"Дай парите, дай ми всичките си пари, давай ги, мамицата ти. Стреснат и уплашен, Винченцо обръща наопаки джобовете си..." (ОТКЪС)

Вила край Торино, началото на лятото. Иза организира парти по случай рождения си ден. Пристигат нейни състуденти, стари приятели и неканени гости. Единственият, който още не е дошъл, е Ецио, в когото Иза е влюбена.

От анонимен подарък изпада заплашителна бележка: ако никой не пипне казуара на съседите преди един часа след полунощ, Ецио ще умре. „Това е шега“, казват приятелите на Иза. Много от тях дори не знаят какво е казуар – изключително опасна огромна птица, способна да убие човек с дългите си остри нокти.

Докато паниката се разраства, всичко се насочва към едно място, един час, един съдбоносен миг. Кой ще бъде достатъчно безразсъден, за да прескочи оградата и да докосне казуара?

Леонардо Сан Пиетро прави разрез на състоянието, отношението към живота и предизвикателствата на съвременното младо поколение.

На 2 април (четвъртък) излиза дебютният му роман „Парти с казуар“, а от вчера книгата е в предварителна продажба в сайта на „Обсидиан“. България е първата държава извън Италия, в която ще бъде издадена книгата, а предстои да излезе в още 13 страни.

Романът е спечелил литературната награда „Мондело“ за най-добра италианска книга през 2025 г., като журито го определя като „изключителен дебют с напрегнат сюжет и невероятна проза“. Вече е и в краткия списък на италианската награда за дебютен роман POP.

Ето и какво казва журито:

„С мрачен, нестандартен блясък, който се плъзга между парадоксалното и философското, и стил, който сякаш е почти неуловим, авторът подтиква читателите да се запитат каква форма би приело бъдещето, ако внезапно се изправи точно пред нас? За Леонардо Сан Пиетро бъдещето прилича на казуар“.

„Има толкова много книги. Коя да изберете ли? Тази!“

Марко Мисироли

Леонардо Сан Пиетро е роден в Торино през 1997 г. Завършил е „Култури и литератури на съвременния свят“ и е работил за престижното издателство „Ейнауди“. „Парти с казуар“ е дебютният му роман, спечелил литературната награда „Мондело“ за най-добра италианска книга през 2025 г. и е в краткия списък на наградата за дебютен роман POP. Предстои да бъде издаден на 14 езика.

* * *

Из „Парти с казуар“ от Леонардо Сан Пиетро

Снимка "Обсидиан"

Докато Винченцо чака непознатата кола да го вземе за партито и, пъхнал ръце в джобовете си, рита летния въздух, отдалече вижда някакъв мъж да се приближава по пустия булевард, напредва с голяма скорост и походката му изглежда агресивна – не че размахва ръце или нещо подобно, но хем се движи бързо, хем залита. Пиян е, казва си той. Мъжът вече е съвсем близо, насочва се към него, воднистите му очи го приковават, само на една крачка е – не му се е сторило, точно в него се цели – и вади от джоба си нещо, но Винченцо не вижда какво е, боже, дано не е нож. Сега си проличава ясно, че мъжът е облечен в опърпани дрехи, със сигурност е много пиян и... – ужас! – в ръката си стиска колелце, от онези пластмасовите, които придържат визьора към каската. На Винченцо му идва да се разсмее, обаче пияният му се разкрещява и размахва колелцето: дай парите, дай ми всичките си пари, давай ги, мамицата ти. Стреснат и уплашен, Винченцо обръща наопаки джобовете си да покаже съдържанието им – ключовете от къщи и рисунките: виж, нямам пари (като ходи на партита, предпочита да не носи нито телефона си, нито портфейла, предпочита онова едва доловимо усещане за свобода, идващо от олекналите джобове). Мъжът не му вярва, хваща го за раменете, мирише на болница, блъсва го в стената с неподозирана сила, отронва парченца от мръсната мазилка с колелцето: давай парите, копеле гадно. Винченцо е втренчил поглед в светлите му зелени очи, усеща нездравата топлина на дъха му и несигурния натиск на ръката му върху дясното си рамо, сърцето му бие силно, а нощта мълчи, мигът се проточва прекалено и ето че той необяснимо престава да изпитва страх, и си дава сметка, че този, който го е притиснал до стената, няма да му направи нищо лошо. И наистина, малко след това мъжът отстъпва две крачки назад и се разсмива, после казва нещо от рода на: шегувах се, олюлява се, пак се приближава, този път бавно, и го прегръща. Прилича на бащинска прегръдка. Когато го пуска, изважда от джоба си сплескана кутия цигари, пъха една в устата му и си тръгва.

Точно тогава пристига фиатчето в цветовете на дъгата и заварва Винченцо да стърчи на тротоара със смачкана цигара в уста. Прозорецът се смъква и отвътре се подава ведро симпатично лице с рижа грива.

– Винченцо?

– Здрасти, приятно ми е. – Цигарата едва не пада от устата му, докато изговаря това.

– На мен ми е супер приятно, аз съм Пѐле. Влизай.

Винченцо се качва и затваря вратата. Колата е претъпкана – до него има още трима души, а отпред до шофьора един е седнал върху коленете на друг. Той не познава никого. Всички мълчат, сякаш са се наговорили. Вътре яко лъха на трева, но точно в този момент никой не пуши. Пеле кара много бързо, после много бавно и пак ускорява, ръцете му са полудели на волана и на скоростния лост. Всички са нелогично спокойни.

Обзема го нервността на срамежливия и различния на първото му студентско парти, която намира проявление в обичайния му жест – да описва с показалец многобройни кръгчета около бенката на дясната си буза. Усеща и противоположна енергия в себе си, но може и да не е противоположна, а по-скоро е като кристално, жизнено продължение на същата тази нервност. За негов ужас, Пеле се извръща почти изцяло назад, докато шофира.

– Е, драги Винченцо, откъде си, какво следваш?

Той спира да върти пръст около бенката си и отговаря, несъзнателно прикривайки южняшкия си акцент:

– Уча политология, от Пулия съм.

– От Пулия! Красивата Пулия.

– А вие?

– Всички сме от славния Факултет по хуманитарни науки. Аз и Марко сме единствените от Торино. Аличе и Мара са от Милано, а Гули e от Флоренция. Амир е рядък покемон, роден е в Рим, но родителите му са иранци.

От другия край на задната седалка му помахва момче с малко по-тъмна кожа, бездънни черни очи и много дълга пусната черна коса.

– Ти си приятел на Ецио, нали? – обръща се той към Винченцо.

– Да. Съседи сме.

– Говорил ни е за теб.

– Така ли?

– Да, каза, че си щял да станеш велик автор на комикси.

– Преувеличава както винаги.

– Ще видим. Ще ти видим и рисунките.

Винченцо се усмихва смутено. Не обичам да си показвам рисунките, мисли си той. А тогава защо са в джоба ми?

– Художник, който учи политология!

Той пак се усмихва. За да не каже истината (не знаех какво да правя с живота си), отговаря:

– Имам всякакви интереси.

– Разбирам те. И аз съм така – казва Амир.

Пеле се ухилва и ускорява на правата отсечка.

– Ти какво се хилиш, бе?

– Тебе те влекат само момичетата и книгите, а и книгите неособено.

Амир разразнено скръцва със зъби.

– А тебе, Пеле, нищо не те влече.

Пеле млъква за малко и придобива сериозно изражение.

– Напротив, драги мой, мен всичко ме влече. И ти ме привличаш. Обичам те.

Амир се предава и навежда глава. Пеле му изпраща въздушна целувка.

Колата продължава по виещ се нагоре път към хълм, обрасъл в зеленина. Оставя зад себе си безброй къщи с дворове с гръцки статуи, простори за пране и зеленчукови градини, с тухлени стени и барбекюта и накрая спира пред масивна тъмносиня порта, охранявана от два големи бронзови грифона. Портата е отворена, колата се изкачва по алеята между кипарисите и спира на покрита с чакъл площадка, моторът замлъква, всички слизат и се озовават пред вила в стил, напомнящ барок, с широки прозорци, разделени на квадрати, идеална за издание с меки корици на „Джейн Еър“ – двуетажна, червена на цвят. От едната страна (а може би и от другите?) е превзета от гората, която се простира нагоре по хълма. Музиката от партито (Винченцо като че ли разпознава песен на „Либертийнс“) се чува, все едно идва иззад пурпурния ъгъл на къщата.

 Винченцо оглежда Пеле по-внимателно вече на светло: високо слабо момче с широка риза в психеделични цветове. Изглежда, се чувства съвсем добре в тялото си и в света, все едно е наясно, че реалността ще го възнагради за доверието му. Сякаш знае, че нещата ще откликнат на всеки негов импулс. Има хубаво симетрично лице с остри черти и решителна брадичка. Симпатично момче. Няма брада, нито косъмче: на двайсет и една (струва му се), а лицето му е момчешко, вижда ясно бузите му под светлината на градинската лампа, гладки като на кукла са. Ризата му е с цвят на вълча козина, нашарена е и с ултрамарин, искрящозелено и сигналножълто, преливащи в кръгове и други разкривени геометрични фигури. Погледът му потъва в десена, изведнъж му се приисква да го скицира с въглен. Но ето, реалността винаги изплува обратно, например сега Пеле им казва: искам да ви покажа нещо, искам веднага да ви го покажа, преди да сме отишли при другите. Дългият му показалец сочи към гората. Никой не възразява, всички го следват, както се следва някой гуру до върха на свещена планина. Нагоре по каменните стъпала, водещи към пътеката, Винченцо потръпва – юни е, но свежият дъх на растенията изненадва кожата му. Вървят мълчаливо в индианска нишка. Винченцо е предпоследен, зад него е само Амир, който му отправя дружелюбна усмивка с блеснали в полумрака зъби. Има нещо духовно в това изкачване, в това издигане през растителността към неизвестното, сред непознати, но заедно; докато върви, му се струва, че всъщност слиза към някаква чудодейна крипта. После стъпалата свършват и започва отъпкана пътека, която се вие нагоре между огромни дървета – пинии, кипариси и вековни дъбове, в чиито корони се прокрадва ярката светлина на пълната луна. Винченцо се чувства като в детството си, сякаш приключението – което всъщност не е прекъсвало – започва отново. Катерят се още и още нагоре сред дървета и вятър. Стигнахме, съобщават Пеле и усмивката му на останалите. Пред тях се разгръща леко наклонен терен, гъсто покрит с мека трева. От другата му страна има висока метална ограда на ромбове, продължаваща до безкрай наляво и надясно, и Винченцо предполага, че обикаля някакъв имот. Единственото видимо нещо в дъното е къща със светещ прозорец. До самата ограда от страната на съседите има нещо в сянката. Твърде далече са още, за да го видят добре. Пеле е на седмото небе, като че едва се сдържа да не заподскача, сигурно това е имал предвид със своето „всичко ме влече“. Приближават се и нещото приема форма под лунните лъчи. Форма на животно. Винченцо най-после го вижда. Тъмен звяр със здрави крака, дълга шия и кръгло тяло, което се разширява и свива, толкова дълбоко вдишва и издишва. Издава звук, който му е добре познат, но не може да го назове. Тътен на буря. Отекващи напеви на будистки монаси. Скърцащи въжета на акостирали платноходи. Нещо в него (извън него?) неочаквано му напомня за цигарата: държал я е в ръка през цялото изкачване, без да се усети. Отново я слага в уста. Амир му подава запалка и той я пали с трепереща ръка.

– Това... щраус ли е? – пита някой.

– Не – отговаря Пеле с безгранична усмивка. – Това е казуар.