Ще нападне ли Владимир Путин Европа в следваща стъпка от похода си към възстановяване на бившата съветска сфера на влияние? Ще нападне ли Доналд Тръмп Гренландия, ако датското правителство отхвърли предложението му САЩ да я купят? Това още не знаем. Знаем обаче поне две неща - че имперската реторика се завръща в международните отношения и че и Путин, и Тръмп могат да постигнат следващите си цели и без да поемат рисковете на войната и без да разрушават до основи днешния световен ред. 

Европа скоро ще бъде между чука и наковалнята на две популистки суперсили и в нея се множат правителствата, готови да ги умиротворяват, да дадат на лидерите им мегаломани, каквото те искат, без съпротива. Броят на тези правителства расте, защото гласоподавателите ги избират. А те ги избират, защото пропагандата на Путин и на Тръмп в Европа работи в отсъствието на европейска. Европа не им противопоставя сериозна алтернатива и си въобразява, че може да спре въздействията им с познатите си административни механизми.

Дали се задава нова, по-голяма от украинската, гореща война не е ясно. Тук школите на мисълта, както обикновено, са две. Но е съвсем ясно, че пропагандната война от времето на Желязната завеса отново е тук, а разликата с миналото е, че днес завеса пада и над Атлантика. Европа е сама и не може повече безусловно да разчита на рамото на САЩ. На върха във Вашингтон се качват не евроскептици, а еврофоби, които виждат американския интерес в това европейската интеграция да се върне назад, т.е. да владеят над Стария континент, като го разделят на свои и не толкова свои хора. Всъщност, такъв разкол отдавна се опитва да всее и Путин.

За почти три години война Европа затвори в голямата му част достъпа на руските пропагандни канали до своята публика. Само за да открие наскоро, че нещо подобно надвисва над нея откъм западния бряг на Атлантика. Социалната мрежа Х (бивша Туитър) на душеприказчика на Тръмп Илон Мъск вече се меси в изборните процеси на стария континент, подкрепяйки крайнодесни антиевропейски партии и бълвайки дезинформация, на която руските фабрики за тролове могат да завиждат. Например като обвинява британските лейбъристи, че управляват "тиранична полицейска държава" заради потушаването на безредици, предизвикани от крайнодесни групи. Или като приписва коледния атентат в Магдебург, Германия, на ислямисти, след като се оказва, че душевно болният извършител е негов привърженик, както и на крайнодясната "Алтернатива за Германия".

Европейската комисия и германският канцлер Олаф Шолц омаловажиха заплахите на Тръмп дни преди встъпването му в длъжност и отказаха да отговарят на Мъск, за да не "хранят" кампанията му. Европейските правителства са разделени за това как да реагират и ако нещо ги обединява е предпазливостта към новия господар на Белия дом и към най-богатия човек на света, който шепне в ухото му.

Въпреки дозата разум в тези позиции, реалността е че в момента Москва и Вашингтон правят заглавията и диктуват дневния ред, а Европа го инкасира, объркана и несигурна как да реагира на растящите предизвикателства и заплахи. Тя няма свой разказ, който да обедини и мобилизира гражданите и правителствата ѝ и да даде консолидиран отговор на заплахите. Тя претендира да бъде глобална сила, но няма нито истинска единна външна политика, нито единна отбрана. Иска светът да чува гласа ѝ, но повечето глобални социални мрежи, цифрови платформи и търсачки са неевропейски. Те са американски, китайски или руски. Европа не е на висотата на претенциите си, както ѝ го каза в очите бившата президентка на Грузия Саломе Зурабишвили в неотдавнашна реч в Европейския парламент по повод европейския отговор на фалшифицираните избори в страната ѝ в полза на управляващата проруска партия "Грузинска мечта".

Колкото по-... , толкова по-...

Някога Виктор Орбан беше сам юнак на коня на "нелибералната демокрация" в Стария континент. След дългогодишни европейски процедури за нарушения и либерални заклинания срещу него днес той има третата по големина група в Европейския парламент ("Патриоти за Европа") и клуб от влиятелни съмишленици сред държавните и правителствените ръководители, който има ясни перспективи да се разшири. 

Перлата в този клуб е министър-председателката на Италия Джорджа Мелони, любимата европейска лидерка на Тръмп и приятелка на Мъск, която очаква да стане "мост над бурните води" на Атлантика след встъпването в длъжност на новия американски президент. Европейските столици очакват със затаен дъх дали той ще изпълни обещанията си да спре военната помощ за Украйна, да наложи мита на европейския износ за САЩ и потенциално разрушителните за НАТО и за целия световен ред заплахи да тури ръка на Гренландия, на Канада и на Панамския канал. В тази нажежена от политическо говорене обстановка политическата котировка на Мелони, поне засега, расте.

В Австрия лидерът на крайнодясната Партия на свободата Херберт Кикл, първа на изборите миналия септември с 29% от гласовете, получи мандат да състави правителство, след като центристките партии не се споразумяха за това. Днес Кикл е изправен пред възможностите или веднага да стане канцлер с дясноцентристката Народна партия, унизена като младши коалиционен партньор, или да спечели евентуални нови избори вече с 37% от гласовете.

И в двата случая на срещите на върха на ЕС той ще седи заедно Мелони, Орбан; нидерландския министър-председател Дик Схоф, оглавяващ кабинет, в който главна сила е крайнодясната Партия на свободата на Герт Вилдерс; словашкия премиер Роберт Фицо (номинален социалдемократ и реален крайнодесен популист, противник на помощта за Украйна и наскоро, подобно на Орбан, посетил Владимир Путин в Москва). Към тях по-късно тази година е вероятно да се присъедини и Андрей Бабиш от Чехия, където парламентарни избори трябва да има най-късно през октомври. Партията АНО на бившия премиер, която членува в "Патриоти за Европа", безапелационно води в анкетите с 31% от гласовете и с 10 процентни пункта преднина пред втората политическа сила.

Дори при това разширение крайнодесният алианс ще бъде все още далече (23,94%) от квалифицираното мнозинство (55% от гласовете на държави, представляващи 65% от населението на ЕС) в Съвета на ЕС, законодателния орган, където са представени 27-те правителства. Но неговият глас на масата на лидерите вече е много по-силен от преди и всички са принудени да се съобразяват с него. Знак за това е, че за първи път в историята на ЕС представител на крайната десница, италианецът Рафаеле Фито, е зам. председател на Европейската комисия и отговаря за ключов ресор - кохезионната политика. 

Иначе и един държавен или правителствен ръководител е достатъчен да блокира важните решения на Съюза, за които трябва общо съгласие - като например налагане на санкции, ратификация на част от международните споразумения. И Орбан го прави редовно. 

Днес Мъск, който не храни особени симпатии към ЕС, се цели по-високо - в тежката категория сред държавите-членки. През изминалите седмици той открито подкрепи антиевропейската "Алтернатива за Германия" и излъчи интервю с лидерката ѝ Алис Вайдел в социалната си мрежа. Х изигра определена роля за втората изборна победа на Тръмп през ноември 2024 г. "Алтернатива за Германия", с 20% подкрепа в сондажите, е втора политическа сила в страната преди предсрочните общи избори, насрочени за 23 февруари. 

Висок резултат за АзГ, дори тя да остане изолирана както досега, означава по-трудно формиране на коалиция от проевропейските партии в Германия, т.е. по-дълъг период на несигурност, през който Берлин ще се занимава със себе си и ще отсъства от сцената в Брюксел. Тя би означавала и следващо германско правителство, принудено да се съобразява с антиевропейските обществени настроения, колкото и те да не му харесват. А когато правителството на държавата с най-много гласове в Съвета (18,81%) е такова, резултатът е слаба Европа.

Мъск не се колебае и остро да атакува и правителството на Обединеното кралство, традиционния най-близък съюзник на САЩ, с който Вашингтон винаги е поддържал специални отношения - само защото то е лейбъристко (т.е. лявоцентристко) и се опитва да подобри отношенията с ЕС след кризисния период на Брекзит. 

Дали Тръмп ще къса парчета от Европа, Северна и Латинска Америка, в буквалния смисъл, е още рано да се каже. Но че той иска вътрешно разкъсана Европа е очевиден факт, който вече се случва пред очите ни, преди още избраният президент да е встъпил в длъжност. Моментът е златен за антиевропейците, защото освен Германия и Франция е блокирана от правителствена криза и Европа изживява поредната си липса на лидерството.

Реактивна сила

Няма нищо по-лесно от това да критикуваш Европейския съюз. Липсват му толкова много неща, че е детска игра да намериш основание. Да, ЕС е разединен. Да, той е бюрократизиран, усложнен и страда от "демократичен дефицит". Да, неговата "мека сила" е повече мека отколкото сила. Да, много от решенията му са половинчати, компромисни, палиативни. Да, световните играчи не го зачитат и предпочитат да контактуват с големите му държави. И т.н. И т.н. 

Фундаментална грешка, която много от критиците на ЕС правят обаче, е, че основават критиките си на сравнения с националните държави. А ЕС не е държава и следователно не можем да очакваме от него това, което правят други световни сили. Той е обединение от 27 държави, което, колкото повече се разширява, толкова по-трудно се съгласява за своите цели и характер и по-трудно се управлява. Едва ли е случайно, че най-скептичните бивши и настоящи членки на ЕС (Обединеното кралство, Унгария) са горещи привърженици на разширяването. Колкото по-широка става Европа, толкова по-плитка е тя, т.е. по-малко интегрирана.

От самото си начало през 50-те години на миналия век досега европейската интеграция е реактивна. Тя е в отговор на външни сили. Първо - за да включи победената във Втората световна война Германия в проект за мир и да я изключи като бъдеща сила, търсеща реванш. После - за да се противопостави на настъплението на комунизма от Изток, след това - за разширяване на зоната на свобода, демокрация, мир и стабилност в нестабилните времена на прехода. 

От зачатието си с Общността за въглищата и стоманата през 1951 г. и заедно с НАТО Европа винаги е била преди всичко общност на сигурност. На тази фундаментална цел са подчинени всичките ѝ важни постижения - единния пазар, единната валута, зоната за пътуване без граничен контрол. Европа е била преди всичко заета с това да гради една нова наднационална идентичност - т.е. да създава институции, норми, практики, символи. Едно от последствията, изглежда, е, че днес тя предимно регулира, докато световните ѝ конкуренти предимно създават. Докато те действат активно, Европа продължава да бъде реактивна. Други правят събитията, явленията и процесите - на нея те ѝ се случват и тя непрекъснато трябва да се приспособява, ставайки все по-трудно подвижна.

Освен това в периода до Тръмп, Европа се ползваше безусловно от предимството на американския отбранителен чадър. Луксът да си спестява отбранителни разходи, наречен витиевато "мирен дивидент", я разглези. Младите поколения европейци приемат мира, сигурността и благоденствието като дадености, които им се полагат по рождение. За разлика от украинците и от своите прабаби и прадядовци, те никога не са воювали за това, което имат и за което светът им завижда. За разлика от източноевропейците, днешните западноевропейци не са изстрадали и грам от свободата и благополучието си. Те са ги наследили. Затова драстичната промяна, наречена Тръмп, ги сварва неподготвени и безпомощни. Затова фрустрацията, тревогата и гневът лесно ги хвърлят в обятията на популистите. Човек не цени това, за което не се е мъчил. Включително демокрацията. И е готов да го зареже, ако то предполага усилие, жертва, лишение.

Регулира, но не създава

Фундаменталният проблем на Европа днес не е, че тя няма истинска единна външна политика и отбрана, или че банковият ѝ съюз е недовършен, или че не може да взема повече от важните си решения с квалифицирано мнозинство, или че не избира пряко висшите си ръководители, или че парламентът ѝ няма законодателна инициатива. От всички тези неща, разбира се, тя отдавна има нужда.

От гледна точка на днешните реалности обаче фундаменталният ѝ проблем е, че е предимно регулативна, а не креативна сила. Тя не може да създаде това, което би я направило конкурентоспособна, просперираща или сигурна като конкурентите си, въпреки че по потенциал (човешки и икономически) ги изпреварва (с демографското изключение на Китай).

САЩ имат Майкрософт, Епъл, Амазон, Гугъл, Фейсбук, Инстаграм, Х, Ютюб; Китай има Тик-Ток, Тенсент, Байду, Алибаба, Русия има Телеграм, Яндекс, ВК, ОК, Рамблер. Европа няма нищо от рода. Тя има Акт за цифровите услуги и Акт за цифровия пазар, с които регламентира как изброените мрежи, платформи и търсачки да се държат на нейна територия, но сама не предлага нищо от техния продукт. Другите създават виртуалния свят, а Европа се опитва да го сложи в рамка. Но животът винаги чупи рамките и упражнението става безкрайно и безсмислено. 

Да се върнем към въпроса от началото - кой господства във виртуалния свят, където се прави политиката и се решават избори?

От общо 21 много големи (разбирай глобални) цифрови платформи и търсачки (с над 45 милиона потребители на месец), които Европейската комисия наблюдава съгласно Акта за цифровите услуги, само пет са европейски. От тях две са потребителски (Заландо - Германия и Букинг.ком - Нидерландия), две са предимно за порно (Стрипчат на Техниус - Кипър и ЕксВидеос на Уеб груп Чек рипаблик - Чехия) и една е за видеострийминг в консултантския сектор (Ен Кей Ел асошиейтс - Чехия).

Ако не си на масата, си в менюто 

Когато Русия окупира Крим преди повече от 10 години, някои източноевропейски държави и балтийците, настояваха ЕС за създаде свой медиен капацитет в противовес на путинската пропаганда. Държавите членки не се съгласиха, изтъквайки, че да правиш пропаганда не е европейско и не е демократично. Макар че строго погледнато, бащата на съвременните разбирания за пропагандата Едуард Бернайс, който е американец от европейски произход, да е показал ясно преди почти век, че модерните демокрации не могат без пропаганда. Как иначе биха имали реклама или предизборни кампании? Днес виждаме, че ако те е срам да правиш нещо на другите, те ти го правят. Европа не седи на масата на световните сили, тя е в менюто им. 

От 2022 г. насам Русия отделя годишно субсидия между 1,4 милиарда и 2 милиарда долара за подкрепа на държавните медии, т.е. за пропаганда. На това ЕС противопоставя звеното си за стратегическа комуникация в Европейската служба за външно действие с личен състав от около 40 души и годишен бюджет от 15 милиона евро според Ройтерс. 

По-голямата картина

Първият дигитален "еднорог" (иновативна компания с пазарна капитализация от над 1 милиард долара), родил се в Европа, е Скайп преди повече от 20 години. Но през 2005 година иБей купи Скайп за 2,6 млрд. долара. След това, през 2009 година, Силвър лейк, Андрийсън Хоровиц и Канада пеншън план инвестмънт борд купиха 65% от Скайп и през 2011 г. Майкрософт я придоби за 8,5 млрд. долара.

Скайп е една от много европейски иновативни компании, които свършват в ръцете на американски инвеститори, след като са направили пробива си. В сегашния си вид Европа не може да им предложи необходимото за разразстването им рисково финансиране. Тя няма нито единния капиталов пазар, нито регулациите, които да го осигурят. Това е част от по-широката картина, в която ще видим, че ЕС инвестира 2,2% от своя БВП в изследователска и развойна дейност, докато САЩ отделят за тази цел 3,5%, Южна Корея - 4,8%, Япония - 3,3%.

В ЕС частният сектор дава 60% от тези инвестиции, в САЩ - 68%, в Китай - 77%, в Южна Корея - 76%, в Япония - 78%. В Европа тези капиталовложения са съсредоточени в северните и западните държави членки и са значително по-малки на юг и на изток. 

Пазарът на рискови капитали в САЩ е шест пъти по-голям отколкото в Европа – $443 млрд. срещу $75 млрд. за 2021 г. САЩ изпреварват ЕС над пет пъти по рисково финансиране във фазата на разрастване на проектите - $103,3 млрд. срещу 18,2 млрд. за 2023 г. Eвропа отстъпва на САЩ и Китай по стратегически технологии за увеличаване на производителността, особено в цифровата област – изкуствен интелект, интернет на нещата, блокчейн. 

Промяна или "бавна агония"

Така че Европейската комисия може да глоби Мъск с 6% от годишния оборот на Х, ако докаже, че той е нарушил нормите на Акта за цифровите услуги, може дори да затвори достъпа до мрежата му на територията на Съюза. Тези мерки ще болят и ще респектират, предвид размера на европейския пазар. Но те няма да направят европейския глас в света по-силен и по-убедителен, а само ще дадат повод на милиардера да се пъчи като мъченик на свободното слово, цензуриран от неизбраната и безлика брюкселска бюрокрация и да призовава Тръмп да "освободи" Европа от нейните "тирани". А забранената или санкционирана мрежа ще стане още по-сладка и по-привлекателна за милиони европейци, т.е. ще може още по-успешно да лъже и да разделя, да праща вятър в платната на приятелите на Тръмп и на Путин.

От това Европа, разбира се, няма да загине утре, макар всеки ден да ни убеждава в предупреждението на Еманюел Макрон, че тя е смъртна и че може да "умре". По-вероятен е сценарият на "бавната агония", предречена от Марио Драги, ако ЕС не престане да мисли и да действа, както е свикнал досега.