята да пиша за или да се опитвам да анализирам текущите събития. Докато приключа с писането, тези събития вече ще са в миналото.

Преди години, когато за пръв път посетих литературния си агент, той извади плахо една количка, пълна с десетки ръкописи за свещеници, малтретиращи деца, защото тази седмица това даваха по новините. На всекиго му беше хрумнала една и съща идея, но беше загуба на време. Така че, вместо да се опитвам да следвам текущите събития, целта ми е да опитам да напиша нещо, което е достатъчно ново, че може би би успяло да поведе културата, вместо да я следва.