Здравейте,

Аз съм Веселин Желев и ви представям “Европа отблизо” - рубриката ни, в която всеки понеделник ви предлагаме анализ на събитията, явленията и процесите в Европейския съюз и значението им за България.

Европа отново се оказа във фокуса на драматични прогнози. В новата Стратегия за национална сигурност на САЩ администрацията на Доналд Тръмп предупреждава, че континентът е изправен пред „перспектива за цивилизационно заличаване“ заради „рухващи нива на раждаемост и ерозия на националната идентичност и самочувствие“. Фрази, които бяха мигновено подети от българската тръмпутинска общност, но които изискват внимателна проверка. Какво всъщност показват данните и доколко подобна прогноза може да бъде защитена?

Последните пълни и съпоставими демографски данни за 2023 г. очертават ясна картина. В ЕС‑27 раждаемостта е 8,2 на 1000 души, а смъртността – 10,8 на 1000, което означава отрицателен естествен прираст от минус 2,6‰. Данните са от френския Национален институт за демографски изследвания (Institut national d’études démographiques -  INED), базирани на Евростат и националните статистики. В Съединените щати, според Отдела за населението към Организацията на обединените нации и Световната банка, раждаемостта е около 11,2‰, смъртността – 8,8‰, а естественият прираст – плюс 2,4‰. Разликата е очевидна: Европа старее и намалява естествено, докато САЩ все още имат положителен прираст.

Тенденциите в ЕС са добре известни: хронично ниска раждаемост, често под 1,6 деца на жена, а в Южна и Източна Европа – под 1,4; смъртност, която трайно надвишава раждаемостта; средна възраст над 44 години; зависимост от нетната миграция като единствен компенсиращ фактор. Вътрешните различия са значителни – Италия, Испания и Гърция са сред страните с най-ниска раждаемост, докато Франция, Ирландия и Кипър остават относително по-високо. В САЩ картината е по-благоприятна, но също не без тревоги: раждаемостта е спаднала от 14–15‰ през 1990-те години до около 11‰ днес, смъртността остава повишена след COVID, а населението е по-младо от европейското – средната възраст е около 38 години.

На този фон възниква въпросът: може ли да се говори за „цивилизационно заличаване“? Демографската наука не познава подобен термин. Евростат и ООН не прогнозират изчезване, а бавен спад и застаряване. Прогнозите им са "какво ако" (what‑if) сценарии, зависещи от фертилност, смъртност и миграция. При продължаваща нетна имиграция населението на ЕС остава стабилизирано или леко намалява; при нулева миграция спадът е по-рязък, но далече не катастрофален. Средният сценарий на ООН до 2100 г. предвижда Европа като континент със стотици милиони жители и значителна икономическа тежест, а не демографски вакуум.

Терминът „цивилизационно заличаване“ (civilizational erasure) се появи в цитирания американски документ през декември 2025 г. и според анализи на Ен Би Си и други медии повтаря реторика, близка до „теорията за голямата замяна“ (great replacement theory) – опровергана крайнодясна конспиративна теза за „замяна“ на населението. В самата стратегия няма нови демографски изследвания; тя стъпва върху оценъчни твърдения за миграция и идентичност, които не са подложени на научен контрол.

Сблъсъкът между научните данни и политическата риторика е очевиден. Хоризонт от 20 години е твърде кратък за „заличаване“. Дори драматични исторически промени – следвоенният "бейби бум" (baby boom), т.е. скок на раждаемостта, или спадът след 1990 г. в Източна Европа – трансформират възрастовата структура, но не унищожават общества. Прогнозите на ООН и Евростат говорят за трансформация: по-малко работоспособни, повече възрастни хора, по-голямо значение на миграцията и промяна в етнокултурния състав. Това е демографско преобразяване, а не изтриване на Европа от картата. Миграцията е компенсатор, а не „оръжие за заличаване“ – без нея спадът би бил по-дълбок, а икономическите последици по-тежки.

Историческият опит подсказва същото. Черната смърт от 1347–1353 г. – пандемия, която унищожава между една трета и половината от населението на Европа – често се използва като пример за това как дълбоки демографски сътресения променят обществата, но не ги унищожават. Разпространена по търговските пътища от Крим към италианските пристанища, тя разрушава цели общности, но същевременно ускорява процеси, които по-късно ще оформят европейския Ренесанс. Масовата смъртност води до остър недостиг на работна ръка, който разклаща феодалния ред: селяните придобиват по-голяма мобилност, договарят по-добри условия, а много земевладелци са принудени да преминат към парични ренти и нови икономически модели. Паралелно с това отслабва доверието в църквата, неспособна да обясни или овладее бедствието; религиозните авторитети губят монопола върху тълкуването на света. Вакуумът се запълва от нови интелектуални търсения – интерес към човека, природата и рационалното познание, които ще оформят хуманизма. Тази историческа динамика е важна, защото показва, че дори драматични демографски катастрофи не „заличават“ цивилизации, а ги трансформират.

Съвременните научни теории за акултурация, културна дифузия и институционална устойчивост потвърждават подобна логика. Изследванията на Джон Бери върху акултурацията показват, че новодошлите групи обикновено възприемат културата и институциите на по-развитите общества и ги продължават, а не ги разрушават. Класическите антропологични концепции за културна дифузия – от Едуард Тайлър до Франц Боас – описват как идеи, практики и норми се разпространяват и адаптират, без да унищожават приемащата култура. Трудовете на Дъглас Норт, Дарон Аджемоглу и Джеймс Робинсън за институционалната устойчивост показват, че силните институции абсорбират външни влияния и ги преработват, вместо да се разпадат под натиска им. В този смисъл често използваната аналогия между съвременната миграция и „варварските нашествия“ е подвеждаща: днешните миграционни процеси протичат в контекст на стабилни държави, правови системи и висока институционална устойчивост. Културната промяна е реална, но тя е трансформация, а не разрушение – процес на адаптация към европейските институционални рамки, а не на тяхното подкопаване.

Остава въпросът дали миграцията може да промени културния и политически облик на Европа до степен, че тя да стане „несигурен съюзник“ на САЩ. Исторически Европа никога не е била културно хомогенна. Миграцията от колониите и юга вече 70 години променя лицето на Западна Европа, но резултатът е сложен синтез, а не разпад. Европейската идентичност се трансформира, но институционалната ѝ ядка – върховенство на правото, демокрация, секуларизъм – остава устойчива. Геополитическата ориентация се определя от елити и институции, а не от етнокултурния произход на населението. Най-„диверсифицираните“ държави – Франция, Германия, Великобритания – са сред най-твърдите поддръжници на санкциите срещу Русия и на укрепването на НАТО.

Реалните рискове са други: политическа поляризация, културни войни, уязвимост към външно влияние, разминаване между американската и европейската вътрешна динамика. Но това са политически, а не демографски процеси. Анализатори от мозъчни центрове като "Брукингс", "Карнеги", сп. "Форин афеърс" и "Атлантическия съвет" отбелязват, че тревогите в САЩ са по-скоро идеологически: Европа се отдалечава от координатите на MAGA, а не „изчезва“.

Икономическият аспект също е ключов. Европейската комисия идентифицира 42 професии с хроничен недостиг в целия ЕС и подчертава, че 63% от малките и средните предприятия не могат да намерят нужните кадри дори при масова преквалификация. Здравеопазване, ИТ, инженерни професии, строителство, транспорт, образование, услуги, земеделие – това са сектори, които ЕС не може да запълни без външна работна сила. Миграцията е необходима за поддържане на растежа и социалните системи, ако е управлявана добре.

На този фон предупрежденията за „цивилизационно заличаване“ звучат не като научна прогноза, а като политически лозунг. Особено когато идват от страна, изградена от имигранти: САЩ имат по-висок дял на външно родени – 15.2%, срещу 9.9% в ЕС. Америка е исторически „котел за претопяване“ (melting pot), докато Европа е била много по-хомогенна. Следователно тревогите не са демографски, а идеологически.

Европа действително е изправена пред сериозно демографско предизвикателство – ниска раждаемост, застаряване, зависимост от миграция. Без активни политики последствията ще бъдат икономически, социални и политически значими. Но това е сценарий на трансформация, не на изчезване. Континентът остава един от най-големите демографски и икономически блокове в света, с над 440 милиона души през следващите десетилетия, висока продължителност на живота и стабилни институции. Европа няма да бъде „заличена“, но ще бъде променена – както винаги е била.