Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

13 януари 2023 година

– Ало, господин подполковник, излизайте, можем да разтоварваме!

– Какво?  Вече? Толкова бързо?! А аз пък мислех, че ще стане като в онзи виц: „… ела през лятото, момче“.

Надявам се, че към лятото тези болнични стаи доста ще се изпразнят (чукам на дърво…).

Приятели, позволете да ви докладвам: първата партида телевизори пристигна в харкивската военна болница!

И тутакси започнаха да пробиват дупки, да монтират телевизорите и да ги включват.

Реших все пак да избера 40-инчови, в магазина внимателно се вглеждах в картината и се вслушах в звука на онези – от 32 инча, специално отстъпвах по-далеч от екрана – не, не стават, малки са…

А "четиридесетчицата" отлично се справя. Щом ги включат – непременно ще ви покажа снимките.

В болничните стаи народът живна.

–  Какви са тези кутии? Какво има вътре?

–  Телевизори, за вас, да не скучаете.

И веднага из цялата болница се разнесе ехото. „А за нас? И за нас? И за нас?“.

Не се притеснявайте, момчета. Аз съм инат, а моите читатели са невероятни. Тази формула дава отличен резултат.

През следващата седмица ще поръчаме трийсет бройки, главното е да успеят да ги доставят.

От серията "забавно": в бележниците на 5-ма души аз вече съм записана като „Аня – телевизор“.

От серията "потресаващо": компанията COMFY се присъедини към нашия проект и дари (!) осем телевизора.

От серията на "учудващо": ето, сега написах думата „проект“, а само допреди три дни това беше „случайна ситуация“ ???? 

Обичам ви! Следва продължение.

17 януари 2023 година

След няколко часа настъпва моят рожден ден. Не ми се спи.

Татко винаги навиваше будилника си на полунощ, за да ми честити пръв. И аз не лягах, чаках.

–  Диамантче мое, злато мое, бъди здрава!

Бях татковото диамантче. Татковото златце.

Тъпо гледам големия кръгъл часовник над бюрото ми. Знам, че той няма да се обади, но не мога да откъсна поглед от циферблата.

Пуша направо тук, до лаптопа си.

Мама сега би правела любимата ми торта. Само моя, само за мен, само на осемнайсети януари.

„Пясъчната“ торта. Тя наподобява известната торта „мравуняк“, но без мед. Мама печеше  такива сухи блатове, после ги трошеше с пръсти, смесваше с маслен крем и слагаше в хладилника за през нощта. Нищо на света няма по-вкусно от тази торта, повярвайте.

Повече няма да ми я направи.

Въздушна тревога. Механично прелиствам фейсбук. Изказване на Арестович, някакъв непознат пич срещу Дуд, пак Арестович, пак непознатият… Нещо недотам важно, прилича на бутафория някак си.

За кой ли път ми попада кратко видео от жълтата кухня. Това е то – истинското.

Малкото момиченце духа свещички, рожденичката… Живият ѝ татко и тя – неговата принцеса.

Майката, сестрите, тортата.

Град Днипро.

"Гледай пак". Да! И пак. Да. Там, на видеото, е щастие.

Просто. Обикновено.

Днес снимах сюжет за литовската телевизия, а утре ще отида във военната болница с поредната партида телевизори. Животът продължава. И ние ще победим. 

Но просто не мога да дишам, гледайки това кратко видео от жълтата кухня. Просто не мога да дишам.

Защото тъкмо заради това си струва да живееш, струва си да се бориш.

След няколко часа ще настъпи моят рожден ден. Вече съм съвсем голяма, но се усещам дете. Щастливо, като тези момиченца. 

Скъпи мои. Пожелавам ви много сили. И на вашата майка също.

Сега искам от все сърце да пожелая на всички татковци да оцелеят, а на майките – да издържат.

За да могат още дълго-дълго време вашите любими същества да отговарят на вашето телефонно обаждане в полунощ и да чуват най-топлото, най-ценното, най-родното:

–  Диамантче мое, златце мое, бъди здрава!

Няма нищо по-важно от това. Разбирате ли?

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR директор на местния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.

Превод Валентина Ярмилко