Алек Попов: Най-сигурният начин да спрат да те четат, е да цъфнеш на пиедестал

ДИЛЯНА ДИМИТРОВА

„Черната кутия: ниско прелитащи кучета“ кацна плавно на българския пазар. Отново. Това не е ново преработено издание на романа, а опит на Алек Попов за цялостно преосмисляне на сюжета, героите и темата му. Седем години след премиерата, писателят продължава да търси ключа към тази история и буквално я пренаписва.

„Започнах да препрочитам „Черната кутия“ с оглед на едно предстоящо издание в чужбина и установих, че в текста има редица неща, които днес бих написал по друг начин или въобще не бих написал – казва Попов. – Защо пък да не взема да я пооправя? Полека-лека се увлякох. Отначало само зачертавах, после започнах да дописвам. И така, без да се усетя, влязох в капана на основния ремонт. Да не дава Господ, както се казва. Всеки, който е правил основен ремонт, знае за какво става дума. Махаш бетон, наливаш бетон. Къртиш плочка, пада таван. А уж щеше да минеш само с пролетно освежаване… Стремежът към съвършенство е обречена кауза. Така или иначе ремонтът е факт, време е за гости.”

Поканихме Алек Попов на „Площад Славейков“ не само заради новата му „Черна кутия“. Любопитно ни е какво работи в БАН като член-кореспондент, поставя ли си граници в писането и сатирата, която стана опасна след разстрела в „Шарли Ебдо“, върнахме го и към „Мисия Лондон“, защото със същия екип предстои да започне снимки на „Черната кутия: ниско прелитащи кучета“.

- Реална ли е историята, разказана в „Черната кутия“, г-н Попов?

- Не, разбира се. Цялата книга, общо взето, е фикция. Ако има допирни точки с действителността, те са твърде далечни. Баща ми наистина почина много рано, далеч от дома. Получихме неговия прах в една черна кутия. Това е отправната точка в сюжета. Отне ми доста години да се дистанцирам от тази семейна история, защото едно литературно произведение не следва да копира реалността във всичките й детайли. Затова говорим за фикция, а не за документална проза. Така че цялата история е напълно измислена.

- Как успяхте да се абстрахирате от една лична травма, каквато е да получите праха на баща ви в кутия, и да я превърнете в луда гротескна история?

- В литературата текстовете често се раждат от фрустрацията. Обикновено това е свързано с психологически и житейски опит, който човек преосмисля, но не го интерпретира едно към едно. Осмисля го на друго ниво, като оставя зрънцето на личната му история да поникне. Оттам нататък гради нов свят със собствени сюжети.

- Какво означаваше понятието „свобода” за баща ви и какво за вас?

- Свободата е човек да работи това, което иска… За баща ми това беше науката. В онова време точните науки бяха мястото, където можеш да се развиваш в посоката, която искаш, далеч от идеологическите ограничения и догми. Не мога да си представя как бих писал в условията на цензура.

- През 2012-а станахте член-кореспондент на Българската академия на науките. В момента сигурно работите сред неговите приятели в БАН?

- Наистина, в БАН има и негови ученици, и негови приятели… Но моята работа не е пряко свързана с тяхната област. Общуването е по-скоро интердисциплинарно.

- Как тече животът ви на „феодално старче“?

- Ами наглеждам си феода, какво друго. С течение на времето човек осъзнава, че обществото има нужда от по-консервативни институции. Институции, които не са толкова зависими от мимолетната конюнктура. В някакъв смисъл и БАН е подобна институция – отворена към иновациите и предизвикателствата на модерната епоха, без да се води сляпо по модите. Добре е да има и такива места в една държава, където времето тече по малко по-различен начин, встрани от злободневието на нашия твърде изнервен и понякога хаотичен живот. Където зърното се отсява от плявата в атмосфера на спокойствие и вяра в силата на разума.

- С какво точно се занимавате като член-кореспондент на БАН?

- А вие как мислите? Със същото, което съм правил и досега – пиша. Книги, пиеси, сценарии. Един ден сигурно ще се опитам да предам опита си, доколкото е възможно, но засега е твърде рано. Все още предпочитам да правя нещата, отколкото да преподавам. В някакъв смисъл за мен творческата работа напомня на изследователската.

- Как тече вашето време, когато не пишете книга?

- Почивам си или поне се опитвам. Ходя нагоре-надолу. Предпочитам да работя концентрирано в известен период от време. А като приключа, да не подхващам нищо, за да мога да се заредя отново и да си изчистя съзнанието. Но обикновено не става така. Машината продължава да работи.

- Поставяте ли си граници, когато пишете?

- Границите са функционални. Когато човек работи по една тема, той я изследва от всички ъгли и се стреми да проникне в психологията и мотивацията на героите си. В хода на този процес може да се достигне до крайности и гранични състояния. Зависи накъде ще го отведе историята. Може и да не се стига до такива неща, макар че изкуството по принцип се интересува от крайностите. Общо взето, вече не правя такива неща напълно самоцелно. Не смятам, че провокациите трябва да са самоцелни, макар че нямам нищо против тях – те са в основата на модерното изкуство.

Площад "Славейков".