До 2014 г. Евген Шибалов (позивно име "Лос") е кореспондент на голяма украинска медия в Донецк. Когато войната идва пред портите на градa му, той неусетно се превръща в хуманитарен работник, а впоследствие активно подпомага преговорите между Русия и Украйна. 

На 24 февруари 2022 г., часове след старта на руската пълномащабна инвазия, Евген осъзнава, че усилията му през последните 8 години да помири двете страни са завършили с провал и решава да изкупи грешката си, като се запише доброволец в украинската армия. През следващите месеци той участва в отбраната на Киев, а по-късно се бори и край Бахмут... преди да бъде заловен.

Интервюто с Евген е разказ за трансформацията. За избора да останеш, да понесеш отговорност и да се бориш.

Първата част от разговора ни може да откриете на линка под това изречение.

Това е втората част. Продължаваме от датата 31 май 2022 г., на която той се превръща във военнопленник.

---

- Коя беше най-трудната част от престоя ви в руски плен? Подлагаха ли ви на мъчения – физически и психически?

Имаше от всичко. Но не започна на фронтовата линия. Руските войници демонстрираха уважение към нас като към воини. Е, в интерес на истината ни ограбиха всички ценни предмети, включително оборудването – каски, бронежилетки.

Автоматите ни оставиха в окопите. Нашите хора си ги прибраха на следващия ден, защото проведоха успешна контраофанзива в същото село. Разбира се, това нас вече не ни вълнуваше - пътувахме към затвор в Луганск. Там ни посрещна смесен екип от хора на руската ФСБ, местни сепаратисти и представители на окупационното Министерство на държавната сигурност.

Те се опитаха просто да ни унищожат психологически. Условията в килиите бяха потресаващи – бе много горещо, пълно с дървеници, храната бе отвратителна. Бяхме настанени в напълно обикновен затвор. В останалите килии имаше обикновени престъпници, на значително по-лек режим.

Украинските военнопленници нямахме право да излизаме на двора, престъпниците си разполагаха с по половин или един час време за разходка всеки ден. Престъпниците бяха придружавани до душа като всяка седмица. През първите два месеца ние така и не се изкъпахме. Достъп до медицинска помощ – забрави.

Тъй като аз съм местен, при мен беше още по-лошо. Възприемаха ме като предател. За тях войникът от Киев и от западните части на Украйна е просто враг. Но към мен имаше специално отношение, защото съм застанал на страната на "нацистите".

Що се отнася до физическия тормоз – мъченията се ограничаваха до електрошокове и бой. Понякога по цял ден. Идеята не бе да те накарат да изпееш всичко, което знаеш, а да подпишеш фалшиви протоколи, че си извършвал военни престъпления. Тези самопризнания сякаш бяха много тясно свързани с кариерното израстване конкретно на руснаците. Мисля, че от много високо бяха получили някаква политическа поръчка да се опитат да покажат на света:

"Ето виждате ли, не само ние извършваме военни престъпления".

Да размахат фалшивите протоколи и да отдадат жестокостта си на войната въобще - като явление.

Когато научиха, че съм работил за международна организация в продължение на много години, се опитаха да ме накарат да призная, че съм американски шпионин. И наистина прекараха две седмици в много активни изтезания. Не го направих, защото знаех, че ще получа 20-годишна присъда по руския Наказателен кодекс. Предпочитах да умра и може би заради това издържах.

Но това не бе краят на мъките ми. Научиха, че от 2014 до 2022 г. съм се занимавал с хуманитарна дейност, както и че съм участвал в преговорите между Русия и Украйна, и им хрумна нова идея. Като разбраха, че няма с мъчения да ме набедят за американски агент, се опитаха да ме вербуват за руски. Пристигнаха хора от руското разузнаване, които ми предлагаха на часа да ме разменят, ако се съглася да им стана истински шпионин.

Плашиха ме, че ако откажа, ще ме върнат на жестоките ми мъчители. Не ме подлагаха на физически тормоз, но ми говориха неща от порядъка на:

"Не искаме нищо лошо да ти се случва, но ако не се подпишеш тук, ще трябва да извикаме онези момчета, с които се срещна по-рано. Мисля, че трябва да си помислиш по-добре".

Чувствах се на предела на силите си и честно казано, тези разговори ги понесох по-тежко, отколкото срещата с физическите ми мъчители.

- Разкажете ни за освобождаването ви. Как и кога бе организирано, знаехте ли предварително, че пътувате към дома?

През октомври 2022 г. ни преместиха в друг затвор. Нещо като голяма барака, побираща 400 души. Режимът бе по-лек. Имахме вече достъп до двор и можехме да ходим там колкото си искаме. Храната бе по-добра, дори извършваха медицински прегледи. Всъщност тогава видях слънцето за първи път от май насам. В бараката имахме телевизор, разбира се, можехме да гледаме само руски канали, но и от тях имаше полза – чакахме надзирателите да отидат другаде и търсехме репортажи за размени на военнопленници. Държаха ни в пълно неведение за тези неща. Просто идваха при някой от войниците и му казваха: "Събирай си нещата и идвай с нас".

Ето защо гледахме телевизора и се надявахме да чуем, че наши приятели са били разменени и вече са на свобода. Обещахме си, че тези, които бъдем освободени по-рано, ще се свържем със семействата на останалите. Не ни беше позволено да правим записи, да пишем по вестници – трябваше наизуст да научим данните на близките на нашите другари. Не искам да се хваля, но запомних контактите на над 20 души и наистина се свързах със семействата им, след като ме пуснаха.

А как се случи самото ми освобождаване. Беше 29 декември 2022 г., два дни преди Нова година. Извикаха ни мен и още няколко момчета, качиха ни в камион и потеглихме нанякъде. Мислихме, че е дошъл и нашият момент, че сме извадили късмет, че ще прекараме Новата година с близките си. Но изведнъж камионът просто се обърна и ни върна в затвора.

Как се чувствахме в този момент - не мога да опиша. Но си обещахме, че следващата Нова година ще сме посрещнем у дома. На следващия ден, 30 декември, отново ни качиха на камион към полунощ, закараха ни на едно летище, качиха ни на самолет и потеглихме. В началото не можех да повярвам, че се прибирам, чудих се дали просто не ни транспортират към друг затвор. Не исках отново да се разочаровам.

Но това наистина се оказа размяна. На 31 декември 2022 г. 142 войници бяхме разменени и прекарахме Новата година в Украйна. Цялото ми семейство и приятелите ми казаха, че това е най-добрият новогодишен подарък, който някога са имали.

- Скоро след това се завръщате на фронта. По какво се различаваше този втори етап от службата ви на фронта?

В началото на 2023 г. действащото украинско законодателство не даваше специален статус на бившите затворници, така че ние си останахме обикновени войници и не можехме да се пенсионираме.

За мен и за много други бивши военнопленници това се оказа може би най-големият шок след размяната. Защото очаквахме, че ще се върнем и всичко ще е приключило, и всичко ще бъде наред. Но ни казаха:

"Не, не, не, не, не, момчета, оставате в армията, вие сте военнослужещи."

Както и да е, аз се върнах в моя батальон – същия, в който бях, като ме заловиха. Командирите ми влязоха в положение и не ме натикаха отново в окопите. Служих в бойно подразделение, но вече не изпълнявах същински бойни задачи, а второстепенни мисии.

Например, в началото на лятото на 2023 г. бях обучен за пилот на дрон и помагах на нашия екип в извършването на въздушно разузнаване.

Здравословното ми състояние обаче значително се влоши през есента на 2023 г. и ме настаниха да обработвам документи в нашия щаб. През 2024 г. приеха нов закон, с който бившите военнопленници получихме възможност да се пенсионираме.

Много се колебаех какво да направя. Чувствах се гузен, че напускам редиците на армията, докато моите братя продължават да се бият. Но от друга страна бях наистина изтощен. Моят ротен командир се опита да ми помогне, като ме направи офицер – така не само щях да обработвам документи в щаба, но и да участвам в планирането на операции, с което щях наистина да се чувствам полезен. Командирът на бригадата отказа. Приех го като знак да се върна към цивилния си живот.

- През втората половина на 2024 г. работите в Министерството по въпросите на ветераните. Но през януари обявихте, че напускате и в социалните мрежи обвинихте ръководството, че е унизило достойнството ви. Можете ли да разясните какво точно имате предвид?

Да, това е вярно. Когато се пенсионирах от армията проведох разговор с Руслана Величко – тя е бивша, много известна активистка, доброволец с дългогодишен опит. Познавахме се от дните ми на хуманитарен работник и й казах, че си търся работа. Назначи ме начело на отдел "Международно сътрудничество" към Министерството по въпросите на ветераните, в което пък тя бе зам.-министър. Това ми изглеждаше като идеалната професия, защото все още се чувствах виновен, че изоставям другарите си, а по този начин щях под някаква форма да остана ангажиран с войната.

Знаех, че ще има много работа, скромно заплащане, особено след като нямах никакво намерение да взимам подкупи, и се бях подготвил няколко години да живея бедно. Но не бях подготвен да слушам всеки ден, че "се правя на експерт", че съм "лайно", че имам "мек х*й" и други подобни неща. По някаква причина това е езикът, с който от високите етажи на властта се отнасят към по-ниските. И в случая ставаше дума за бивша моя приятелка, която ме покани да работя в министерството.

Така че й казах открито:

"Моля те, престани да го правиш, вероятно ти е навик да говориш с хората по този начин, но аз съм бил в плен, знам какво е да си беззащитен пред унижението и наистина не ми харесва да го усещам отново.

Моля те, прави каквото искаш, кажи ми, че не ставам за работата и че е било грешка да ме назначаваш. Но аз не искам да бъда унижаван всеки ден".

Изтърпях това отношение около шест месеца, накрая ме уволниха и се разрази голям скандал, защото обясних във фейсбук как се отнасяха с мен. Просто цитирах някои от изразите, които чух по мой адрес.

- С какви предизвикателства се сблъскват ветераните в Украйна?

Мисля, че войната е наистина много ясна демонстрация на теорията на Дарвин. Тя ни вкара в едно напълно непознато състояние, така че да сме заети с оцеляването си през цялото време. Върнали се вече в обществото, ние се държим сякаш сме в окопите. Като се срещаме с нови хора, ние ги класифицираме като наши братя по оръжие или врагове, няма средно положение. Ако ветеран ви класифицира като враг, това може да доведе до насилие. Но дори да ви сметне за приятел, това също е голяма отговорност, защото ние сме свикнали да разчитаме за живота си на нашите приятели. Ветераните изискваме по-близка и по-дълбока емоционална връзка, тези отношения рядко се проявяват в цивилния живот.

Друга наистина голяма промяна е, че ние реагираме незабавно. Нямаме никакъв контрол на импулсите. Имах инцидент преди години, пребих няколко пияни момчета в квартала ми. Не помня момента, в който реших да го направя. Просто реших, че не ги харесвам и в следващия момент лежаха на земята. Нямах никакви спомени както точно се е случило. И наистина започнах да се страхувам, че в подобна ситуация, мога случайно да убия някого.

Има много работа за вършене на държавно ниво. От една страна – налице е безпрецедентно предизвикателство, тъй като нито една страна от Втората световна война насам не е имала повече от един милион ветерани. Но и има един фундаментален проблем на политиката ни за ветераните и той е, че тя е насочена основно към възрастните хора. Ветераните от Втората световна война, от войната в Афганистан.

Но нуждите на възрастните хора са различни от моите. На тях трябва да се обърне повече внимание на физическото здраве, да се създаде по-голям комфорт в залеза на живота им. Хората като мен – ние сме по-амбициозни, по-нервни, все още имаме желание да бъдем активни членове на обществото. Кипим от енергия, определено имаме дълбоки психологически травми и други увреждания на здравето заради всичко, което сме преживели. Не мисля, че държавата може да се справи с нас. Наистина разчитам, че местните власти, общностите, неправителствени организации, нашите доброволци – те ще свършат по-добра работа. Те по-добре разбират от какво страдаме.

- Евген, ти си бил журналист, хуманитарен работник, войник, пленник. Работил си в Мининистерството по въпросите на ветераните. Какво е следващото ти поприще?

Сега съм част от хуманитарна мисия, чрез която улеснявам евакуацията на цивилни от фронтовата линия в осем региона на Украйна. Осъзнаха, че имат нужда от човек, който знае как да действа в зоната на бойните действия.

Така че отново се занимавам с хуманитарна работа. Отново помагам на хора.