-  По времето на НРБ българите живееха само с вярата в "светлото бъдеще" и не се интересуваха от сивото си мрачно, скучно и несвободно настояще. Тогава те не си почистваха нито двора, нито тротоара пред вкъщи. Не го правят и сега. Но днес са изпаднали в другата крайност - живеят само с митове за миналото. Съгласен ли си с мен?

- Не мога да кажа, че всички са живели по този начин, но истината е, че грижата за сегашното, грижата за градината на сегашното, за стаята на сегашното никога не била на ниво и на преден план. Това винаги се случва във времена, когато сегашното е тревожно, когато сегашното е неуютно и имаш две посоки - или напред, или назад. Идеологията на социализма беше избрала "напред".

Всъщност за нея миналото беше зачеркнато, опасно в някаква степен, тя не искаше да работи с него. Както казваха теоретиците на комунизма: "Нова е звездата на комунизма и няма нищо преди него." Така че ние по времето на комунизма бяхме някак си "оперирани от минало", бяхме заставени да загърбим миналото. И може би това също има отношение към днешното връщане към него, защото преди то беше забранено. Ние живеехме със забранено минало и неосъществено бъдеще.

- Това минало в момента се идеализира. Във всички исторически конфликти и войни България винаги е била на правилната страна, пораженията били резултат от нечие коварство, българите винаги са били добри, вършели са всичко както трябва, а всички съседи са лоши… Мислиш ли, че българите имат нужда от това, което наричаме "преосмисляне на историята"?

- Да, много зависи каква памет създаваме за миналото. Едната памет - тази, която съм описал във "Времеубежище", това е паметта на възстановката, да го нарека така. Тя просто умножава кича и показва едно театрализирано минало, без да се грижи за рефлексията. Тази памет е двуизмерна, тя лишава от рефлексия. Това, което много трудно успяваме, не знам дали изобщо сме успели след 1989 година, това е именно рефлексивната памет. Сигурно ясно си спомняте, че в началото на 90-те години идеята беше да не говорим много за миналото, а да видим сега какво ще правим в бъдеще.

- Ще строим демокрация…

- Да. И по този начин заметохме миналото под чергата. А миналото има тези вампирски особености, то се храни от забравата. Колкото повече го забравяш, толкова повече то се пълни с кръв. И затова се появява на неочаквани места. Целият ни преход всъщност беше маркиран от това използване на миналото, когато е необходимо, за националистически цели.

- Съоветно политически и геополитически.

- Също, да. В моя роман българският избор е плод на носталгията по 80-те години и на един национализъм от края на 19 век. Двете всъщност са много свързани. Това не са две различни неща, защото този тип национализъм се възроди именно през втората половина на 80-те години, когато държавата постепенно изгуби другите си опорни точки и търсеше нещо друго, което да отмести погледа от кризата - политическа, икономическа и идеологическа. Носталгията по късния социализъм и по едно такова минало на възстановките има един и същи произход.

- А дали агресивната война, която Русия води срещу Украйна, не е също някаква война за миналото?

- О, абсолютно! Путин води именно война за миналото. На него дори териториалното не му е толкова важно, колкото връщането на едно символно друго време, което, разбира се, няма как да се върне. Водейки тази война, той се опитва да върне не само Русия в миналото...

- А и целия свят.

- Да, покрай това гори Европа, гори и целият свят. Тоест, с тази война той се опитва да върне и Украйна, и Европа в онова минало, което според самия Путин е неговото истинско време, неговото печелившо време. Всяка война е война за миналото. И освен това всяка война ни отхвърля далеч назад - и с жертвите, и с разрушенията, със съсипаната икономика. Войната е засечка във времето, засечка в нормалното развитие на времето.

- А защо толкова много българи все пак споделят възгледите на Путин и изпитват някакъв сантимент именно по това минало, за което той се бори?

- Това е нещо, на което и аз търся отговор. Една от причините навярно е, че ние не успяхме за 30 години дори да си разкажем миналото - защото всяка рефлексия тръгва от разказ. Ние останахме в плен на този мит за щастливото минало. Аз казах по време на дискусията колко важно да забележим тази подмяна между лично и историческо минало. Добре, но какво би било другото? В момента Путин олицетворява онова, което можем да наречем твърда и здрава ръка. Може би хората имат нужда от това. Понеже не знаеш какво да правиш с живота си, понеже нямаш усещане за принадлежност към сегашното време, ти търсиш убежище там, където последно си се усещал сигурен. Твоето минало е тоталитарно минало. И това може би е причината.

---

Георги Господинов беше една от звездите на тазгодишния Humanities Festival във Виена, събрал между 25.09 и 1.10 прочути писатели, университетски преподаватели, социолози и политолози, които дискутираха най-актуалните проблеми на съвременния свят. Дискусията с тазгодишния лауреат на авторитетната британска литературна награда "Букър" беше модерирана от международно известния български политолог и автор Иван Кръстев, а аулата на виенската Академия за изящни изкуства беше препълнена. След дискусията опашка от над 50 души чакаше Георги Господинов за автографи. В рамките на фестивала, чийто съорганизатор е Десислава Гаврилова, Александър Андреев разговаря с Георги Господинов.

Дойче веле