“Ха, сега да ви видим дали ще осъдите САЩ така, както осъдихте Русия. И ще сложите ли венецуелски знамена редом с украинските във вашите профили.“

Тези призиви наводниха социалните мрежи в първите часове след американската акция срещу Венецуела, завършила с ареста на президента Николас Мадуро.

Споровете около това нахлуване, както и да го наречем – агресия, акция, братска помощ и т.н. - ще продължат дълго. Първо, поради това, че стават по време на бушуващата вече четвърта година война в Украйна, предизвикана от подобно нахлуване. На второ място, заради факта, че американският президент Доналд Тръмп не се допита дори до Конгреса, камо ли до някакви си международни организации. То и Владимир Путин се допита точно толкова. Но нали уж САЩ са лидери на свободния свят. Поне бяха доскоро.

Дотук с приликите

Най-важната разлика е, че САЩ нямат никакво намерение да откъсват територии от Венецуела. Поне засега Тръмп не е изразил такова намерение. Макар че от него може да се очаква всичко. Да не забравяме какви ги изприказва по адрес на Канада и Гренландия.

Тук ще се опитаме да разкажем какво представлява режимът в Каракас, започнал с идването на власт на Уго Чавес през 1998 г. и завършил с ареста на наследника му Николас Мадуро.

Нека само споменем, че Венецуела е една от 13-те страни членки на ООН, подкрепила анексията на Крим през 2014 г. Другите, подобно на нея, също са „бастиони“ на демокрацията – Беларус, Боливия, Бурунди, Централноафриканската република (ЦАР), Куба, Еритрея, Мали, Мианма, Никарагуа, Северна Корея, Судан и Зимбабве.

Боливарска република Венецуела, както е официалного й название, е и една от едва петте в света, признали като независими държави грузинските провинции Абхазия и Северна Осетия, откъснати след руското нахлуване там през 2008 г. Тук компания й правят Русия, Никарагуа, Сирия и Науру.

От благоденствие към криза

Венецуела е страната с най-големи доказани залежи на петрол в света. Освен това от 1958 г. тя се радва на малко позната за Латинска Америка политическа стабилност, съчетана с икономическо благоденствие.

През 70-те г. на ХХ век световните цени на петрола бележат голям скок, което помага още повече на Венецуела. Доходите на глава от населението скачат с цели 40 на сто.

Кризата идва през 80-те г., когато други страни производители на петрол, най-вече Саудитска Арабия, рязко увеличават производството. Цените падат и повличат с 25 на сто надолу споменатите доходи.

Отгоре на всичко правителството в Каракас харчи твърде много пари за различни програми. И това води до рязка задлъжнялост, бедност, висока инфлация и скок на безработицата. Съответно и корупцията достига небивали размери.

МВФ предлага помощ, но при условия за строги бюджетни и финансови реформи. Те започват през 1989 г. при управлението на президента Карлос Андрес Перес. Либерализацията удря по най-бедните слоеве. Почти веднага започват бунтове. И протестиращите, и силите на реда използват насилие. И до днес не се знае колко са жертвите от сблъсъците. Според различни данни те варират от стотици до хиляди.

Смята се, че малко преди тези бунтове Куба е изпратила свои „спящи агенти“ във Венецуела. Островната държава изживява своя т.нар. специален период, породен от рязко намалялата помощ от СССР в годините на Горбачовата перестройка. Затова режимът на Фидел Кастро търси в лицето на Венецуела съюзник, от когото да получава евтин петрол. По непотвърдени данни „спящите агенти“ са сред главните организатори на бунтовете, станали известни като Каракасо.

Възходът на Уго Чавес

Уго Чавес. Снимка Уикипедия

Фигурата на Уго Чавес се появява на фона на кризата и безредиците. Той е кадрови военен, но още в армията започва нелегална политическа дейност. Пред 1982 г. основава Боливарската революционна армия-200 (БРА-200). Организацията носи името на националния герой Симон Боливар, почитан като освободител на Венецуела от испанските колонизатори. По-късно тя е прекръстена на Боливарско революционно движение-200 (МРД-200).

На 4 февруари 1992 г. подполковник Уго Чавес повежда пет армейски подразделения към Каракас. Планът е президентът Карлос Андрес Перес да бъде заловен, убит и заменен с Рафаел Калдера.

Чавес обаче има подкрепата едва на 10 на сто от военните. В резултат групата му е обкръжена във Военния музей и се предава. Преди това той обявава, че провалът е само „засега“.

Уго Чавес е пратен в затвора. Втори неуспешен преврат без негово участие е извършен няколко месеца по-късно.

През 1993 г. Конгресът сваля от власт Карлос Андрес Перес по обвинения в корупция и присвояване. За президент е избран Рафаел Калдера, който помилва Уго Чавес през 1994 г. Тогава започва и политическият възход на подполковника – звание, което той запазва до края на живота си.

Самият Уго Чавес посещава Куба, където е посрещнат с държавни почести. В Хаванския университет той заявява:

„Имаме дългосрочен стратегически проект, за който кубинците допринесоха и ще допринесат още.“

Проектът по думите на Чавес има „хоризонт между 20 и 40 години“ и трябва да създаде суверенен икономически модел.

След това Чавес посещава Колумбия, където според журналистката Патрисия Полео прекарва 6-месечно обучение в лагерите на партизаните марксисти от Революционните въоръжени сили на Колумбия, известни като ФАРК.

След като се завръща в родината, основава Движение за Петата република – политическа партия, която издига кандидатурата му за президент. Печели изборите за държавен глава в края на 1998 г. с над 56 на сто. Встъпва в длъжност през февруари 1999 г.

Чавизмът

Това е и началото на епохата на чавизма. Тя продължава и след смъртта на Чавес, когато той е наследен от Николас Мадуро. Тепърва предстои да висим дали американската намеса е сложила край на чавизма.

Няма да открием Америка, ако кажем, че пътят към ада е постлан с добри намерение. Чавизмът не е изключение. Обявил за своя цел изграждането на жилища, здравеопазване и образование за всички, той докара до просешка тояга най-богатата на доказани петролни залежи страна в света. Единственият видим резултат е премахването на ограниченията на президентските мандати.

Всичко започва през 1999 г. с встъпването на Чавес в длъжност. Той обявява идеята за социализъм на XXI век. За тази цел са необходими избори за Учредително събрание – еквивалент на нашето Велико народно събрание, което трябва да изработи нова конституция. Изборите са през същата година. 121 от общо 131 места в Учредителното събрание печели Патриотичният полюс – коалиция, оглавявана от Движението за Петата република на Уго Чавес.

Според новата конституция властите стават пет вместо дотогавашните три. Към законодателната, изпълнителната и съдебната се добавят избирателната и гражданската власти.

Президентът получава правото да разпуска парламента и да издава укази със силата на закон.

През 2009 г. ограниченията на президентските мандати са премахнати след всенароден референдум. Защото се оказва, че на Уго Чавес му трябват поне още десет години, за да построи своя социализъм на XXI век.

„Проблемът не е в ограничението на мандатите. Това е грешка. Демокрацията е в това кой може да се кандидатира, а народът да бъде този, който да реши. Ако народът реши, че един управник е добър, нека гласува за него. Защото по-недемократично е да попречите на народа да гласува за един човек, който управлява добре.“

Това заяви пред Клуб Z през декември 2015 г. венецуелската посланичка у нас Ориета Капони (починала през 2024 г.)

Конституцията ликвидира една от двете камари на Конгреса – нещо нехарактерно за президентските републики, каквато е и Венецуела. Законодателните функции на парламента са намалени и голяма част от тях са прехвърлени на държавния глава.

Президентът вече не може да бъде свалян чрез импийчмънт от депутатите. Това може да стане или чрез т.нар. граждански референдум за отзоваване, или с решение на Върховния съд, който е почти изцяло подчинен на държавния глава.

Променен е и изборът на съдии. Те вече минават публично изслушване, вместо да бъдат назначавани от парламента.

Резултатите от всичко това е едноличното управление първо на Уго Чавес, а до вчера - на Николас Мадуро.

В резултат на поголовната национализация следва изтичане на капитали и на мозъци. Чуждестраннтите специалисти напускат Венецуела. Съответно назначените от властите в Каракас управници на компаниите са предани на партията, но са неквалифицирани за постовете, на които са сложени.

Производството на петрол рязко спада и Венецуела губи главния си източник на приходи. Магазините се изпразват, за стоките от първа необходимост са въведени купони.

Боливарската революция, както Чавес нарича своето управление, води до най-голямата бежанска криза в историята на целия американски континент. По данни на Върховния комисариат за бежанците на ООН от 1999 г. досега страната са напуснали 7,9 милиона души. Особено тежко е след 2015 г.

Разбира се, според режима в Каракас за това са виновни американците. Бежанците не били чак толкова, всичко било пропаганда. Имало само някои затруднения. Познато, нали?

За сметка на това Уго Чавес променя знамето на Венецуела. Към седемте звезди, символизиращи провинциите, подписали декларацията за независимост, е добавена още една. Тя символизира съседната държава Гвиана. И до днес двете страни имат териториален спор за парче земя край река Есекибо.

Променена е и посоката на движението на коня на националния герб. Вместо надясно, той вече препуска наляво. Указът за тази промяна е подписан от Чавес още през 2007 г.

Опозицията е потискана чрез преследване и цензура в медиите, почти всички от които са под контрола на държавата. След всички избори има обвинения в манипулация – както от самата опозиция, така и от Запада. Режимът твърди, че репресиите имат за цел да укрепят властта на народа.

Създава се и нещо като професия "безработен". Много хора получават безкрайно дълго време помощи и нямат стимул да работят. Достатъчно е да са верни на правителството. От тези слоеве на обществото са набрани Колективи в защита на революцията (КЗР). Това е нещо като някогашните Доброволни отряди на трудещите се (ДОТ) у нас – „народен юмрук“ на властта срещу американските агенти.

И това не свършва със смъртта на Уго Чавес. Бащата на Боливарската революция умира от рак през 2013 г. на 58-годишна възраст. Съратниците му и до днес обвиняват САЩ, че са го отровили. Но не са представили убедителни доказателства.

Чавес умря, да живее Чавес

Уго Чавес е наследен от Николас Мадуро – шофьор на автобус. Печели убедително предсрочните избори срещу опозиционния лидер Енрике Каприлес.

В предизборната кампания е използван и антисемитизмът – нещо твърде характерно за латиноамериканската левица като цяло, но кой знае защо премълчавано от „прогресивната общественост“. Каприлес е евреин, макар и покръстен.

Мадуро обаче няма харизмата на Чавес. Той така и не успява да стигне популярността на предшественика си. Изправен е и срещу непрекъснато задълбочаващата се криза.

С реакциите си Мадуро само усложнява нещата още повече. Преди години той изпрати армия в магазините, продаващи вносни стоки, за да намалят цените. Резултатът бе почти тоталното изчезване на същите вносни стоки, като например битовата техника.

През 2015 г. опозицията спечели с огромно мнозинство парламентарните избори. Тя събра необходимите две трети, достатъчни за промяна на конституцията. А това можеше да доведе до импийчмънт на Мадуро.

Върховният съд в Каракас обаче започна да отменя всички решения на новоизбрания парламент. През 2017 г. Николас Мадуро създаде Национално учредително събрание, което да може да пренапише конституцията, както и да наложи властта си над Народното събрание.

Опозицията бойкотира изборите. Съвсем естествено, новият орган бе доминиран със смазващо мнозинство от хората на Мадуро. Националното учредително събрание се обяви за носител на върховната власт във Венецуела. А в редовния парламент бяха пратени лумпените от печално известните трудови колективи, или КЗР.

Извънредният орган бе разпуснат в края на 2020 г., без да пренаписва конституцията.

Мадуро караше трети президентски мандат, когато бе арестуван и отведен в САЩ. Западът го обвиняваше в манипулация на изборите.

При неговото управление бяха арестувани десетки опозиционни лидери. Някои от тях като Антонио Ледесма и Леополдо Лопес избягаха от домашен арест и в момента живеят в Испания.

На президентските избори през 2024 г. властите отстраниха опозиционната кандидатка Мария Корина Мачадо. Вместо нея участва Едмундо Гонсалес. Мадуро победи, но Западът признава Гонсалес за легитимен президент на Венецуела.

А Мария Корина Мачадо получи Нобеловата награда за мир през 2025 г. И за да й бъде връчено отличието лично, тя избяга от родината си. Режимът в Каракас и бе наложил 10-годишна забрана да напуска страната.

Награждаването на Мачадо отприщи вълна от нападки. „Прогресивната общественост“ се възмути, че тя е призовавала САЩ да се намесят във Венецуела. 

Във външнополитически план Венецуела е сред най-близките съюзници на Русия. САЩ обвиняват режима на Мадуро в подкрепа на проиранската шиитска групировка „Хизбула“, както и в покровителстване на наркотрафика от Южна към Северна Америка.

Разбира се, американското нахлуване във Венецуела ще бъде предмет на дълги спорове.

Но не трябва да си затваряме очите и пред безобразията на режима в Каракас.

Български следи

И тук не липсва българската следа. При това тя не е една.

През 2019 г. стана ясно, че ПДВСА - националната петролна компания на Венецуела, се е опитала да изнесе държавни средства в България. Тя е превеждала пари по банкова сметка у нас, след което парите са били трансферирани в други държави.

Нови данни така и няма. Венецуелската опозиция води разследване, но не е съобщила докъде е стигнала.

Другата българска връзка бе политикът Теодоро Петкоф – син на емигранта Петко Петков. Той е един от ветераните на съпротивата срещу диктатурата във Венецуела през 50-те г. на ХХ век. Участва в бунтовническо движение, за което лежи три пъти в затвора, откъдето бяга два пъти.

Теодоро Петкоф напуска компартията през 1968 г. в знак на протест срещу нахлуването на страните от Варшавския договор в Чехословакия. На два пъти е избиран за сенатор. Известно време е и министър на икономиката. Три пъти е и кандидат-президент, като през 2006 г. се изправя срещу Уго Чавес.

Режимът на Мадуро му забрани да напуска Венецуела. Неговият вестник „Тал куал“ публикува обвинения в наркотрафик срещу бившия шеф на парламента Диосдадо Кабейо (понастоящем вътрешен министър).