В началото на юли в рубриката ни "100 въпроса за тоталитарната държава" започнахме серия от "летни" публикации, в които до момента ви запознахме с това какво представляваха едно време курортите - за простосмъртните и за елита, как почиваха на лагер децата, с какво се хранехме, какво беше отношението към секса и как е изглеждала ваканцията в България през погледа на гражданин на ГДР. Днес започваме поредната "лятна" тема - тази за "доброволните" бригади през лятото - въпрос дали работата на полето или в някой завод по време на ваканцията не е всъщност нещо като ангарията по време на Османската империя, но прилагана от собствената държава, ни зададе на електронната поща Марияна Николова.

Свири, хармонико, свири,
звучи, ти, песен млада,
на път потегля във зори
младежката бригада.

Не стой зад къщните стени,
другарю, сам и бледен,
със нас тръгни към светли дни
към дружба и победа.

Със нас ела да построим
свободната родина,
да стане краят наш любим
красив като градина.

Едва ли има българин на 50 и повече години, който да не е чувал тази песен. Тя е от филма „Утро над родината“, призван да увековечи доброволния бригадирски труд в България, възникнал след 9 септември 1944 г.

Да, бригадирското движение може би наистина е възникнало спонтанно и доброволно. Най-малкото нямаме убедителни доказателства, че не е така. Никой не ги е представил, дори най-заклетите противници на онзи строй и режим. (Разбира се, тук не броим трудовашките и дисциплинарните армейски роти.)

Без заплащане, движени от единия идеализъм, хиляди бригадири построяват Димитровград, Прохода на републиката, железопътните линии Ловеч-Троян, Перник-Волуяк, язовири, диги, електроцентрали.

Сигурно не е невъзможно и един-двама „интелигенти“ като Бобчев от „Утро над родината“, които първоначално всеки ден пишат до родителите си колко е лошо на бригадата, и че искат да си тръгнат, в крайна сметка изгарят писмата си и остават да се трудят.

Но също така е вярно, че това движение се превръща – според някои много бързо, според други не толкова – в начин за стремглава първо комсомолска, а после и партийна кариера. И това става с цена на безогледна експлоатация на идеализма, доноси, подлост, „прецакване на другарчето“ и други подобни похвати.

По времето на "зрелия социализъм" всеки вече драпа да стане командир и да носи няколко звезди на ревера си, вместо да опъва като простосмъртните на полето. И да им обяснява как днешната младеж расте изнежена, особено в „интелигентските“ семейства, вместо още от детска възраст да се учи на физически труд.

По това време бригадите вече са предимно селскостопански. Ученици, войници и студенти помагат за събирането на реколтата. В действителност я събират най-вече те, защото няма кой друг. Това трябва да имат предвид апологетите на онези години, които твърдят, че селското стопанство у нас е процъфтявало.

А за всякакви издънки бяха налагани казармени наказания като маршируване с песен в пек и дъжд. Един от маршируващите по-късно ще стане министър-председател на България, но за това – по-надолу.

Така беше през 80-те години – последното десетилетие на социализма. Вече бе много трудно някой да бъде убеден в смисъла на този труд. Не помогна и заплащането – то бе твърде мизерно.

И въпреки всичко това мнозина тръгваха на бригада с удоволствие. Единствено заради купона.

Моя милост е бил на бригади точно в този период. И по тази причина ще опиша случващото се тогава. Бил съм на ученическа, войнишка и студентска бригада. Не ми стигна времето да ида и на бригада от службата – когато започнах работа, бригадите бяха отменени.

На ученическа бригада. Как бъдещ премиер марширува за наказание

Годината е 1982-ра. Двете най-големи руски гимназии в София и България – 133-то и 35-о ЕСПУ, отиват заедно на бригада в село Челопечене край София. Бригадата е международна и в нея участва московското 331-во училище (обратната подредба на цифрите със 133-то е чиста случайност).

Командир на бригадата е другарят Росен Малинов – тогава само педагог и историк по образование, а след демократичните промени – функционер на БСП, достигнал до поста областен управител на София-област.

Условията са потресаващи. Водата се осигурява само от водоноски. За баня никой не е и чувал.

Спалните в бараките са за по 6-има души, което си е истински лукс. Закуската сутрин се сервира в една метална чиния за четирима души. За всяка маса има само по един нож, с който човек може да си намаже филията с масло.

Времето се случва дъждовно и всеки ден вали до обяд. Ръководството е милостиво и половината ден бригадирите прекарват върху чували със селитра под някакъв навес, вместо да събират зеле, лук, моркови или картофи. Половината си доспиват, половината играят белот.

За сметка на това съветските ученици решават да демонстрират стахановски ентусиазъм и излизат да работят на дъжда. Българите обаче не проявяват пролетарски интернационализъм и остават под навеса. Ръководството също не смее да копира челния съветски опит.

Напускането на лагера извън определеното за бригадирски труд време е абсолютно забранено. Всяко нарушение се наказва с отзоваване до бригадата, което в най-добрия случай води до намаляване на поведението, а в най-лошия – до изключване от училището.

Снимка Predpechat.info

По обяд дъждът спира и след храненето насред полето българските ученици също са принудени да се потрудят. Говори се за някакви норми, които, съвсем естествено, остават неизпълнени. Най-големи щастливци са тези, които трябва да вадят картофи. Когато надзирателят в лицето на учителя и ли члена на бригадирското ръководство е далече, най-тежките и едри ученици просто се разхождат по лехите и неизвадените картофи потъват още по-дълбоко в земята. Ръководството обаче вижда, че по лехата няма картофи, и отчита свършена работа. Не че и то не е наясно.

Др. Малинов обаче не прощава неизпълнени норми. При завръщането в лагера следва марш за отрядите, които не са свършили работата си за деня. Обикновено биват наказвани всички. Отново завалява дъжд. Но др. Малинов разтваря чадъра над главата си и командва: „С песееееен ходоооооом марш!“

Сред маршируващите е и Сергей Станишев, ученик от 35-о училище, което тогава се нарича „Михаил Калинин“. Въпреки че е син на члена на ЦК на БКП Димитър Станишев, той не се е скатал от бригадата и отгоре на всичко понася наказанието заедно с всички свои съученици. Авторът е очевидец.

Наказват се и прояви като „мамби“ – обръщане на спящия с дюшека, и пушене (ако те хванат).

Настъпва уикендът. В събота се работи (при дъжд се лежи върху чувалите със селитра) до обяд. След това учениците получават отпуск до неделя вечер.

Прибираш се вкъщи и блажено си взимаш дълъг душ. Не си се къпал цяла седмица.

В неделя привечер автобусите те откарват до лагера. Почти всеки си е донесъл от София цигари и алкохол. Командирите обаче пребъркват основно завръщащите се и конфискуват нелегалната стока. Част от нея бива изсипвана в казан, сложен на средата на плаца. Др. Малинов лично излива вътре няколко бутилки и драсва клечката. Всички отчаяно гледат как горят техните цигари и алкохол.

Разбира се, в казана са изсипани само български цигари от рода на „Арда“ и „Стюардеса“, а от питиетата - „Гроздова ракия“. Всички вносни цигари и питиета са конфискувани и няколко вечери поред командирите ги употребяват по предназначение.

Бригадирите са принудени да стоят край казана, макар по това време да започва финалът на световното първенство по футбол. Да припомним, че годината е 1982 г. и Италия победи на финала ФРГ с 3:1.

На другия ден животът започва да тече по старому. С тази разлика, че вече няма дъжд и „няма лабаво“. Със спането и белота върху чувалите със селитра е свършено.

Все пак ръководството разрешава нещо като дискотека докъм 22 часа. И това е нещо.

Купоните са незабравими. Незабравими са и запознанствата и свалките, които са неизбежна част от бригадата. Като че ли след края ѝ учениците не си тръгват кой знае колко ентусиазирани. Само след няколко дни обаче всички ще забравят за този един месец в лагера при почти казармени условия.

Заплащането се оказва мизерно. Моето бе малко повече от 13 лева. Удържаха ми пари за спане в стая с още петима души и за мизерните закуски – нещо, което не съм желал. Допълнителни удръжки направиха за някакви фондове за солидарност – с полския народ, страдащ заради надигналата се „Солидарност“, и с палестинския народ, страдащ от ционисткия гнет.

На войнишка бригада

„Скатавка всяка тука забравете.“ Като че ли това е девизът на войнишките бригади. Няма и как да е иначе. Войникът е призван да брани родината и да не щади живота си за това.

Обикновено войниците биваха изкарвани на бригади през уикендите. Те бяха на редовна военна служба в продължение на две години и можеха да бъда използвани по всяко време за всичко. Включително като безплатна работна ръка.

Моя милост е бил на две войнишки бригади. На първата бях новобранец и събирах несъбраните кочани от царевица на полето край русенското село Ряхово през ноември 1984 г. Ръмеше дъжд, който обаче се просмукваше през шинелите и натежавахме поне двойно колкото теглото ни. За настинките се разбира от само себе си.

Втората бригада бе в края на службата, по-малко от месец преди уволнението. Тогава пък брахме ябълки в Пловдивско. Всеки знае какво е през август там.

Най-страшното тогава бе, че заедно с нас се трудеха лекарите от пловдивската Военна болница. Не мога да си представя как ще оперира един хирург, ако същата вечер има спешен случай. Надявах се да не се е стигнало до такова нещо.

На студентска бригада

Годината е 1987 г. До падането на режима остават две години, но ние, съвсем естествено, няма как да го знаем.

Факултетът по класически и нови филологии (ФКНФ) в СУ „Климент Охридски“ е на блигада в консервен комбинат „Мелта“ в Ловеч.

Бонусът е, че сме настанени в общежитие на „Булгарплод“. Наличието на бидони с туршия в двора е посрещнато с възторг. Това е безплатно мезе, което напълно компенсира спалните с по най-малко шестима души.

Условията в комбината са потресаващи. Най-опасно е на машината за късане на дръжките от сливите. Всъщност това са няколко двойки въртящи се една срещу друга гуми. Работещите там служителки и студентки задължително са със забрадки. Едно навеждане – и машината засмуква косата заедно със скалпа.

Покъртителна е и картината на конвейера, на който бурканите с плодове, вода и захар се затварят. Една от бабите си порязва пръста и, без много да ѝ пука, си го потапя в буркана. Убедена, че никой не я е видял, тя пуска буркана по конвейер. Запечатан, той поема към магазина, а оттам – към трапезата на нищо неподозиращия гражданин на Народна Република България.

Случайно станах очевидец на това и се зарекох да не пия компот от стъклени буркани.

Купонът обаче тече през цялата нощ. Все пак сме студенти и нямаме вечерен час за лягане. По няколко студенти (разбира се, мъже) биват изпращани на работа в местния „Винпром“. Човек издържа там не повече от 3 дни, следва смяна на състава. Всички обаче вечерта носят пълни сакове с ракия, вино и други напитки. А мезето, както вече казахме, е безплатно.

В края на бригадата на никого не му се прибира в София, въпреки мизерните условия и отвратителната храна в столовата. Заплащането, естествено, пак е мизерно. Удържали са ни пари за спане и за закуска. Които не сме искали, а са ни натрапени. Е, в сравнение с парите от ученическата бригада съм направо богаташ. Този път съм взел цели 32 лева.

Накрая ще изтъкна, че описвам това, което съм видял и преживял на бригада. Колкото бригадири е имало – толкова различни преживявания. За едни – добри, за други – лоши. За трети – от всичко по малко.

Неоспоримо е едно. Ползата от тези бригади за селското стопанство на НРБ е нулева. Смятам, че бригадирите – поне през 80-те г. на ХХ век, бяха най-големите вредители. При това без да го желаят. Просто системата бе калпава и неефективна.

----

Ако вие сте млад човек, който има интерес към най-новата ни история и иска да научи факти за времето отпреди 1989 г., можете да ни зададете своите въпроси на имейл office@clubz.bg, в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната държава.