До 2014 г. Евген Шибалов (позивно име "Лос") е кореспондент на голяма украинска медия в Донецк. Когато войната идва пред портите на градa му, той неусетно се превръща в хуманитарен работник, а впоследствие активно подпомага преговорите между Русия и Украйна. 

На 24 февруари 2022 г., часове след старта на руската пълномащабна инвазия, Евген осъзнава, че усилията му през последните 8 години да помири двете страни са завършили с провал и решава да изкупи грешката си, като се запише доброволец в украинската армия. През следващите месеци той участва в отбраната на Киев, а по-късно се бори и край Бахмут... преди да бъде заловен.

Интервюто с Евген е разказ за трансформацията. За избора да останеш, да понесеш отговорност и да се бориш.

Това е първата част от разговора ни.

---

- Какво може да ни разкажете за живота и възгледите ви преди повратната за Украйна 2014 г.? Какво бе мнението ви за Русия, за Запада?

През 1999 г. завърших Донецкия национален университет и започнах да работя като журналист. Като идеология бях по-скоро либерален. Не подкрепях крайнодесните украински националисти, просто защото те насърчаваха много ограничения по отношение на езика, културата, религията и други. Може да се каже, че бях последовател на Франсис Фукуяма, четох много негови книги и статии за идеята, че времето на националните държави е отминало и сме напът да трансформираме управлението на демокрацията. Бях доста проевропейски настроен.

Искрено вярвах, че за Украйна ще бъде много по-добре да бъде част от ЕС. Все още съм съгласен с това. Традиционно много хора в Украйна, вярвам, че и в България, и в много други постсъветски страни винаги изтъкват социалните придобивки от подобно обвързване. Но аз по-скоро бях радетел за достъпа до по-добро образование, до световния пазар и т.н.

- И така, настъпва 2014 г. - Русия анексира Крим, започва войната в Донбас…

…Не вярвах, че ще се стигне до война. Възприемах всички събития от 2014 г. като политически шантаж. Бях твърде наивен и си мислех, че ще спрат, когато стигнат до някаква опасна червена линия. Но те не го направиха.

Най-много ме изненада колко лесно се срина цялата система на управление, особено онези механизми, които подкрепяха най-слабите, най-уязвимите хора. Изведнъж социалните помощи бяха блокирани, властите бяха избягали. И тогава започна моята хуманитарна работа, малко случайно.

Един ден хората от Снижне (град близо до руската граница, Донецка област) потърсиха убежище от боевете в Донецк. На практика не носиха нищо освен дрехите по себе си – става дума за деца, възрастни жени, инвалиди, хора с хронични заболявания. Настаниха се в студентските общежития на местен университет.

Евген Шибалов с бойната си котка "Плямка" (на български - "петънце")

Аз и група мои приятели извадихме малко пари от джобовете си, отидохме в супермаркетите и им купихме основни продукти - храна, хигиенни предмети, такива неща. Тогава си мислехме, че извършваме еднократна помощ, но хората започнаха да споделят телефонните ни номера помежду си, защото нямаше никой друг. Нямаше власти, нямаше социални работници. И така един ден осъзнахме, че всъщност това, с което сме започнали да се занимаваме, е хуманитарна дейност.

Създадохме хуманитарна неправителствена организация, която нарекохме "Відповідальне місто" ("Отговорен град"). С това име искахме да подчертаем идеята, че ние заместваме правителството. Започнахме с това да подпомагаме международни организации като ООН, Червения кръст и други международни играчи в окупираните територии, които до лятото на 2014 г. се страхуваха да изпращат свои служители. Интересно е, тъй като всички ние сме местни жители - при нас имаше и хора, подкрепящи сепаратисткото движение. Никога не сме споделяли общи идеи, но имахме лични връзки, нормално – отраснали сме заедно. Ето защо някои международни агенции ни използваха като посредници, които да разговарят с новото самопровъзгласено правителство.

Ситуацията се промени през 2016 г., когато сепаратистките власти разработиха свои собствени правила за хуманитарните работници и се опитаха да принудят всички агенции да ги следват. Обяснихме им, че смятаме да следваме украинското законодателство. След това ни изгониха.

По-късно една от международните агенции, които помагаха по време на посредничеството, ме покани да се присъединя към украинския екип. Тогава започнах пряко да работя като консултант и пряко да подпомагам преговорите. Бях ръководител на един доста интересен проект, свързан с екологичната сигурност на Донбас. Стремях се да напомням на всички участници: "Донбас е стар индустриален район с много химически заводи, металургични заводи, въглищни мини – има огромно количество токсични отпадъци".

Искрено вярвах, че чрез хуманитарни инициативи, чрез обръщане на внимание на реалните проблеми, реалните хора, можем да стигнем до някакво мирно решение.

Осъзнавах, че преговорите могат да траят години. Бях готов да търся мира до края на живота си. Войната избра друго.

- През седмиците и месеците, предшестващи пълномащабната инвазия, започнахте ли да усещате накъде духа вятърът? Какви мисли ви минаваха през главата в ранните часове на 24 февруари 2022 г.?

За втори път в живота си проявих огромна наивност. Разбира се, забелязах струпването на руски войски по границата. Но както и през 2014 г., не вярвах, че те са толкова луди. Не бях военен експерт, но просто от оперативна гледна точка за мен бе очевидно, че те са зле подготвени да извършат успешно нахлуване. Украйна вече имаше армия с 8-годишен опит. Отново бях убеден, че става дума по-скоро за политически шантаж, че руснаците извършват всички тези маневри с войските си около границата като игра от времената на Студената война.

На 24 февруари 2022 г. осъзнах, че съм сгрешил. Този ден бях в Киев. Видях изтребители над града, ракети. Няколко часа прекарах в голямо объркване какво да правя сега. Но след това си помислих:

"Добре, прекарах осем години от живота си в опити да намеря мирно решение. И така - както виждам сега през прозореца си, усилията ми са завършили с провал. Така че сега е настъпил моментът да се поправя".

Тогава отворих Google Maps и потърсих най-близкия център за мобилизация. Той бе на няколко километра от дома ми. Отидох и се записах.

Помня, че си мислех:

"В армията ни имаме много опитни резервисти. Ще оставя един документ в службата, че съм готов, живея тук, дъра-бъра и готово. За всеки случай, ако в даден момент се наложи да ме извикат".

Мобилизираха ме на същия ден.

- Какво помните от първите дни на руската инвазия?

Заради годините, които прекарах като хуманитарен работник в Източна Украйна, си бях наумил, че съм по-добре подготвен за военните действия от много от новите ми другари, които бяха цивилни и живееха далеч на запад и никога не бяха виждали войната извън социалните мрежи.

Но бързо се убедих, че греша. За щастие, през първите дни нямахме бой от близко разстояние и водихме предимно отбранителни операции. Разбира се, тогава бях наистина много уплашен. От стрес през първите две седмици не хапнах почти нищо – пиех огромно количество кафе и пушех много, не знам, три или четири кутии цигари на ден. Много ни помогнаха хората в Киев, накара ни да се чувстваме все едно сме в крепост.

Запечатано в главата ми е как бабите от квартала ни носеха борш и ни казваха:

"О, милите ми момчета, хапнете нещо, домашен борш, толкова сте измършавели".

И затова не можехме да отстъпим. Получавахме заповеди, че трябва да удържим линията, но имахме и много по-силни аргументи да останем.

Много пъти казвах на жена ми, че е по-добре да се евакуира, че е опасно, че Киев може да бъде обкръжен всеки момент. Но тя ми отвръщаше:

"Докато ти си тук, оставам".

- Сражавали сте се първоначално край Киев, по-късно и в посока към Бахмут. Какво научихте от тези битки? 

Така е, участвах в отблъскването на руснаците в северната част на Киев, край Чернобил. Това беше наистина важно от гледна точка на нашата духовна еволюция. Благодарение на тази операция бившите цивилни момчета за първи път се възприеха като успешни войници. Придобихме увереност.

Междувременно руските генерали осъзнаха, че няма да окупират Киев "за три дни", че няма да бъде лесно и че им предстои наистина сериозна конвенционална пълномащабна война. Много бързо трансформираха тактиките си, подходите си, всъщност – всичко.

През май 2022 г. за първи път се изправихме срещу истинската руска армия и бяхме шокирани. Мнозина бяха повярвали на украинската пропаганда, която създаваше забавни мемета за онези руски банкери, които ни нападнаха в самото начало. И дойдоха на фронта, подценявайки руснаците. Изведнъж обаче видяха един наистина жесток, твърд, добре обучен, професионален враг, който е готов да се бие сериозно.

И като говоря за "шокирани", използвам термина в медицинския смисъл на думата, като психично заболяване. Много млади момчета се побъркаха, някои се самоубиха.  

Бях част от пехотен взвод, 30 души, разположени близо до двата големи града в Луганска област – Северодонецк и Лисичанск (по пътя на агресора към Бахмут - бел. ред.). Руснаците се опитаха да обкръжат няколко бригади на украинската армия в местността, а ние имахме задачата да защитим логистичния коридор за изтегляне на нашите братя – жп линия, която преминаваше през едно село. Знам, че от Лисичанск успя да се изтегли един колега от дните ми на хуманитарен работник. Все се каня някой ден да го потърся да излезем, да ме черпи една бира.

По онова време все още не знаехме, получих тази информация, след като ме заловиха – но срещу нас настъпваше батальон руски въздушни десантчици, подкрепени от изтребители, танкове, минохвъргачки, артилерия, хеликоптери и дронове. Ние носихме автомати, имахме няколко "стингъра" (преносими зенитно-ракетен комплекси с инфрачервено насочване, използват се срещу летателни апарати - бел. ред.). Нямахме артилерия, нямахме тежки оръжия. Но все пак повече от седмица защитавахме това село.

Тогава се случи един от онези ужасяващи епизоди, които стават по време на война. Моето подразделение беше свързано с тактическа група към друга бригада, но когато бе предадена заповед за отбой, те изтеглиха своите войници, а нас ни оставиха. Така че аз и още трима войници защитавахме окопа си близо половин ден без дори да знаем, че сме сами. Мислехме, че другарите ни са все още по фланговете ни, но в действителност там нямаше никого. Руските войници просто преминаха през бившите ни позиции, които вече не бяха защитени, и застанаха в тила ни.

Не се опитаха да ни щурмуват, предложиха ни да се предадем. Може би защото вече се бяхме отбранявали успешно над седмица. А повярвайте ми, наистина се опитаха да ни пробият, но всеки път им го начуквахме, прощавайте за думата.

Моят командир взе мъдрото решение в тази ситуация – нареди да сложим оръжията. Така на 31 май 2022 г. бяхме пленени.

Впрочем, в края на 2024 г. най-накрая освободиха командира ни. Много се радвам. Прекара човекът две години и половина в руски затвор. Все още мисля, че ни спаси живота.

---

Във втората част от разговора ни с Евген Шибалов очаквайте: кошмарните спомени от руския плен, завръщането у дома..., а оттам и директно на фронта. Както и разказ за ежедневната борба за достоен живот на ветераните в Украйна.