Виктор Ерофеев е сред най-известните съвременни руски писатели, литературовед, радио- и телевизионен водещ. Лауреат на наградата на името на Владимир Набоков (1992 г.), кавалер на френските Орден на изкуствата и литературата (2006) и Орден на почетния легион (2013). На български са издадени "Добрият Сталин", сборник разкази "Живот с идиот", "Мъжете тирани, мъжете под чехъл". Ерофеев от години изказва позиции против режима в Русия, а малко след началото на войната в Украйна писателят решава да напусне родината със семейството си.

Виктор Ерофеев предостави на Клуб Z правата за публикуване на български език на неговите есета, създадени в чужбина. 

Преводът е на Иван Тотоманов, който дарява хонорара си на Фонда за Украйна. 

Обикновеният руснак има една особеност – че по принцип не търси обобщения, които да обясняват същината на събитията, но пък за сметка на това умело намира в тях смешното, което умиротворява съзнанието му. Това става във всички сфери на живота, но най-вече в политиката, където хуморът помага да преодолееш безпомощността. „Не че го разбирам, ама е смешно“ - това е то простонародната формула за оценката на военната авантюра на Пригожин. Народът не вникна в  това, на което бяхме свидетели, остана чужд на разправиите на военните началници, но пък за пореден път се присмя на абсурдността на живота.

От всички събития, които се разиграха в Ростов на Дон, с особен успех в социалните мрежи се ползва епизодът с танка на вагнеровците, който се заклещи в центъра на града във входа на цирка. Що смях имаше и има по този повод! Дори самото съобщение за танка стана мем. И наистина – този мем се превърна в символ на провала на цялата операция, както и да е била замислена отначало.

Теорията на холандския философ Йохан Хьойзинха за „играещия човек“ най-добре отразява разпространеното в Русия отношение към живота, но тук трябва да добавим, че най-често тази игра е породена от отчаяние. Докато колоните наемници напредваха към Москва, строителните работници получиха заповед да пресекат пътищата с багери и един местен шофьор, като видял прокопаната траншея, казал със смесица от любопитство и отчаяние: „Че аз как ще се прибера сега вкъщи?“. Сиреч битовият момент го вълнува много повече от политическите дрязги.

И това е повсеместно явление: излизането извън битовите предели и навлизането в размисъл за съдбините на страната в случая на пригожинския метеж така и не се получи в народното съзнание. „Това си е тяхна (на началниците) работа, не е наша“ - каза летаргичният народ, който всъщност не се събуди от зимния си сън дори от войната с Украйна.

Равнодушието на руския народ обаче е най-забележимо на фона на взрива от най-различни чувства, които изпитаха политически ангажираните класи както в Русия, така и в целия свят. Двудневният пуч се оказа много добър рентген за осветяване на вътрешните пороци на путинската властова система, които биха могли да станат световна заплаха.

Кой спечели и кой загуби от този метеж?

В момента, разбира се, главна жертва на метежа е самият метежник Пригожин, макар че нещата не са толкова прости. През последните години готвачът на Путин създаде наистина бандитска империя на злото, която бе необходима на Русия за безпощадна борба със Запада и с вътрешния враг – опозицията. Методите на борба се поощряваха от Кремъл с огромни финансови вливания, макар Кремъл да не го признаваше и едва сега, в резултат на издънилия се пуч, да пое отговорност за деструктивната дейност на ЧВК „Вагнер“ по целия свят. Като разобличи Пригожин, Кремъл всъщност публично разобличи себе си.

Колкото до самия Пригожин, който се отърва от путинското наказание и се пребазира в Беларус, в бъдеще могат както да го утрепят, така и да го използват – опитът му, който не познава и не признава морални граници, е безценен за разрушаването на Запада. Да се намери друг такъв Пригожин, който да се ползва с доверието на президента, изобщо не е лесно. Сталинският лозунг от времето на Великия терор „За вчера благодаря, за днес ще отговаряш“ може обаче да се приложи и към Пригожин. Путин не прощава и най-малката обида, а в един момент на метежа Пригожин все пак се почувства господар на положението и забрави, че Русия има само един господар.

За самия Путин провалилият се метеж изобщо не беше личен провал. Като насъскваше военачалниците един срещу друг с цел заздравяване на самодържавието и „здрава“ конкуренция на фронта, Путин играеше опасна игра, но пък самодържавието в Русия е могъща институция, а Пригожин изобщо не е Ленин с неговите комунистически залъгалки. Той няма нито политически ум, нито идеология. Путин би могъл дори да не му обърне внимание – нито на него, нито на метежа. Защото Путин не е слаб – слаб е идещият преходен период от Путин към следващия господар на Кремъл; понеже самодържавието на Путин е с личностен характер и не се предава по наследствена линия на никого.

По време на метежа в руската опозиция се чуха гласове, които го приветстваха. На опозицията, разбира се, от Путин отдавна й е писнало. Той толкова зверски стъпка „петата колона“, че се оказа най-големият й враг. Не е изненада твърдението, че Пригожин е още по-гнусен; опозицията обаче ръкопляскаше не на метежника, а на възможността за размирици, които биха й дали нови възможности. Тези мечти впрочем така и си останаха мечти.

Украйна напипа в този метеж темата за слабостта на Путиновия режим, но не наблегна особено на нея, понеже да избираш между Путин и Пригожин като по-добра или по-зла воюваща страна е безсмислено. Още веднъж ще кажа, че слабостта на руското самодържавие е дотолкова установена във времето, че в цялата история на Русия няма нищо друго, освен самодържавие под най-различни маски. Така и никога ненаучена на демокрация, Русия възприема царя като народен благодетел, общонароден господар, който непременно ще оправи всичко и с когото няма смисъл да се бориш, понеже ще навредиш на самия себе си.

Руската революция от 1917 година, която Путин съвсем не на място спомена по време на пуча като инструмент за разрушаване на империята, всъщност е била държавен преврат, впоследствие затвърден от червения терор. Много добре си спомням как баба ми, въпреки че баща ми работеше в Кремъл, с обич си спомняше предреволюционните времена. Сменят един свестен цар с несвестен. И на това безумие не му се вижда краят и до днес.

Обкръжението на Путин не би могло да не се замисли за съдбата си, ако нов цар стане Пригожин. Във всеки случай такива мисли сто на сто са минали през ума на всички. Защото за тях Пригожин е опасна фигура. Той не току-така прати наемниците си към Москва, за да видят сметката на Шойгу и на Валерий Герасимов. Кой друг би могъл да си навлече гнева му? Ами всеки! Включително телевизионните пропагандатори. Своенравието на Пригожин, неговата праволинейност, грубост, безцеремонност, желанието му в Русия да се върне смъртното наказание, понеже народните маси го искали, и икономиката да поеме по планови, едва ли не съветски релси – всичко това е ужасно, нали?

Елитът предпочете Путин въпреки всичките му издънки, включително войната. И дори някои в армията да подкрепяха Пригожин като успешен командир, то това в никакъв случай не беше масово явление. Рамзан Кадиров остана верен на Путин, а за генерал Сергей Суровикин, който изчезна някъде (арестували ли са го?), засега е сложно да се съди, пък и Суровикин, дори с възможен кръг съмишленици, не би могъл да има принципно значение. Важно е обаче, че Пригожин още преди пуча разруши всички пропагандни измишльотини на Кремъл, като заяви, че Украйна не е заплашвала Русия, и посочи грешките на ръководството, слабостта на армията и големите загуби на жива сила и техника. Метежът обаче свърши и за всички „разкрития“ на Пригожин продължават да съдят хората и да ги вкарват затвора из цялата страна.

Властовите руски елити продължават да оценяват метежа различно. Ястребите от типа на началника на Росгвардия Золотов виждат в него международен заговор и всъщност настояват за по-жестока война, дори за използване на ядрени сили, при което Европа ще бъде изтрита от лицето на земята. От друга страна, министърът на външните работи Лавров нарече метежа просто „разправия“, с което омаловажи инцидента с Пригожин. И Путин пак получи идеалната възможност да играе от две гледни точки.

Чужбинските лидери бяха единодушни, че метежът си е вътрешна работа на Русия. Когато го заяви колективният Запад, включително Байдън, си беше ясно, че това е начин да отрекат каквото и да било взаимодействие с метежа. Метежът сам по себе си уплаши Запада не защото той не знаеше за него (американското разузнаване знаеше), а защото в случай че успееше, ядрените оръжия на една огромна страна можеха да се окажат в неизвестно чии ръце, а самата Русия би могла да започне да се разпада като държава.

Китай, разбира се, също заяви, че метежът си е вътрешен проблем на Русия, обаче президентът на Казахстан Токаев до известна степен удиви всички, като отказа подкрепа на Путин в телефонен разговор и се позова именно на това, че метежът си бил вътрешна работа на Русия. Не мисля, че Путин и преди го е мислил за верен приятел, но след този разговор много неща се проясниха.

И накрая и Лукашенко. Ето кой спечели най-много от метежа. Той, както се знае, започна преговори с Пригожин и формално тъкмо той му предложи да се откаже да превзема Москва и да отиде в Беларус. Може, разбира се, да се добави, че Лукашенко изигра ролята на нает от Москва посредник и че едва ли е добавил нещо съществено от себе си. При все това той си създаде образ тъкмо на независим и силен преговарящ, който спаси Русия и своя приятел Путин най-малкото от сериозно кръвопролитие.

Пилотите на свалените от вагнеровците хеликоптери и на военния самолет не могат да се върнат, разбира се, тъкмо те се оказаха реалните жертви на пуча, но наистина безумното настъпление към Москва (инсценирано или реално) би могло за завърши с истинска кланица. С успешно проведените преговори Лукашенко получи възможността да разговаря с Путин по-независимо, поне за известно време да не позволи на Русия да погълне Беларус и да остане на власт. Беларус си спечели време да си поеме дъх като (почти) самостоятелна страна, въпреки че никой няма да забрави разправите на Лукашенко с опозицията и участието му във войната. Успехът на Лукашенко, впрочем, най-вероятно ще е кратък.

Метежът изясни много неща, но не промени почти нищо. Като цяло всичко си остана както преди. Когато - помня го добре – съветският цирк стана на 60 години, Москва беше цялата в празнични афиши. А дисидентите се подхилваха: властта сама се нарече цирк! Днес не само танкът на вагнеровците, но и на самия Путин се е заклещил задълго във входа на цирка.