Влезе ли Европа в екрана на телевизора, веднага от там някой ми заговаря за националния интерес. Как отишъл в Брюксел и го защитил. Интереси, интереси, интереси. Откакто влязохме в ЕС, само за тях говорят. Тук-там някой малцинствен градски либерал ще отвори дума за ценности и за европейски ценности, но тя пък веднага затваря телевизора.

Ако изобщо може да се говори за някаква европейска идентичност у българина, тя е предимно на битово ниво, онова, което философите наричат "банален европеизъм" - еврофондовете, свободата на движение (разбирана главно като свобода да избягаш от омразното тук и сега), свободата на установяване (да поработиш там и да скъташ парици), "Еразъм" (децата да поучат в чужбина), земеделските субсидии. 

Всичко това е важно. Без него, не само че не можем да догоним по-напредналите - нито като икономика, нито като държава, нито като инфраструктура, нито като човешки ресурси, нито като конкурентоспособност - а не можем и да оцелеем в днешния свят. Важно е, но не стига да се наречеш европеец, ако изобщо някой го е грижа за това.

За баналния европеизъм Европа е касичка. А нашият "национален интерес" е да вземем колкото можем повече от нея и колкото може по-малко да дадем. Оттук баналният европеизъм ни обрича винаги да бъдем подпомаганите, консуматорите, нетните получатели, баластът на европейската интеграция.

Концепцията на баналния европеизъм е популярна, защото е близка до т.нар. "здрав разум", особено в балканската му разновидност. Европа е келепир. Трябва да си пълен будала, за да го изпуснеш. 

Е, да - Европа слуша американците, или най-малкото се съобразява с тях, санкционира Русия, защитава гейовете и не ни дава да си колим прасетата както едно време, не ни позволява да бием децата и жените си, кара ни да ги назначаваме (жените) на ръководни длъжности и да им плащаме колкото на мъжете. Не ни разрешава да горим кюмюр, дърва и нафта, да се греем на ток, затваря старите ни ядрени реактори, въгледобива и ТЕЦ-овете и иска да ни принуди да караме електромобили и прочие скъпи превземки. 

Но всички те са поносими, ако дава парѝ. Европейските парѝ са хубави и най-хубавото им е, че са безвъзмездни. И че знаем най-малко 500 законни начина да ги откраднем. Както цицахме Съветския съюз, докато го имаше, така ще цицаме и Европейския, докато го има. Пък после - каквото сабя покаже, както е казал поетът. Сиромах човек - жив дявол, както е казал другият класик.

Баналният европеизъм минава само през джоба. Той рядко стига до дълбините или висотите на ума и никога - до сърцето. Затова баналният европеизъм не ражда нито идеи, нито емоции. Той е здраво стъпил на земята, но никога не вдига очи към небето. Той може дълго да ходи, но никога няма да полети. Той е рационален, но не е креативен. Направен е да потребява, а не да създава. И това е Ахилесовата му пета - той е зависим от създаващите. И (тайно или открито) ги мрази, защото някъде дълбоко в себе си съзнава превъзходството им. 

Баналният европеизъм е аритметика, в четирите ѝ елементарни действия и нищо повече от тях. За него Европа не е съдба, а приемливо зло. Търпиш го, за да получаваш. Както се търпи богата, но грозна съпруга, на която при всяка възможност изневеряваш.

Баналният европеец е в Европа, защото няма къде другаде да иде. Защото без нея е слаб и беззащитен, гол и бос, сам и изгубен - въпреки славната си история (която чест слабо познава). Европа не е негов избор. Той не е имал друг разумен избор. Затова не я е изстрадал и през ум не му минава, че би могъл да жертва за нея каквото и да било, камо ли себе си. Не я чувства родна. "Турското робство" му е по-свидно. 

Европа за него е място за гурбет или за туризъм - с разните ѝ дворци, музеи, катедрали и пр. "салтанати", в които не ще и да стъпи, колчем я навести. Интересни са му магазините и цените ѝ.

Баналният европеизъм е съвсем нормален. Той е "човещина", т.е. не е срамен, осъдителен, камо ли наказуем. "Баналният европеец", който между другото е главният гласоподавател, не е измислил днешна Европа. Докато в средата на миналия век той си е живял в познатия и топъл скут на нацията, нея я е измислило онова малцинство, което и днес говори първо за европейски ценности и разбира колко са важни те, за да не бъдем изядени отново от "националните интереси" и да не бъдем заробени от "суверенитетите" си. 

Това малцинство е разбрало горчивия урок на световните войни - колко малко може да бъде разстоянието между баналния европеизъм, баналния патриотизъм и обикновения фашизъм. Разбрало е, че когато всичко се сведе до аритметика и интереси, в крайна сметка и човекът, и свободата, и демокрацията, и мирът стават техни жертви.

Изглежда, че тази зависимост не е лесна за прозиране. Затова малцинството е трябвало да убеди мнозинството да прегърне обединена Европа по най-достъпния и приемлив начин - през джоба, а не през ума и сърцето. Обичаме Европа, защото ни е изгодна, а не, непременно защото ни е мила. И днешните европейски санкции следват същата логика - изменяш на проекта, губиш европейските парѝ. Такива санкции могат да въздържат, но не могат да накарат никого да обича. Всъщност, никои санкции не могат да породят любов или привързаност дори. 

Европа е (вече) политически съюз, но не е нация. И изглежда, че още дълго няма да бъде. Тя е интелектуален - правен и политически проект. Но липсва кръвната връзка между него и европейците. Те се чувстват първо германци, французи, българи и пр., а след това (и то далече не всички) - европейци. Струва ми се, че досега никой не го е казал по-кратко и разбираемо от Боно: "Европа е мисъл, която трябва да стане чувство".

Европа има нужда от баналния европеизъм, защото той създава връзки и навици, които тъкат и поддържат общността. Но ако остане само с него, я чака диагнозата на Марио Драги - "бавна агония". И  за да открие това, достатъчно е да погледне хилядолетната си цивилизация - нейните върхове са резултат на големи идеи и на големи чувства, а не на големи интереси. Последните обикновено са в дъното на европейските трагедии.