Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив*, PR-директор на местния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника й на български.

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната, стотици хиляди остават.

 Как оцеляват те, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка Анна Гин.

9 март

Вече се взех в ръце, спрях да плача и пак мога да убивам. Дъщерята ми прави вареники за момчетата от териториалната отбрана, а аз страдам за разпокъсаното си сърце - не е правилно.

Тази сутрин се осъзнах – аз съвсем не съм някакъв си „малък човек“, а голям, дори огромен. Аз мога всичко. Вероятно ми трябваха тези няколко дни сълзи и безсилие, за да се родя отново.

Моето куче престана да трепери и за пръв път от две седмици заспа не на коленете ми (45 кг – цял слон), а на килимчето на пода. А папагалката Кира (Кирюха) изрече първите си след взривовете на 24 февруари думи. Изпъна се, разроши си перата с клюна и каза: „Привет, дай орехче“. Сякаш тя изобщо не е от Сталинград, тази птичка.

В Днепър се сдобих със собствен ангел-пазител и с много други впечатляващи хора.

Още не съм разгледала както трябва града, но непременно ще го разгледам, вече много го харесвам.

А към осем сутринта вече имам  цял списък с лекарства, които трябва да намеря, да купя и да предам в Харкив. Това са нетипични неща, които обикновено ги няма в даренията, например – течност за лещи.

А знаете ли колко е важно това нещо? Аз преебах моите очила по време на бомбардировките и живеех като къртица, докато добри хора не ми дадоха някакви очила, вярно, не с нужните диоптри, но все пак сега мога да седна и да пиша на компютъра.

Някой наскоро ми каза: „Словото е твоето оръжие“. Аз го осъзнах чак днес, когато престанах да плача и прочетох в месинджъра цели три молби от различни европейски издания - да напиша есе за военния Харкив.

Разбира се,  ще напиша. И щом отново мога да убивам, а словото е моето оръжие, тогава приятели, колеги, журналисти – аз съм на ваше разположение.

Ще живеем. Ще побеждаваме. Ще изграждаме наново от руините.

Превод Валентина Ярмилко