Article_top

Клуб Z

ДИЛЯНА ДИМИТРОВА

Мощна естетска ругатня очаквах, честно казано, от премиерния спектакъл на Александър Морфов „На ръба“. След последните изказвания пред медиите на режисьора зрителите на това представление влязоха в салона на Народния театър с нагласата, че от сцената ще се надигне бунт, ще изригне яростният протест на Морфов срещу властта, който наблюдавахме край негодуванието му от назначението на Слави Бинев в Комисията по култура.

Но средният пръст в новата работа на режисьора като че ли е само самолетът с гурбетчиите, който прелита на екрана, опънат в дъното на сцената. А репликата „Да ти е…а и държавата“ като че ли не изглежда толкова обидна, колкото е израз на екзистенциалното ни презрение към всичко онова, което ни се налага да преживеем. В този спектакъл викът „Изродииии“ не съдържа само отрицание, а и някаква откачена нежност. Представлението е въплъщение на романтиката в мизерията, инспирирана от Фелини и Кустурица. То е емоционална импровизация за превръщането на българина в оцеляващ вид.

Бунтът на Морфов е към изначалната основа на драмата. Представлението остави мнозина в салона на Народния театър озадачени как да приемат тази творба. Защото Александър Морфов върви „по ръба“ на театъра, без да се опира на текста. Зрителите, които са чакали словесни обяснения в спектакъла, вероятно са останали разочаровани. „На ръба“ е изграден върху музиката и правилата за създаването й. Хармонията в спектакъла се базира повече на науката за строежа на акордите, отколкото на думите.

Съпротивата срещу липсата на текст в спектакъла отпада постепенно, най вече след епизод, който разкрива кода на представлението – сцената, озвучена с Болерото на Морис Равел. Изградена е от няколко актьори, всеки от които произнася една-две реплики, а заедно съставляват конструкция, която тече успоредно с развитието на музикалната тема при Равел. Спиралата на движението на сцената въздейства хипнотично като самата музика, ритъмът се забързва, кипи, гърми гръмотевично…, докато не бъде укротен с масов бой.

Спектакълът започва с красива ефектна сцена – вихрушка отнася мнозина от героите. Всички оцеляват, но решават да се самоубият групово. Сцената преди да скочат отвисоко донякъде напомня на епизод от „Хъшове“ на брега на Дунава – нашите несретници са отвъд, в Румъния, и наблюдават отдалеч клета майка България. В „На ръба“ гледат родината ни отгоре, а скокът им напомня на полет, смъртта в това представление е като освобождение.

Следват още няколко опита за самоубийство, неуспешни. Един от тях е на героя на Деян Донков, който не умира след скока, но става инвалид. В този спектакъл Донков прави поредната изключително силна роля в своята кариера. Всяка негова поява – дори в масовите сцени – притегля вниманието. Вълнуващи и мили са танците с инвалидната количка, разтърсващ е финалът, когато всички герои сядат на една маса, за да празнуват новата година, а Донков поема в ръцете си едно бебе – надеждата за по-добро бъдеще, смехът на пеленачето в прегръдките на човек – неуспял и да живее, и да сложи край на живота си. В тази сцена има дълбока човещина – все по-изчезваща между нас, българите; има топлота и милост към различния, сакатия – невидими за „нормалните“ в нашето общество.

Донков в този спектакъл няма главна роля, защото всички образи на сцената са еднакво важни – така както и всеки човек в своята панелна килия. Всеки детайл в конструкцията, изградена на сцената, е съществен за полифоничното въздействие на творбата. Обиталището ни, показано от Морфов, изглежда като оглозган скелет, какъвто е държавата ни днес – но дори в него режисьорът, както и всеки един от нас, открива красота и романтика, показани в танцуващи сцени и контейнери за смет… Комично е и е тъжно, че притежателите на тези кофи за боклук, които всъщност са техните домове, продължават да държат на патриархалните си обноски. И на това дъно, в този първичен бульон, се носи лъчезарна животворяща музика, в която незнайният певец ни обяснява в какъв прекрасен свят живеем…

Всичко в живота, експониран живописно на сцената – подобен на онзи, който виждаме всеки ден около нас, е измамно и подменено. Дори лаптопа, по който се свързваме с роднините по света, представлява кутия от бонбони „Черноморец“. Но пък е такова щастие да бъдем заедно дори наужким!

Кулминацията е приказката, която героят на Стоян Алексиев разказва на бебето: „Имало едно време, много отдавна, един народ, те се наричали българи… Спокойно, вече ги няма.“

Искаше ми се да има повече текст в това представление.

Но Морфов ни говори красиво и без думи.

Вижте кадри от спектакъла:

Площад Славейков

 

 
Героят на Деян Донков преди полета. Снимки Площад Славейков

ДИЛЯНА ДИМИТРОВА

Мощна естетска ругатня очаквах, честно казано, от премиерния спектакъл на Александър Морфов „На ръба“. След последните изказвания пред медиите на режисьора зрителите на това представление влязоха в салона на Народния театър с нагласата, че от сцената ще се надигне бунт, ще изригне яростният протест на Морфов срещу властта, който наблюдавахме край негодуванието му от назначението на Слави Бинев в Комисията по култура.

Но средният пръст в новата работа на режисьора като че ли е само самолетът с гурбетчиите, който прелита на екрана, опънат в дъното на сцената. А репликата „Да ти е…а и държавата“ като че ли не изглежда толкова обидна, колкото е израз на екзистенциалното ни презрение към всичко онова, което ни се налага да преживеем. В този спектакъл викът „Изродииии“ не съдържа само отрицание, а и някаква откачена нежност. Представлението е въплъщение на романтиката в мизерията, инспирирана от Фелини и Кустурица. То е емоционална импровизация за превръщането на българина в оцеляващ вид.

Бунтът на Морфов е към изначалната основа на драмата. Представлението остави мнозина в салона на Народния театър озадачени как да приемат тази творба. Защото Александър Морфов върви „по ръба“ на театъра, без да се опира на текста. Зрителите, които са чакали словесни обяснения в спектакъла, вероятно са останали разочаровани. „На ръба“ е изграден върху музиката и правилата за създаването й. Хармонията в спектакъла се базира повече на науката за строежа на акордите, отколкото на думите.

Съпротивата срещу липсата на текст в спектакъла отпада постепенно, най вече след епизод, който разкрива кода на представлението – сцената, озвучена с Болерото на Морис Равел. Изградена е от няколко актьори, всеки от които произнася една-две реплики, а заедно съставляват конструкция, която тече успоредно с развитието на музикалната тема при Равел. Спиралата на движението на сцената въздейства хипнотично като самата музика, ритъмът се забързва, кипи, гърми гръмотевично…, докато не бъде укротен с масов бой.

Спектакълът започва с красива ефектна сцена – вихрушка отнася мнозина от героите. Всички оцеляват, но решават да се самоубият групово. Сцената преди да скочат отвисоко донякъде напомня на епизод от „Хъшове“ на брега на Дунава – нашите несретници са отвъд, в Румъния, и наблюдават отдалеч клета майка България. В „На ръба“ гледат родината ни отгоре, а скокът им напомня на полет, смъртта в това представление е като освобождение.

Следват още няколко опита за самоубийство, неуспешни. Един от тях е на героя на Деян Донков, който не умира след скока, но става инвалид. В този спектакъл Донков прави поредната изключително силна роля в своята кариера. Всяка негова поява – дори в масовите сцени – притегля вниманието. Вълнуващи и мили са танците с инвалидната количка, разтърсващ е финалът, когато всички герои сядат на една маса, за да празнуват новата година, а Донков поема в ръцете си едно бебе – надеждата за по-добро бъдеще, смехът на пеленачето в прегръдките на човек – неуспял и да живее, и да сложи край на живота си. В тази сцена има дълбока човещина – все по-изчезваща между нас, българите; има топлота и милост към различния, сакатия – невидими за „нормалните“ в нашето общество.

Донков в този спектакъл няма главна роля, защото всички образи на сцената са еднакво важни – така както и всеки човек в своята панелна килия. Всеки детайл в конструкцията, изградена на сцената, е съществен за полифоничното въздействие на творбата. Обиталището ни, показано от Морфов, изглежда като оглозган скелет, какъвто е държавата ни днес – но дори в него режисьорът, както и всеки един от нас, открива красота и романтика, показани в танцуващи сцени и контейнери за смет… Комично е и е тъжно, че притежателите на тези кофи за боклук, които всъщност са техните домове, продължават да държат на патриархалните си обноски. И на това дъно, в този първичен бульон, се носи лъчезарна животворяща музика, в която незнайният певец ни обяснява в какъв прекрасен свят живеем…

Всичко в живота, експониран живописно на сцената – подобен на онзи, който виждаме всеки ден около нас, е измамно и подменено. Дори лаптопа, по който се свързваме с роднините по света, представлява кутия от бонбони „Черноморец“. Но пък е такова щастие да бъдем заедно дори наужким!

Кулминацията е приказката, която героят на Стоян Алексиев разказва на бебето: „Имало едно време, много отдавна, един народ, те се наричали българи… Спокойно, вече ги няма.“

Искаше ми се да има повече текст в това представление.

Но Морфов ни говори красиво и без думи.

Вижте кадри от спектакъла:

Площад Славейков

 

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Какво искате да ви донесе Дядо Коледа?