Виктор ЕРОФЕЕВ е сред най-известните съвременни руски писатели, литературовед, радио и телевизионен водещ. Лауреат на наградата на името на Владимир Набоков (1992), кавалер на френските Орден на изкуствата и литературата (2006) и Орден на почетния легион (2013). На български са издадени "Добрият Сталин", сборник разкази "Живот с идиот", "Мъжете тирани, мъжете под чехъл". Ерофеев от години изказва позиции против режима в Русия, а малко след началото на войната в Украйна писателят решава да напусне родината със семейството си.

Писателят предостави на Клуб Z дневника-пътепис за историята как напуска Русия, който ще публикуваме в три поредни части. Преводът е на Иван ТОТОМАНОВ, който дарява хонорара си на Фонда за Украйна. 

Рига

Какво да не се прави?

Сред стотиците нови „мъртви души“, прочути журналисти и политолози, а също и просто честни хора, на които им се гади от лъжи, един възрастен човек, мой приятел, с когото се срещнах в Рига, изпъква с това, че тъкмо той всъщност помогна на практика на всички отпътували още от деца да се ориентират къде е доброто и къде – злото.

С неговите книги е възпитана Майя, сега Мариана иска да й го четем, като легне да спи вечер. Още отпреди войната той имаше хубаво жилище в Рига. Сега се получи нещо като полузаминаване в непознат град, в който повечето хора говорят на руски или просто са руснаци.

Но как да се държиш така, че някога да се върнеш без страх и боязън?

Да наричаш ли войната война, или да не я наричаш и според изискването на Москва да не броиш войната за война?

Да се снишиш, да се спотаиш – или да се държиш свободно?

Да се върнеш, когато горещата война стане студена, или да чакаш докато главният герой не слезе от сцената?

Да се обаждаш ли от руския си телефон, или да не му се доверяваш?

Подслушва ли те някой майор или двама майори?

И изобщо – на кого да се доверяваш?

Ще те изкарат ли следващата седмица чужд агент, или не? От какво зависи това? От поведението ти? От твоята знаменитост? От случайността? И ако те изкарат, тогава какво?

По време на война всеки може да бъде убит – смъртта броди на воля.

С началото на войната всичко се промени за секунда. За предвоенните времена си спомнят като за райско време въпреки затягането на гайките през последните години.

Шива, как си там, приятелю?

Преди пътешествието ни бях в Рига като член на журито на един фестивал, съвсем наскоро, войната вече беше почнала. Увещаваха ме да не се връщам. Но как можех да си оставя там семейството, да ги оставя да се оправят самички със заминаването си? Реших да се върна. На някои хора това не им хареса. Когато мой колега в областта на руската култура реши да остане в Рига, надойдоха цял куп международни журналисти. Телевизионни камери, фотосветкавици. Стоях на вратата и разбирах, че ако аз го бях направил това, няма да позволят на семейството ми да тръгне – такъв е законът на отмъщението. Или греша? Войната направи живота на прах. И все пак дори в този прах на същия този фестивал, въпреки войната, големите награди бяха дадени на руски филми. А журито беше европейско.

Точно там се запознахме с естонката Тина. Там контактувахме с Дмитрий Муратов, главния редактор на опозиционния „Новая газета“ и носител на Нобелова награда за мир. Също като мен и той се върна в Москва. Но дали задълго? Наложи му се да спре вестника до края на войната – иначе щяха да го спрат съвсем. „Все расхищено, предано, продано“ – пише Анна Ахматова в началото на 1920-те, но в продължението на тези стихове все пак вижда светлина – в дружбата, в личния живот, в семейството. Та и ние с детския писател хапвахме вкусно на вечеря и пиехме прекрасно вино. Той се превъплъти в разказвач на приказки и декламираше на децата ми новите си стихотворения, едни такива детски-недетски. Шегувахме се. Чудесното му куче лаеше. Смеехме се. После не се смеехме. Войната е пълна със слухове и сплетни. Кой бил свален, кой бил прибран, кой бил забравен. Навални съвсем изчезна в затвора. Войната е забранена, но е забранена и думата мир. Пак се смяхме. Ужасявахме се. Гоя е прав: войната е сън на разума. Всеки ден увеличава разрива с предвоенния живот. След войната Русия ще изплува като непонятна, непредсказуема страна.

Вилнюс

Силата на цигулката

Войната принули всички теми, всичко стана посърнало, безинтересно. Вицовете, живата храна за руския ум, престанаха да са смешни, превърнаха се в мисловни уроди. Но има и нещо още по-страшно – принуляването на житейските и творчески успехи. Сред новите „мъртви души“ срещнах във Вилнюс един московски музикант, ръководител на симфоничен оркестър, познаваме се от деца. Той никога не е бил нито дисидент, нито нонконформист, но тази война, приличаща на немислимо извращение, нея не можеше да я понася повече и се премести във Вилнюс. Вече беше получил няколко отказа от международни филхармонии, понеже – нали е руснак. От друга страна, ясно е, че ако не се върне, ще си загуби оркестъра. Какво да прави? Този вечен руски въпрос е надвиснал над главите ни като брадва.

Но ето че вече от противоположната страна получих неочаквано признание в любов към руската култура. От Москва, след дълги години работа в театър „Вахтангов“, във Вилнюс се върна режисьорът Римас Туманис. Заради работата му в Москва в Литва го смятат за предател, а в Москва беше неудобен като литовски националист. Сравнително неотдавна той постави спектакъл по „Война и мир“ и там единствената декорация беше минаваща по диагонал през сцената стена, стената, която разделя живота и смъртта, доброто и злото. Чрез Толстой Римас разказа на първо място за себе си, за своята борба с рака, и намери в любовта на Наташа Ростова подвижен и насмешлив модел на „човешката природа. Спектакълът потресе предвоенна Москва с откровеността си – разкриваше бездна смисли.

И ето ти го пак принуляването. Римас не е нужен нито там, нито тук. „Навсякъде съм предател“ – така казва. Напук на болестта дойде да се видим, поукрепнал и като че ли оздравял. Смяхме се много (като с детския писател), спомняхме си различни оттенъци на съвместното ни минало. Смехът е лекарство, разбира се, но не е панацея. И съм сигурен, че именно Толстой, заедно с Чехов и Тургенев, са укрепили европейците в омразата им към сегашната война. Отначало руската култура се учи от опита на западната, след това сама учи много поколения европейци. Нас самите обаче руската култура не ни е научила на почти нищо.

Тъжният ми музикант говореше и за родителите ми. Баща му, гениален цигулар, беше приятел с моя баща, който по време на хрушчовското „размразяване“ беше съветник по въпросите на културата в съветското посолство в Париж. Цигуларят дойде да купи една уникална цигулка. След като я купил, отишли при американския цигулар Йехуди Менухин. Музикантите толкова се възхищавали на цигулката, буквално си я дърпали от ръцете, радвали й се и изобщо забравили за баща ми. Той ги гледал смаян. Всичките идеологически различия между американеца и съветския музикант били изчезнали. Спомних си как баща ми ми каза, че в онзи момент разбрал: музиката е по-важна от всичко.

Полша. Срамно е да си руснак

Има един израз: „С децата природата си почива“. Употребяват го, когато на надарени родители им се раждат посредствени деца. Синът ми живее в Полша от много години – майка му е полякиня. Живее близо до руската граница, на Мазурските езера. От къщата му до водата има пътечка. Във водата има лодка. На брега – маса за пикник. Синът ми е дизайнер на книги. Заради него и семейството му обърнах израза: Децата си почиват с природата.

Може би той всъщност е прав: да се свреш в някое чудесно кътче на Земята и да си живееш там спокойно. Да се откажеш от бурното руско щастие. Той разпалено ме увещаваше да не минавам през Полша. По телефона ми каза как със сълзи на очи сложил лепенка върху руското знаме на руския номер на колата си – поляците надували клаксони и псували „гадния руснак“. Не го послушах. От Прибалтика му отидохме на гости. По семейна традиция отидохме в японски ресторант. Там седяха яки весели американски младежи по тениски, бели и черни – американски войници, разквартирувани в района. Гледаха ни с традиционното американско радушие, но аз си представих как тръгват на бой, как се превръщат в убийци. Бездарното човечество не е могло да се справи с агресивните инстинкти, не се е отдалечило много от първобитните ни предци, които са обожествявали войната.

Ние също доста страхливо сложихме лепенка на трикольорчето на номера – и сбъркахме. В Полша, както знаят всички, има невероятно много украински бежанци. И те много добре различават руските номера – лепенката на номера и украинското флагче на багажника не ни спасиха. Крещяха подир нас „Слава на Украйна!“ и размахваха юмруци. Момичетата ми се уплашиха до смърт.

В центъра на Варшава сваляхме багажа си пред хотела. Един висок пан с черно палто и очила ни гледаше. Съвсем благороден пан, наистина. Дойде при нас и ме попита:

 - Не ви ли е срам да сте руснаци?

Отговорих му на полски, че съм против тази война и Кремъл, но той не искаше да повярва и се подсмиваше, като гледаше залепения ни руски номер. Казах му, че му говоря на полски, защото синът ми е поляк, и той малко се притесни и се отдръпна, но започна да ни снима с телефона си. Аз също си извадих телефона – и се почна съвсем кратка видеовойна, докато той не се обърна и не си тръгна.

Историята се повтаряше. По съветско време дойдох във Варшава с полската си съпруга с ладата ми със съветски номера. Един път карах сам по улица „Нови швят“ и един елегантен пан с бомбе демонстративно се изплю на предния капак. Вдигнах палец в знак, че го разбирам. Да бяхте видели само смаяната му физиономия!

На вечеря разказах на приятеля ми Адам Михник, легендарния герой от „Солидарност“, за срещата си с полската омраза в днешния й вариант. Той се възмути. Но какво чак толкова! Бързо се забравят страшните войни в Африка, но война в центъра на Европа не се забравя десетилетия наред. Третият ни събеседник, руският журналист К. от Киев, заговори за Буча. Името на това градче вече ще стане нарицателно като Катин. Между впрочем, в Русия и до днес има корави глави, които напук на всичко смятат, че германците са палачите в Катин. Същото я чака и Буча. Измъчваше ни мисълта, че Украйна не може и не бива да победи на бойното поле. Най-доброто е като през зимната война с Финландия през 1940 година: сталинската фейкова победа, а всъщност поражение, дава възможност на финландците да запазят неутралитета на страната си. Сега обаче колкото повече се доближат украинците до победа, толкова по-очевидно ще поникне някоя ядрена гъба над някой украински град. Спорехме над кой град може да хвърлят атомна бомба. Сравнявахме диктатори – вчерашни и днешни. Адам се засмя: „Това да не ви е дерби!“.

След известно време журналистът К. ме покани да говоря по един украински канал. Започнах да развивам тезисите от вечерята ни. За атомната бомба в джоба на Путин. По-нататък заявих, че Западът много години се е отнасял към Украйна с пренебрежение. Тогава журналистът ми каза да не режа клона, на който седя, и прекъсна предаването. 

Из цяла Полша се вееха украински знамена. Момичетата ми даже ги беше страх да пишкат в бензиностанциите. Освен това се вдигна страшна прашна буря, която засипваше магистралата с извиващи се пясъчни змии.

Бурята спря на границата.

Никога не бях минавал полско-германската граница с такова облекчение. Съдбата ни прати за известно време да поживеем в замъка Виперсдорф, да си поемем дъх. Френската ми душа ликува: тук паркът е френски, с подстригани на различни геометрични фигури храсти. Разумът ми е щастлив – тук е живяла Бетина фон Арним, магическият кристал на немските романтици. В парка, където е погребана тази храбра разпътница, понеже идва пролетта, извадиха от вертикалните им гробове статуите на антични воини и голоноги хубавици. 

Войни ще има винаги. Безчовечността е съставна част на човека. Самоотвержеността на защитниците на родината също е човешки факт. Путин създаде и сплоти с кръв украинската нация. В парка разногласо пеят птички. Руската ми душа пита тревожно: Кога все пак ще видя моя папагал Шива?