Данте Алигиери, „Ад”
Превод Кирил Кадийски
Предисловие и въвеждащи текстове Клео Протохристова
Издател Колибри
Калиграфия Константин Кокаланов
Рисунки Сандро Ботичели / © Getty images / Bettmann
„Ад“ е първата част от епичната поема „Божествена комедия“, следвана от „Чистилище“ и „Рай“. В нея Данте описва пътуването си през Ада, в което той е съпроводен от древноримския поет Вергилий. Като алегория „Божествена комедия“ представлява пътуването на душата към Бог, а Адът описва признаването и отхвърлянето на греха.
За да отбележи 700-годишнината от смъртта на Данте, издателство „Колибри“ предлага на своите читатели нов поетически превод на първата и най-издавана част от „Божествена комедия“, като целта е така да запълни една очевидна празнина в българската култура.
Най-ранният превод на „Ад“ на български датира от 1906 г. и е дело на Константин Величков. Макар езикът от началото на миналия век да звучи архаично и на места дори да е неразбираем, този първи превод със статут на литературен паметник се издава и преиздава в продължение на повече от сто години. След Константин Величков са правени и други опити за превод от Кирил Христов, Любен Любенов и Иван Иванов и още неколцина други, но макар и по-разбираеми за съвременния читател, те не успяват да изместят своя именит предшественик.
В лицето на Кирил Кадийски, емблематична фигура в българската поезия, великият флорентинец намира своя талантлив интерпретатор, който кара речта му да резонира със силата на оригинала, сякаш Данте говори на български, каквото е и усещането при сонетите на Шекспир, претворени от него.
Ролята на Кирил Кадийски като преводач е огромна за българската култура, а преводът на„Ад“ може да се нарече исторически. През годините Кадийски е превеждал от френски Вийон, Юго, Бодлер, Верлен, Рембо, Маларме, Аполинер, Сандрар и др., от руски - Тютчев, Лермонтов, Бунин, Волошин, Аненски, Пастернак, Манделщам.
В предговора си към тома „Данте и „Ад“ седем века по-късно“ професор Клео Протохристова казва:
„За легитимацията на подобна инициатива работи, разбира се, името на нейния изпълнител, но не по-малко убедителен аргумент предлага разбирането, че измежду най-сигурните атестати за богатството на една национална култура е постоянното ѝ общуване с „големите книги“ на световната литература... “
Да предложи истинска поезия, в която да се потопиш, без да те спъва каквото и да било – това е амбицията на този нов превод на „Ад“. За да възпроизведе възможно най-точно ритъма на Дантевата творба, Кадийски следва оригиналния петостъпен ямб и терцините, възпроизвежда структурата, разработена от Данте, която той довежда до съвършенство и която е истинският двигател на повествуванието. В своята поетическа версия, съблюдавайки ритъма и т. нар. тройна рима (terza rima) на оригинала, Кадийски ни позволява да преоткрием словесната красота, изобретателната сила и съвременното звучене на този шедьовър.
Изданието е оформено с илюстрации на Сандро Ботичели и калиграфия на Костадин Кокаланов, което ни доближава до смисловите и естетически висоти на великото произведение.
***
ПЕСЕН ПЪРВА
На попрището жизнено в средата
не знам от пътя как се отклоних,
и в мрачен лес ме свари тъмнината.
Все още ме обзема ужас тих,
видяното там може да те смаже;
така се смаях аз и ужасих,
че и смъртта е по-приятна даже!
Добър урок в житейската юдол –
и струва си това да се разкаже.
Кога и как съм свърнал в тоя дол,
в просъница било е, Боже прави;
все тъй се лутах в глухия раздол,
успял да опне нервите ми здрави
и клетия живот да ми вгорчи –
и стръмен хълм пред мене се възправи.
И аз, към свода пуст възвил очи,
съгледах как по голите му плещи
го милва вече слънцето с лъчи,
а тръпнеше под ласките горещи
и езерото на сърцето, в плен
доскоро на видения зловещи.
И както пътник, стигнал изтощен
брега след битка с морските талази,
назад се взира в гаснещия ден,
така и аз очи възвих към тази
юдол, където никой от смъртта
не е успял до днес да се опази.
Напрегнах се... И тръгнах. Вбил пета,
отмествам крак... И пак... И се катеря.
И ето – най-случайно в утринта
пред мен изскочи някаква пантера
петниста и с кръвясали очи
пронизваше ме. Почнах да треперя.
За миг не се от мен отдалечи
и казах си: това е вече краят,
погубен съм, по всичко си личи.
А небесата взеха да сияят,
на мястото на ярките звезди,
за миг дори не спрели да витаят
след дните първозданни, се роди
самото животворно слънце. Грейна!
И всичко чудно е като преди!
Пантерата, и тя е – с тази нейна
окраска – част от пролетния ден,
за миг ми вдъхнал вяра ненадейна.
Но зърнах лъв и пак ме лъх студен
скова! Ах, тая паст свирепа, гладна,
разчекната зловещо срещу мен;
и странно как лъвът не ме нападна!
Излязла сякаш от самия мрак,
вълчица мършава и кръвожадна
дойде след него в тоя пущинак;
прегризала на не един гръкляна,
тя търсеше да се насити пак.
Като скъперник стар с душа терзана
да не осъмне утре разорен,
при ужаса, че жертва сам ще стана,
реших да бягам аз от тоя плен,
и най-добре ще е назад да свърна,
в нощта – от зазорилия се ден;
но щом отново този свят посърна,
пред мен човек, живял в далечен век,
изникна в миг и аз с душа кахърна:
„Ти кой си, призрак ли, или човек? –
Извиках. – Виж ме, виж ми патилата
и помогни ми в моя дял нелек!“
„Бях жив човек, край Мантуа в богата
фамилия дойдох на тоя свят,
когато Цезар властва на земята;
живях при Август в Рим – прославен град
и с божества лъжовни, недостойни;
аз бях поет, от мене е възпят
Анхизовият син, прославил с бойни
безсмъртни подвизи и Илион,
и свойте предани скиталци войни.
Къде вървиш, защо тъй рониш стон
след стон, наместо с бодри сили
нагоре да вървиш по тоя склон?“
„Ти си поетът, славният Вергилий –
нададох, пламнал от възбуда, вик, –
от векове са те боготворили,
сред толкова големи – най-велик,
светилото сред сонма от поети,
подай ръка на тоя мъченик!
И ако песните, от мен изпети,
са нещо тук – на тебе се дължи,
от младини ме бащински пое ти.
Вълчицата не спира да ръмжи.
Мъдрецо, помогни ми, нямам сили,
духа ми угнетен окуражи!“
„От тежките беди, духа сломили,
каквото и да стори тук човек,
избава няма – пътя не смени ли!
Двубоят с тоя звяр не ще е лек,
не е оставял жив човек до днеска,
за жертви дебне винаги нащрек!
И не от глад, това е сякаш треска
злини да прави, злото да плоди
и всичко в кръв невинна да оплеска;
готов е с всеки звяр да се сроди,
но всуе жажда мъст... Че вълкодавът,
хероят, който ще го победи,
се знае и на него се надяват –
във Фелтро скоро той ще се роди!
Италия и днес я в кърви давят,
поена с кръв от храбрите деди,
и Нис, и непорочната Камила,
и Турн, и Евриал... Като преди
ще скочат те и святата им сила
ще я натика в гибелния Ад,
в нощта, за дива мъст я настървила.
Не се обръщай повече назад,
че тук това е място прокълнато,
и довери ми се като на брат –
ще слезем в бездна зейнала, която
от горък плач и вопли ще кънти,
и не един с лице, в сълзи облято,
ще моли пак смъртта да го слети,
за свойта гордост и злини наказан;
и грешници разкаяли се ти
ще видиш – чакащи макар с боязън
да идат горе, в онзи светъл храм,
където няма сълзи, страх, и казън.
Решиш ли в Рая да отидеш сам
и сам да видиш Божията слава,
ръце пречисти ще те вдигнат там;
за мен неведом тоя път остава
и все така непостижим е Той –
Властител на всемирната държава.
Дворците му сияйни нямат брой.
Натам и мисълта ми не полита,
не е за мен блаженият покой,
но трижди е блажена и честита
душата чиста, праведна преди,
а днес сама в безсмъртната му свита!“
„За бога, избави ме от беди,
чуй как те моля, чуй ме как въпия
и в царството на мрака ме води,
та после сам да видя и ония
врати сияйни... Чуй, с отпаднал глас
душата ми все тъй зове. Води я!“
И тръгна той и подир него аз.
