Съвременен Китай с всичките си чудати привички и обичаи оживява в колоритния и забавен дебютен роман „Жени с късмет“ от Сoфи Уан. Читателите са поканени на голяма луда шанхайска сватба в духа на „Луди богаташи“, която обаче ще поеме в изненадваща посока ала „Бандата на Оушън“. 

Може ли да ти се случи нещо по-хубаво от това да се сродиш с едно от най-влиятелните семейства в цял Китай? Отговорът е „да“ – незабелязано да откраднеш парите на всичките им богати приятели по време на сватбата си. 

Целият живот на Лулу винаги е бил диктуван от семейството ѝ. Дори далеч в бляскавия Шанхай Лулу продължава да усеща притегателната сила на отговорността си към тях, която я дърпа като котва. Котва, която сякаш никога няма да я остави да потегли по свой собствен път. 

Свикнала да чува от родителите си, че парите са решението на всичките им проблеми, Лулу сякаш печели шестица от тотото, когато един от най-желаните ергени в Шанхай ѝ предлага брак. 

В тази история Пепеляшка е обикновена хостеса, която изведнъж е изстреляна на върха на шанхайския хайлайф, бъдещата ѝ свекърва е невероятно досадна богаташка, а Чаровният принц… май не е чак толкова чаровен. Или поне не събужда онези приказни пеперуди в корема на Лулу. 

Раздвоена между дълга към семейството си и дълга към самата себе си, Лулу търси помощ от двете си най-добри приятелки. А тяхното решение на проблема е меко казано нестандартно. 

Защото къде се е чуло и видяло Пепеляшка да планира внимателно обмислен обир на кутията за подаръци, в чиито червени пликове се крият милиони долари, и после да избяга? 

Е, в съвременните приказки нищо не е невъзможно, особено когато зад теб стои изпечен отбор „Жени с късмет“. 

Изключително забавен, но и проницателен в дисекцията си на традиционните семейни ценности и ролята на жената в съвременното китайско общество, „Жени с късмет“ е пищно приключение, чийто финал ще изненада читателите с неочаквания си обрат. 

Софи Уан пише емоционално любовно писмо към Шанхай и сложните, но толкова незаменими женски приятелства. А резултатът е интелигентен и екстравагантен роман с колоритни персонажи, които няма как да не обикнете. 

* * *

Из „Жени с късмет“ от Софи Уан

Снимка "Сиела"

ГЛАВА 1

ЛУЛУ

Понякога Лулу се чуди дали животът ѝ нямаше да е по-добър, ако се беше родила като хлебарка. Оцеляването щеше да е единствената ѝ цел в живота. Щеше да е в състояние да се приспособява към всичко, дори да е без глава за седмица.

А мозъкът ѝ щеше да е мъничък. Толкова, толкова мъничък, че нямаше да изпитва неудобство да избира сватбена рокля под зоркия поглед на бъдещата си свекърва. Бе предположила, че само ще разгледат нехайно стелажите, а няма да седят толкова близо една до друга на диван от яркорозово кадифе, разположен на уединен етаж, докато екип от трима души ги обслужва с брошури с мостри и модели и се грижи чашите им да са пълни с шампанско.

Само допреди два месеца тя блажено балансираше между работа, приятели и редки срещи за успокоение на майка си, без намерение да се омъжва. А сега е сгодена, влачена от един ангажимент към друг, все още неспособна да проумее как е стигнала дотук.

Добре облечена по-възрастна жена със златен шивашки метър около врата се обръща към госпожа Пън:

– Уважаема Пън, четири рокли ли казахте, че искате?

– Да, има чаена церемония, западна церемония, танц и банкет. – Тя прелиства брошурата с красиви рокли. – Нека изберем модел и за пета за всеки случай.

Случай на какво, чуди се Лулу. Дали ще има тайна церемония, при която свекърва ѝ ще ѝ вземе кръв и отправи молитва към боговете за синове?

Госпожа Пън забелязва, че умът ѝ блуждае.

– Лулу, защо не казваш мнението си? Бъди по-напориста.

Лулу свежда поглед към разхвърляните на масата брошури с усмихнати булки. Сред снимките на изящни рокли с издути поли забелязва една, която изглежда сравнително лесна за обличане, с дълбоко деколте и дължина под глезена.

– Ето тази ми харесва.

– Изглежда евтина – цъка с език госпожа Пън. – Лулу, трябва да изоставиш стария си начин на мислене. Няма ограничение на бюджета, така че мисли с размах! Какво ще кажеш за тази? – Тя посочва рокля с толкова дълъг шлейф, че размерът на снимката не е достатъчен да го побере. – Харв каза да ти купя роклята на мечтите ти. Не можем да го разочароваме, а?

– Еха, годеникът ви сигурно много ви обича! – засмива се шивачката.

Лулу не е сигурна, че обич е правилното описание на взаимоотношенията им. Първата ѝ среща с Харв беше като всички останали – приятна, но без капчица вълнение. Обикновено тя излизаше с някой мъж веднъж, след което никога повече не го виждаше и се връщаше към съвсем удовлетворителния си необвързан живот. Когато майка ѝ изискваше сводки, Лулу измисляше оправдания защо мъжът не ѝ подхождаше. Беше излъгала, че Харв е поискал да си поделят сметката, и смяташе, че това е краят.

Когато Харв я покани на втора среща, това трябваше да е достатъчно за майка ѝ да се увери, че дъщеря ѝ е желана, особено след всички напомняния, че е на двайсет и седем и официално shèngnǚ според популярното определение. Майка ѝ обаче я насърчи да приеме. „Какво лошо има, Лулу? – каза. – Не искаш ли да бъдеш с някого? Просто му дай още един шанс. Ще ме зарадваш толкова много.“ Беше нежна, умоляваща.

Освен това Харв беше мил, учтив и приятен за компания. Безобиден. На Лулу, хостеса в ресторант и без никакви средства, и през ум не ѝ мина, че най-желаният ерген в Шанхай има други намерения, освен да се позабавлява с нея. Майка ѝ също беше по-мила през месеците, в които излизаха, обаждаше се да чуе как е, без да иска пари, и ѝ казваше колко се гордее с нея. Лулу се радваше да я държи на разстояние.

Докато шест месеца по-късно Харв най-тържествено ѝ предложи брак пред всичките им приятели и членове на семействата, и Лулу разбра, че е поела по път, от който няма връщане назад.

Госпожа Пън цъква с език и връща Лулу в стаята.

– Всички тези рокли са толкова безлични. Може би ще е хубаво да преразгледаме възможността да ти вземем нещо по поръчка…

– Ще се чувствам чудесно с всяка от роклите тук – припряно отвръща Лулу.

– Права си – въздъхва госпожа Пън. – Ако искахме висша мода, трябваше да започнем преди година. Персоналът изчезва, за да донесе мостри на платове, а госпожа Пън оставя чашата си с шампанско.

– Лулу. – Съвършено гладкото ѝ, без нито една бръчка лице, за което майка ѝ твърди, че сигурно изсмуква козметични продукти за хиляди юани, е сериозно. – Искам най-доброто за сина ми. Той е решен да станеш негова съпруга, така че ще се погрижа целият свят да узнае, че си достойна за титлата. Не би желала да направим нещо, което да ни посрами, нали? – Тонът ѝ е непринуден, но предупреждението е ясно. Госпожа Пън може да смята, че няма нищо общо с майката на Лулу, но по този въпрос двете звучат съвсем еднакво. Винаги шепнат предупреждения в ухото на Лулу, сякаш единствено нейните действия носят срам и неуважение. – Освен това – продължава госпожа Пън – няма повече да работиш. Мисълта за сватбата трябва да е единственият ти приоритет. – Тя се усмихва благосклонно. – Ще станеш моя дъщеря, а това означава, че никога повече няма да работиш.

Би трябвало да благодари на госпожа Пън, задето я освобождава от тежестта да работи, но не съумява да се насили да го стори. Точно сега Лулу би дала всичко, за да се върне на старата си работа като хостеса, да посреща гости и тайно да пуши цигари с колегите си.

– Отивам до тоалетната.

В осветеното със свещи помещение с дантелени капаци на тоалетните и скъпо ухаещ сапун тя се обажда на баща си. Той винаги намира начин да я успокои дори от стотици километри разстояние.

Вместо него на екрана се появява изсеченото лице на брат ѝ. Дъвче пилешко бутче, а разрошената му коса стига до раменете.

– Батко – поздравява го Лулу на селския им диалект и прикрива разочарованието си. – Къде е татко?

– Излезе. – Лулу понечва да затвори, когато той продължава: – Чувам, че ще се жениш. Мама обяснява на всички, че мъжът е богат и сме уредени за цял живот. Как успя да го хванеш? – Той не изглежда ни най-малко впечатлен.

– О, Тан! – скарва се съпругата му извън екрана. – Колко си груб! Лулу, не го слушай. Всички се гордеем с теб. Какво постижение!

– И аз бих могъл да помогна на семейството – свива рамене брат ѝ, – ако имаше някаква свястна работа тук.

– Изпратих ти обяви за работа в Шанхай – напомня му Лулу. Макар да няма желание да живее в един и същ град с брат си, щеше да си струва, ако той можеше да подпомогне финансите на семейството им.

– Там искат да ме използват заради тялото ми! – Той стяга мускулите на кльощавата си ръка. – Да не мислиш, че като живееш в града и излизаш с богаташи, вече разбираш от всичко?

– Разбира се, че не. – Именно затова Лулу избягва да се прибира вкъщи. Защото всеки път, като говори с брат си или майка си, те се подиграват на предполагаемия ѝ разточителен градски живот, въпреки че им изпраща всичките си пари, запазва само за наем, сметката за телефона и хотпот вечеря с най-добрите си приятелки. Шанхай показа на Лулу свят на лукс, който никога не би могла да си позволи. Ала след като бе заживяла тук, тя бе намерила своя Шанхай: място на улични колички с шишчета, схлупени книжарнички и бляскави светлини. Градът ѝ бе дал приятели, независимост, пространство да избяга от семейството си и да диша…

– За разлика от теб – изсумтява подигравателно брат ѝ, – аз няма да се задоволя с никаква стара работа, дори да ме наемат веднага. – За да подчертае думите си, той изплюва парче пилешка кост и започва да чисти между зъбите си.

 Лулу няма желание да продължи разговора. Дори изискванията на госпожа Пън са за предпочитане.

– Викат ме – казва тя и пристъпва към вратата на тоалетната.

– Отново се сви като скарида! – изкикотва се брат ѝ. – Сериозно, какво изобщо намира някой у теб?

Тя затваря, за да не се налага да слуша повече. Когато се връща във фоайето, госпожа Пън обхваща китката ѝ с пръсти, които се стягат като шублери.

– Ще следим теглото ти през следващите няколко месеца. Сватбените снимки ще са единствените, които ще имаш, затова трябва да се погрижим да си доволна от начина, по който изглеждаш на тях.

Да. Животът като хлебарка щеше да е неизмеримо по-добър.