С проницателните сборници „Животът е тълковен речник“, „Гладни сърца“, „България за начинаещи“, „Депресията ме обича“ Веселина Седларска отдавна избродира своето заслужено място в сърцата на родните читатели като честен и състрадателен към човешката душа разказвач.

Сега писателката и журналистка се завръща с деликатния, но ярък сборник „Едно налице, две наопаки“ – книга, приютила в книжните си длани 16 почти измислени, почти реални истории, всяка вплетена в общата тъкан на човешките съдби – крехка, сложна и болезнено истинска.

Веселина Седларска. Снимка "Сиела"

Тези текстове повдигат завесата на приглушения киносалон на ювелирната литература, където един след друг се прожектират наглед обикновени житейски епизоди от битието на също толкова наглед обикновени хора. На хора, обединени от вечното търсене на отговора на въпроса: „Къде се губим и как да се намерим?“.

А сред тях читателят неусетно открива, че в шарената прежда на този сборник са втъкани онези бисерни мигове, които по тих или внезапен начин обръщат душата му с хастара навън.

В „Едно налице, две наопаки“ ще срещнете единствения оцелял от самолетна катастрофа, ще станете свидетели на несполучлив банков обир след още по-несполучливо разминаване. Истинска Богиня и едно изкривено токче ще ви накарат да си зададете въпроса „що е то газлайтинг“. Ще усетите какво е да се препъваш в отговори. Ще седнете на диванчето на психиатъра и на стола на фризьора – места, които понякога се оказват смайващо близки. Ще преживеете цял един човешки живот, погледнат отвътре навън – през прозореца на болестта.

Накрая, като неочаквани звезди в календара на човечността, ще засияят дванайсет възрастни жени – събрали в себе си мъдростта, страховете, болката и щастието на цял един свят.

Веселина Седларска прави ядрено-магнитен резонанс на човешката душа, изплетена от ред и хаос, от хубаво и лошо. И ни доказва, че балансът на света се крепи „в старанието, даването на всичко от себе си, тази посветеност да не се спестяваш, да се вложиш целият, за да стане резултатът от твоята работа възможно най-добър.“ 

Мъдър и дълбоко въздействащ, „Едно налице, две наопаки“ облича героите си в различни „пуловери“ от съдби – някои тесни и задушаващи, други топли и изпълнени с любов. А читателят ги облича един по един, за да изживее историите им. Защото, колкото и да е несъвършен светът ни, светлината винаги намира пролука, през която да избуи.

* * *

Из „Едно налице, две наопаки“ от Веселина Седларска

Снимка "Сиела"

ЮНИ

Всички питат малките деца какви искат да станат, като пораснат. На никого не му минава през ум да попита стар човек какъв иска да стане. Аз например искам да стана аджума. Ако живеех в Корея, вече щях да съм. Там аджума е възрастна жена, която има правото да се намесва при нередност. Да речем, на опашка, в транспорта, по улицата. Нещо като страж на порядъчността и приличието. И никой не гъква, авторитетът на аджума не се оспорва. Пробвала съм тук, за малко да си изкарам боя. Стара жена и авторитет – къде ти такова нещо у нас?

А като дете… като дете не разбирах как изобщо може да има други професии освен журналистика. После пораснах до схващането, че всички професии са важни и нужни, но пак не разбирах защо някой иска да работи друго освен журналистика. Четиресет години. Четиресет! Да приемем, че на ден съм писала по едно парче, макар да се е случвало и много повече. Излиза, че през тези четиресет години съм написала четиринайсет хиляди и шестстотин информации, репортажи, очерци, анализи, коментари. Мисля си – може ли човек да се запази здрав и с разума си, ако всяко парче от тези четиринайсет хиляди и шестстотин означава проучване на темата, присъствие на събития, разговори, понякога опровержения на опровержения, друг път – заплахи, скандали. Е, имаше и награди. Доста при мен.

Един ден се замислих – ако трябва да си спомня един мой текст с удовлетворение, със светла радост, кой ще е? Прехвърлих два-три от наградените, не ги усетих. И изведнъж споменът се появи, от такова далечно минало изскочи, че чак се зачудих как се беше 143 запазил в паметта ми. Трябваше да напиша очерк за ударничка. Ужасен жанр, неизбежен за времето на предсрочно изпълнените петилетка и званието „Герой на социалистическия труд“. Обадих се във фабриката, моята героиня била в отпуск, но си била вкъщи, нямало да ми откаже да се срещнем, ей ѝ телефонния номер, профпредседателят щял да я предупреди. Не ми отказа. Но и не ми се зарадва. Изглеждаше зле. Почнах да се чудя дали „в отпуск“ или „в болнични“ ми беше казал началник-цехът. Трябваше да е жизнерадостен очерк, а разговорът вървеше, все едно ѝ вадех зъби. И в един момент – буквално по средата на едно изречение – моята ударничка рухна. Като сега я виждам как стана да си потърси кърпичка за очите, политна, отново седна… Подадох ѝ чаша вода. Мълчахме. После тя ми разказа.

Преди петнайсет години осиновила бебе, хубаво момиченце. И от този ден нататък заживели с мъжа ѝ с това момиченце, работели за това момиченце, радвали се заради това момиченце. То често вдигало температура. Тогава тя се чудела как така светът продължава да се върти, все едно не се е случило нищо. После всичките детски болести, боже, какви дълги, тежки, безсънни нощи, в които ѝ се струвало, че ако си позволи да заспи, детето ще спре да диша. Палавичка, счупила ръка в училище. Обичлива много, като я прегърнела, всички тревоги се топели. И сега, ей сега, преди три дни, в училище ѝ казали, че е осиновена. Учителка, да, учителка ѝ го казала. Детето ѝ показало новия си часовник, то си личало, че е скъп. И учителката казала, че ѝ най-скъпия да ти купят, пак няма да ти станат истински майка и баща. Това ми го каза нейната приятелка. Защото моето момиченце не се прибра вкъщи. Притеснихме се, звъннахме на приятелката ѝ, тогава тя ни каза. Не знаеше къде е. От три дни я няма. Няма я.

Никакви предположения ли нямате къде е, обадихте ли се в милицията? Не искала да я уплашат с милиция. Имала две предположения, но се страхувала, че ако отиде да я търси, момичето ще избяга още по-далече. Напишете ѝ писмо, предложих, защото в моя ум живееше представа, че думите могат да оправят всичко. Какво да напиша, как да го напиша, аз не мога да пиша, мога да тъка платове, друго не мога.

Оставих моята събеседничка по-съсипана, отколкото я заварих.

Планът ми беше да отида направо при главния редактор и да обясня защо няма да напиша очерк, но направих друго. Седнах и написах писмо до дъщерята от името на майката. Мислех да започна с високопарното „не съм те носила девет месеца под сърцето си, носила съм те цял живот в сърцето си“, но се отказах. Моята ударничка, съсипаната майка, нямаше да говори така. Странно, сега не мога да си спомня какво точно написах. Молех се главният редактор да се съгласи да го публикуваме. Градът не е толкова голям, един ще каже на друг, има надежда писмото да стигне до мястото, където е отишло момичето. Няма да се съгласи, треперех, кога сме публикували такова нещо, ние пишехме основно за преизпълнени планове, културни събития, пленуми и тук-там спорт. Той пък взе че се съгласи. Не му бях казала нищо, подадох напечатания текст, той също не каза нищо, след като го прочете, само сложи разрешаващия си подпис до заглавието. След два дни моята ударничка ми се обади. Детето ѝ се беше прибрало. Прочели ѝ писмото от вестника, каза. И пак се разплака.

Доста години след това на улицата ме спря млада жена. Тикаше количка с бебе. Каза ми, че тя е дъщерята, майка ѝ понякога ме споменавала. Бебето в количката се усмихваше с два зъба. Петнайсет хиляди текста и накрая се усмихваш заради две зъбчета.