Никога не съм приемала като привилегия това, че съм българка. Разбира се, никога не съм се и срамувала, напротив, с гордост уточнявам, че съм българка, а не рускиня, за каквато постоянно ме вземат в Барселона. Но за мен да съм българка е просто факт от живота ми, както това, че съм жена или примерно, че съм синеока.

През последните месеци срещнах всякакви хора - и от училището на Алекс, и от курса ми по испански, и започнах да осъзнавам, че всъщност това, което съм приемала за даденост, е привилегия.

Запознах се със симпатично колумбийско семейство, емигранти в САЩ от над 20 години, с малък семеен бизнес и две деца, с хубава голяма къща в Щатите, които тук се тъпчат в един сутеренен апартамент без тераса и действат да вземат испанско гражданство, макар че това ще им струва американското.

Запознах се с друго семейство, пак американско, те са кореняци, не са латино - руси, бели хора. Те пребивават тук с виза на дигитални номади, учат испански и са готови на всякакви въртележки, за да останат в Европа.

После идва арменското семейство, емигранти в САЩ, които се страхуват да пътуват, за да не вземат да ги задържат на летището и да ги екстрадират. Не са престъпници, работят и плащат данъци, просто процесът на легализация отнема години. И затова само детето, то е съученик на Алекс, идва и си отива през три месеца. Това го знам от Алекс. Самите хора не познавам лично, макар че си пиша с майката, която е изключително сърдечна жена, точно като арменските ми приятелки в България. Уговорили сме се, когато успеят да дойдат тук някой ден, да пием сангрия.

Семейството от Еквадор, семейството от Бразилия... Подобни истории.

Запознах се и с брат и сестра от Иран, момчето е дошло първо тук като ученик във футболната школа на Алекс. След една тежка контузия е приключил с футбола, но сега е студент. Да не мислите, че е тръгнал да се прибира? Не, напротив пратили са и сестра му при него. Нито той, нито тя са виждали родителите си от години, работят и учат и двамата, и някак се справят с живота. Не искат и да помислят да се върнат.

А в моята ескуела де еспаньол се запознах с цяла групичка изключително симпатични и интелигентни турчета - три момичета и две момчета, те са приятелска компания, заедно са учили в университета. Първо е заминало едното момиче, а после и другите са го последвали. Работят кой каквото свари, учат испански здраво и не, не се връщат у дома. Едното момче ми се похвали тая седмица, че майка му е успяла да дойде, но повечето се виждат с родители и близки само онлайн. Казаха, че за такива като тях има специален израз в Турция - Ердоган мигранти.

Китайци, филипинци, индийката, която постоянно заспива от умора на курса... Всички те са дошли тук по една проста причина. Тук се живее свободно, тук се живее по-добре.

И не на последно място идва А., който е точно на възрастта на моя Коко и е от Санкт Петербург. Кротко хлапе с русолява коса, слабичко, пуши ръчно свити цигари и излъчва космическа тъга. Дошъл е тук с майка си и по-малкия си брат и правят невъзможни чудеса, за да останат. Испанският му е на много по-високо ниво от нашия в групата и не съм го питала, но мисля, че единствената причина да е на курса е, че му трябва документ за кандидатстване в университет, за да може да удължи престоя си още малко.

- Мъчно ли ти е за Санкт Петербург, го попитах веднъж. - Знам, че е много красив град и искам да го посетя някой ден, когато войната приключи.

- Да, каза, мъчно ми е, но няма да се върнем, мама ужасно се страхува за мен и за брат ми, че ще ни вземат войници.

А. не е тук, само защото се живее по-добре. Той е тук, за да спаси живота си.

Трябваше да дойда в Барселона, за да осъзная каква огромна привилегия е, че сме родени в България и че можем да живеем, да пътуваме, да учим и работим свободно, без да се страхуваме, че собственото ни правителство, това, на което плащаме данъци, ще ни гони, тормози, насилва, мачка, обижда и в някои случаи - убива.

В тоя объркан свят, в който живеем, Европа е най-доброто място.

И да, не е като да сме цъфнали и вързали в България, но в сравнение с това, което се случва по света…

Ще ви го кажа така - опитах се един ден да се оплача и аз на хората от курса ми, че и при нас има проблеми - корупция, политическа криза, нисък стандарт. А те така ме погледнаха, че се почувствах все едно се оплаквам на човек без два крака, че съм си порязала пръста.

И млъкнах.

---

Текстът е от фейсбук профила на Мария Пеева (Мама Нинджа), откъдето го препечатваме с нейно съгласие. Заглавието и подзаглавието са на редакцията.