Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

Юни 2023 година

Седемдесет! Днес откарах още десет телевизора в харкивската военна болница. Така че, приятели, това е юбилей за нашия проект – 70 телевизора.

Яко, само за половин година ние с вас, ползвайки чиновническата лексика,  направо „реализирахме държавна програма по модернизация на лечебно заведение“.

Момчетата гледат филми в болничните стаи, посетителите – информационните ролки в чакалните, лекарите гледат едри планове в операционните, а дежурните – четливи кадри от пропусквателните пунктове.

Всичко започна през януари тази година, когато една непозната девойка ми писа, че те с приятелките й искат да помогнат на военната болница и ме помоли да проуча, от какво имат нужда там. В болницата ми отговориха: „по възможност – телевизор, щото момчетата дори един футбол няма къде да изгледат“ На девойката тази идея не й хареса, аз ви се оплаках и ненадейно се роди прекрасен проект.

За непълни шест месеца ние преобразихме болничните стаи просто в стаи, а чакалните – в холове. Така „работи“ окачен на стената телевизор – сякаш създава атмосфера в дома, със сигурност премахва унилата обстановка на държавно учреждение. 

После хирурзите помолиха за специални телевизори за операционните, а военните – за своите секретни задачи на КПП-ве.

Изпълнихме всичко.

Освен самите телевизори, имаше още куп съпътстващи неща: скоби, кабели, рутери, адаптери. Казвам го, да знаете, че нищо не прашасва по складовете – всичко е вързано и работи. 

Днес без капка обида или горчивина искам да кажа, че проектът „телевизори за военната болница“ е на привършване. Това се усеща по вашите реакции – уморихте се, а и има още много места, където има нужда от вашата помощ. 

Още повече, че както всичко това започна – неочаквано, спонтанно, вихрено – така и завършва – невероятно символично. Например, за десетия телевизор от тази партида не ми достигаха малко пари. И изведнъж един мой читател от Америка ме помоли да му предам чрез познати „зелената книжка“ (моят сборник от 2016 година).

Предадох я, а той в знак на благодарност ми изпрати за проекта „телевизори“ известна сума пари. Точно толкова, колкото ми липсваше.

А и пан подполковникът все ме заплашваше, че ще ми „изпише медал“ и се смеехме. И взе, че наистина ми връчи наградата. Аз ужасно се смутих, а после се окопитих – тази награда е не само моя, тя е наша, обща. 

Искам да прегърна всеки един от вас, който участваше в проекта „телевизори за военната болница“. Знаете ли, имаше една пратка от осем гривни (четирийсет стотинки – бел. прев.) . Може би това беше грешка, но аз си представих една бабичка, което е откъснала тези пари от мизерната си пенсия. Трогва до сълзи. А имаше и такива суми, че аз изпадах в ступор пред прозорчето на адресата и не знаех, с колко големи букви да пиша благодарствените си думи. 

И ми се иска, наистина, за всеки, който участваше в проекта, да направя нещо хубаво и полезно.
Единствено, което умея да правя професионално – това е да работя със слово. 

Имам няколко авторски курса за това, как се пишат добри текстове.

И бих искала да организирам такъв безплатен мастер-клас онлайн, но не знам как да направя това технически. Участниците в този проект са стотици. Ако има такива специалисти сред моите читатели – ще бъда благодарна за помощта им. 

Не излизайте, ще има още дълъг, но важен послеслов. 

Първо. 

Оставам все така с военната болница и мисля, че това е завинаги. Както каза един доктор на някого по телефона: „Хич не ми разправяйте, имаме свой доброволец, собствен!“ Затова всичко, което вие препращате – с колети, пакети, кашони – аз винаги доставям, не се притеснявайте. От последните…

Дарина, нисък поклон за пижамите, памперсите, капкомерите и другите пет кутии необходими дреболии.

Второ. 

Сергей и Тамара, огромно благодарско за аквариума (който се оказа като КАМАЗ, ние го карахме с две коли). Пани Полина го разположи в библиотеката на болницата, сега пречиства вода за аквариума, готви се. Казва, че той ще влияе върху момчета терапевтично. Затова имам молба към харкивските акваристи: ако имате някоя красива рибка вповече, споделете я, моля.

Трето. 

Пани Полина още замисли (ама че неуморна женичка) да организира с момчета малък импровизиран ансамбъл, музикална група. Казва, че има много ранени, които свирят на музикални инструменти, но във военната болница такива инструменти няма. Затова, ако у вас в къщи събира прах някоя китара, бандура (укр. народен инструмент) или  роял – пишете. В този случай барабаните реално ще свършат работа (намек за един от районните кметове в Киев, който сега, по време на войната, отчете барабани като необходим разход за бомбените скривалища – бел. прев.). 

Четвърто. 

Наскоро се озовах не в болничното отделение, където влизам постоянно, а в поликлиниката. И се ужасих. Видях някаква абсолютно безкрайна опашка към регистратурата, а момичета, които там работят, по още съветски традиции, записват данните в една тетрадка с химикалка. Войниците висят по тези опашки с часове за една медицинска бележка, подпирайки стените. Срамота. Тази ситуация може, поне малко, да се пооправи с помощта на няколко лаптопа, казаха ми в болницата. Обръщам се към търговски мрежи, продаващи техника: в случая не става дума за някаква сложна и скъпа видеокарта, някой може да помогне. 

Пето и последно.

Тъй като този пост е дълъг, извинявайте, кратко ще изброя всичко, да не забравим: нужна е техническа помощ в организацията на мащабен мастер-клас (онлайн формат); нужни са рибки за аквариум (Харкив); нужни са музикални инструменти (и стойки за тях); нужни са лаптопи (съвременни, но не супермощни).

Прегръщам ви!

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. 

Превод Валентина Ярмилко