На 19 февруари т.г. си отиде последната оцеляла жена от лагерите „Босна“ и „Белене“. Цветана Джерманова е родена на 20 март 1928 г. в с. Лесковец, Пернишко. От 1946 г. тя се увлича по идеите на анархизма, като от 1948 г. до 1952 г. е въдворявана в различни лагери.

През 2022 г., когато е 93-годишна, Цветана Джерманова дава интервю пред Лора Крумова и Мария Йотова от Нова тв, в което разказва, че е дала едно обещание на жените от лагерите – да разкаже историите им.

По време на комунистическия режим през лагерите преминават между 35 хил. и 50 хил. души. Мнозина от попадналите там без съд и присъда, намират смъртта си.

В годините, които прекарва затворена и след това, когато комунистическата власт продължава да я тормози, Цветана Джерманова има само една цел – да надживее системата!

Днес в рубриката ни „100 въпроса за тоталитарната държава“ публикуваме без редакторска намеса това интервю заради непреходната му стойност и в памет на Цветана Джерманова.

* * *

- Системата беше много жестока към инакомислещите. Мачкаше всеки. Унищожаваше го. Не само да го мачка, ами го унищожава физически. Само затова, защото не признава тяхната идеология.

Аз съм Цветана Драганова Джерманова. Навърших 93 години (към 2022 г., когато е правено интервюто – бел. ред.) и съм лагеристка от лагерите в „Босна“ и „Белене“.

В лагерите съм изкарала 3 години и 4 месеца. През целия ми живот, до падането на болшевишката власт, винаги сме били преследвани и подслушвани. Това го пише и в досието ми, че тук сме имали послушвателни устройства в къщата ни, така че преследването е било през целия ми живот.

Но ние никога не сме правили конспирация или да искаме да ликвидираме тяхната система. Нито сме искали властта им, нито сме искали привилегите им. Само искахме да бъде очовечена тая власт.

Книгата („Спомени от лагерите“, 2011 г., изд. „Фераго“ – бел. ред.) я написах по две причини – това беше и мое желание да разкажа за живота си. А освен това, изпълнявах и една поръчка на моите приятелки от лагерите, които поръчаха, като най-младата, вероятно ще остана жива, да напиша за преживяното в тия лагери с оглед никога това да не се повтаря в живота на хората в България.

Изпълнявам по-скоро едно поръчение, което ми е завещано от хората, които вече не са живи.

- Колко годишна бяхте, когато попаднахте в лагера?

- На 20 години съм била.

Първият път ни нарече анархисти първият секретар на партията в Перник, който беше дошъл да учредява ремсова (от РМС, Работнически младежки съюз – бел. ред.) организация и ние се отказахме, не пожелахме да създаваме такава организация. И той ядосано каза, че няма да позволи шепа анархисти да командват цялото село. И аз това даже не го знаех какво е и питах майка ми, викам: „Какво значи анархист?“ и тя тогава ми каза: „Това са хора, които всяка власт ги гони“.

Бяхме започнали вече да четем някои от тия книги, литература, но не се чувствахме още анархисти.

Събирахме се в читалището и там спорехме, спомням си, за 8-часов работен ден, за еманципацията на жената, за свободната любов, за чувството за справедливост, за солидарност, за свободата на личността.

- Знаехте ли какво ви чака?

- Още не очаквахме, защото ние освен това да четем и да си коментираме, нищо не сме правили. Бяхме се обособили. Младите бяхме анархисти. Възрастните хора, по така трудолюбивите хора, бяха земеделци. И останалите - едни такива незначителни личности, без образование, без професия, без авторитет, станаха комунисти след 9 септември 1944 г. И тогава започнаха да стават кой председател на ТКЗС-то, кой кмет на селото.

Арестуваха ни, когато болшевиките излязоха с решение на Петия конгрес на партията (БКП – бел. ред.) за установяване на диктатура на пролетиариата. Мисля, че беше краят на 48-а година, нещо такова беше. И те тогава арестуваха всички известни анархисти и ги пратиха едни в затвора, едни в лагерите и т.н. То беше обща акция за всички анархисти в страната.

Започнаха да идват арестувани от цялата страна и ги пращаха в лагерите. Тук имаше два лагера „Куциян“ и „Богданов дол“.

Мислехме, че като свърши Конгресът и ще ни пуснат, но не очаквахме, че ще бъдем пратени в лагер.

В Босна лагерът се намираше в едно... Босна е почти цялото турско село. Когато ни арестуваха, тогава в карцера спяхме на земята.

Когато почина Георги Димитров (1949 г. – бел. ред.)  докараха много арестувани. Случайно повечето арестувани [бяха] жени и в лагерите нямаше място къде да живеят. И повечето от тях живееха, спяха просто на земята. Стаите бяха препълнени, имаше опасност от задушаване.

Храната беше единствено боб. Само боб тия три години. Боб, зеле, булгур – това са яденетата, които сме правили.

- Колко пъти са стреляли по вас?

- Два пъти. Една и съща милиционерка два пъти стреля, без да има заповед от ръководството. Първият път вече бях наказана – аз и една друга моя приятелка бяхме наказани и бяхме в „Черна рота“. „Черната рота“ значи да си извън всичко – освен това наказание имаш и друго – наказан си да не контактуваш и с хората, които са вътре в лагера. Само ние двете бяхме. И така, пак сме на полето, а само на няколко крачки от нас, се намира един геран, и аз тръгнах да си наливам вода и по едно време усещам нещо хвърчи така, идва покрай мен, обаче аз мисля, че е някаква птица и продължавам напред. Втория куршум го чух и вече се обръщам, и гледам всичките жени от лагера са заобиколили Златка, така се казваше милиционерката, и ѝ викат: „Ти не си жена бе, ти си чудовище. Какво искаш?“

„Къде сте тръгнали вие? Къде сте тръгнали?“ Ми викам: „За вода сме тръгнали“.

- Т.е. можеше и да не оцелеете?

- Въобще нямаше да оцелея.

Имам много приятелки от лагера, които са ми скъпи и за които искам да разкажа. Една от тях е Олга Огнянова, тя се числеше към така наречените ни „кабаретни артистки“. Изпратена беше, защото имала връзка със син на комунисти и родителите просто помогнали да ги разделят и да я изпратят в лагера.

Друга беше Катето Партова – тя е лекарка от Враца. Нейният чичо преди 9 септември е бил министър на вътрешните работи. Искали да знаят какво се говори в тяхното семейство, тя отказала, и я изпратиха при нас.

Имаше и случайно попаднали хора, когато почина Георги Димитров. И си спомням Милена Баръмова – такава, оперна артистка. Тя казваше, че била на някакво изпълнение. И след като приключило представлението, те се събрали някъде да се почерпят там с приятели: „Ние не знаехме, че е умрял Георги Димитров и пеехме, вика. – И дойде милицията, и ни арестуваха, и викат: „Ти се радваш, че е умрял Георги Димитров.“ Аз, вика, останах изненадана как може така.“

Имаше една секретарка на царя, на цар Борис [III]. Когато идваха от „Държавна сигурност“ от София да ни разпитват, те винаги я питаха: „На кого предаде детето? Царското дете?“ Тя казваше: „Аз не знам. Мен ме извикаха и ми поръчаха да го занеса в Италия, а кои са хората аз не знам.“

Друга, която много интересен случай беше – нейният баща е бил началник на границата с Турция. И когато започват преследванията след Народния съд, той спомогнал много българи да отидат в Турция и го арестуват, после е убит.

Викам ѝ: „Какво ти направиха на тебе?“ И тя си повдигна така крака – тука и тука, едно петно от изгоряло, белег от изгоряло, и вика: „Това, тия убийците на баща ми, го направиха пред неговите очи.“  Жива са я горили.

Първоначалното изпращане [в лагера] беше за една година. И след това непрекъснато увеличаване, увеличаване, така че никога не знаехме докога ще продължи.

- За цялото това време колко пъти пуснаха мъжа ви да ви види?

- Той идва може би два или три пъти и после вече спряха. А в „Белене“ въобще нямахме нито право на писма, нито право на пари, нито на свиждане.

И моят съпруг тогава пише писма до ТВО-тата в София и те му отговарят, че аз отказвам да му пиша. А пък аз като питах защо не ми давате писмата, те викат: „Мъжът ти е избягал в чужбина и затова нямаш писма“.

Един ден идват и ни закараха на Тутракан на парахода. В първия момент помислихме, че ще ни карат за Сибир... нататък. Но като отидохме от Тутракан вече към Русе разбрахме, че няма да е там. Обаче не знаехме, че ще бъдем в „Белене“.

И това „Белене“ съм го запомнила само с биенето на камбаните. Очаквах го с нетърпение сутрин да се събудим, да чуем камбаните на черквата, да слушам как децата отиват на училище и как пеят птиците...

- Защо не ви пуснаха толкова време?

- За това... пускането имах много интересен случай. Управителят беше казал: „Ако ти не говориш три месеца нищо против властта, аз на мой риск ще те пусна на свобода“. Обаче аз така и не млъкнах...

- Защо не си мълчахте?

- Ами не знам. Инстинктивно реагирам.

- Дали не е защото това е било единственото нещо, което сте имали? Да не ви го вземат – свободата да казвате, каквото мислите?

- Възможно е и това да е. Но знам, че това беше, без да го мисля го правех. Навик, дето се вика, да реагираш срещу това, което не ти харесва.

Като вече започнаха да ни дават освобождението и ние ги виждахме как напускат хората, и аз отивам вече при човека от „Държавна сигурност“... „Е, какво да те правим тебе?“ „Какво, викам му. – Или ще ме пускате, или ще ме стреляте“. И той вика: „Коя си ти ма, че да те застрелям.“

Излизането беше общо. Останаха общо вече само може би 7-8 жени. Дойдоха: „Взимайте си дрехите“. Дадоха ни дрехите да си облечем, вече нашите дрехи, и ние разбрахме, че ще ни освобождават.

Подслушването е било до последните дни на съществуването на бошевишката власт. Имали сме подслушвателно устройство, но бяхме предупредени от един братовчед на Любо (съпругът ѝ Любомир Джерманов – бел. ред.), който работеше в пощата, и му казваше: „Да знаете, имате подслушвателно устройство“. И ние никога не говорехме, [когато бяхме] заедно против властта. Единственото нещо, ако речем има нещо много важно да си говорим, отивахме и пускахме силно водата в банята и там си разказвахме.

Аз тази система я победих само с това – когато паднаха им погледах физиономиите. Това ми беше достатъчно!

Това си го спомням – значи бяхме в „Черната рота“ и всичките си говорехме, ако паднат от власт какво ще ги правим. И аз първа викам: „Аз искам да ги надживея!“

- Има ли нещо, което искате да кажете на финала?

- Не искам да им давам някакви съвети, обаче бих им пожелала да не допускат в живота си такива деяния, каквито правеха комунистите, и да живеят свободно. Да бъдат здрави и да живеят свободно! Това бих казала...