Здравейте,

Аз съм Веселин Желев и ви представям “Европа отблизо” - рубриката ни, в която всеки понеделник ви предлагаме анализ на събитията, явленията и процесите в Европейския съюз и значението им за България.

Правителството на "Прогресивна България" води страната ни към изолация в Европа. Тази теза на опозиционни политици и наблюдатели, която чуваме все по-често, може да е вярна днес, но да се окаже погрешна утре.

Серия от избори в ключови европейски държави могат да изместят вдясно - към суверенизъм и евроскептицизъм - мнозинството в Европейския съвет, ако днешните социологически прогнози са верни. Така, вместо в изолация, Румен Радев може да се окаже в компанията на силни съюзници на масата на 27-те в Брюксел, сред които Франция, Испания и Италия, но не само. София ще може по-смело да използва правото си на вето и да участва във формирането на блокиращи малцинства. Това навярно би било добре за образа на управляващата партия и за правителството ѝ у нас, но не непременно - и за България.

2027 г. ще бъде ключова за политическия пейзаж в Европа. Първият кръг на президентските избори във Франция е насрочен за 18 април, а вторият - за 2 май. Парламентарни избори трябва да има в Испания до август, в Полша - до ноември, в Италия - до декември. Избори предстоят и в Гърция, Словакия, Финландия и Швеция.

Безспорно, френските избори са с най-висок залог на целия Европейски съюз. Сегашният либерален президент Еманюел Макрон е в края на втория си и последен мандат и по конституция не може да се кандидатира за трети. Центристката му партия "Ренесанс" не предлага изявен и безспорен негов наследник. Марин Льо Пен, кандидатката на крайнодесният „Национален сбор“ е основният фаворит, който консолидира широк твърд електорат. Председателят на партията Жордан Бардела остава нейна ключова опора и потенциален премиер при победа. Центристките кандидати, бившите премиера Едуар Филип и Габриел Атал са основните фигури, опитващи се да привлекат умерените гласоподаватели, но поне според досегашните проучвания никой от тях не може да победи Льо Пен, ако стигне до балотаж с нея. Вляво, крайният Жан-Люк Меланшон („Непокорна Франция“) е водещата фигура, но фрагментацията на левите сили би го затруднила при балотаж. За разлика от предишни президентски избори обаче не изключено битката на втория тур да бъде межд крайнодясната лидерка и крайнолевия ѝ опонент. Независимо кой би бил във финалния дуел с Льо Пен, проучванията показват, че това би бил най-оспорваният балотаж в съвременната френска история. Евентуална нейна би пренаредила радикално европейската политика най-малко в четири области - бюджет, сигурност, миграцията и климатични цели.

В Испания премиерът социалист Педро Санчес управлява в трудна и нестабилна коалиция с регионални партии и радикалното ляво. Дясноцентристката Народна партия, водена от Алберто Нунес Фейхоо води в националните проучвания, но за мнозинство трябва да разчита на подкрепа. Крайнодясната нациоталистическа "Вокс" остава ключовият „балансьор“. Социалистите ще трябва пак да търсят консолидация на левите сили срещу консервативната вълна. Най-вероятният сценарий е смяна на властта с правителство на Народната партия, като основната въпросителна е дали тя ще влезе в официална коалиция с "Вокс". Това би преместило Мадрид от проевропейския социалдемократически лагер към по-консервативна вътрешна и външна политика.

Консервативната министър-председателка Джорджа Мелони и партията ѝ „Италиански братя“ постигна необичайна за Италия правителствена стабилност. Основните играчи в изборите в края на идната година ще бъдат дясноцентристкият блок, съставен от "Италиански братя", „Форца Италия“, начело със сегашния външен министър Антонио Таяни и крайнодясната „Лига“ на вицепремиера Матео Салвини. Опозицията се състои от лявоцентристката Демократическа партия, водена от Ели Шлейн и Движение „5 звезди“, начело с бившия премиер от времето на пандемията Джузепе Конте. Коалицията на Мелони днес изглежда фаворит за нов мандат. Победа на управляващите би потвърдила модела на сегашната ръководителка на правителството – прагматизъм спрямо ЕС и НАТО, съчетан със строги вътрешни консервативни политики.

В Полша управляващата проевропейска Гражданска коалиция на премиера Доналд Туск, която се състои от центристи и леви и е за засилване на интеграцията в ЕС, е под постоянен натиск. Десният консервативен блок, състоящ се от преждеуправлявалата осем години "Право и справедливост" и "Конфедерация", ще търси реванш и социологическите прогнози поне досега му даваха добри шансове. Предстои да видим как би се отразило на изборните перспективи на партията разцеплението на парламентарната ѝ група в края на юли. Бившият премиер Матеуш Моравецки отцепи в отделна фракция 40 депутати, които са бизнес ориентирани и не споделят радикализма на лидера на партията Ярослав Качински. В изборите през есента на 2027-а се очертава изключително оспорвана надпревара, зависеща от въпросите за сигурността и икономиката. Залогът е дали Варшава ще остане един от мощните двигатели на ЕС, или отново ще влезе в институционален сблъсък с Брюксел, както през управлението на "П и С" от 2015 до 2023 г.

Какво означава това за България?

На първо място - Радев би намерил повече и по-силни идейни съмишленици в Европейския съвет. Правителството му - повече и по-силни партньори в Съвета на министрите. Интересите на техните държави обаче може не навсякъде да съвпадат с българските. Новите съюзници няма непременно да премахнат рисковете за европейското финансиране, за развитието и сигурността на страната ни.

Ако във Франция, Испания, Полша и Италия спечелят десните и консервативните партии, мнозинството в Европейския съвет ще се измести значително надясно.

Ключова ще бъде европейската позиция на Льо Пен, ако стане държавен глава на Франция. Тя ще бъде пред избор - да разруши ЕС, какъвто го познаваме днес, или да се приспособи към него, да стане приемлива, както в голяма степен успя да стане във френската вътрешна политика - тоест да се "мелонизира". Първото би предположило непредсказуеми и вероятно драматични последствия за цяла Европа; второто би ѝ позволило да "продаде" адаптацията си срещу изгоди за Франция, които биха укрепили позициите ѝ у дома. По-вероятно изглежда второто, ако са прави теоретиците, установили "ефекта на тресчотката" в ЕС - интеграцията не може да се връща назад, без нещо да се счупи, тоест без връщането да ни излезе необосновано скъпо.

Дори да не разруши ЕС, а да се "мелонизира", една Франция на Льо Пен би засилира разделението в ЕС, най-малко - по идеологически линии. Това би поставило и България пред избор, който тя многократно в историята си е правила погрешно - от коя страна да застане - на приятелите на ЕС, или на скептиците и неприятелите му. Такъв избор, както е и в момента, би изострил вътрешната конфронтация и поляризация на българското общество.

В по-конкретен план одесняване в Европейския съвет и в Съвета на ЕС, би засегнало законодателството на ЕС по отношение на Зелената сделка и климатичните регулации, миграционната политика и затягането на граничния контрол, разширяването на ЕС и подкрепата за нови членки. Евроскептичните и суверенистки сигнали от българска страна биха намерили естествен резонанс в Брюксел. София внезапно би могла да излезе от изолация и да се окаже в центъра на нови неформални коалиции. Най-явната точка на съвпадение е разводняването Зелената сделка. Всяко дясноконсервативно или крайнодясно мнозинство в ЕС би настоявало за спирачка върху регулаторния натиск - от запазване на въглеродните квоти и удължаване на живота на въглищните централи до облекчаване на тежестите върху вътрешната промишленост. По подобен начин стоят нещата и при миграционната политика. Като външна граница на ЕС и пълноправен член на Шенген, България би получила силна подкрепа от консервативния блок за по-твърд подход, строг граничен контрол и директно европейско финансиране за физически бариери. Не на последно място е и въпросът за националния суверенитет. Опитите за премахване на правото на вето във външната политика на ЕС най-вероятно биха били окончателно замразени в един по-консервативен Европейски съвет.

Идеологическата близост обаче може да отстъпи пред суровия прагматизъм. Основната линия на разкол остава сигурността и войната в Украйна. Дори при консервативен завой в Брюксел, държави като Полша, скандинавските и балтийските страни запазват безапелационно твърд курс спрямо Москва. Въпросителни тегнат над позициите на Франция, Испания и Италия. На Льо Пен отне години усилия да заличи клеймото от руското финансиране за партията ѝ преди войната и рамкирането ѝ сред "приятелите на Путин". Голям въпрос е дали би рискувала днес да се отличи с проруски решения. Мелони държи Италия в последователен курс съответстващ на политиката на ЕС и НАТО, макар с известни резерви. Същото се отнася и за Испания. Скептицизмът на България към военната помощ за Киев ще продължаа да я маргинализира, което крие риска да изолира страната ни от ключови решения в областта на сигурността.

Втората голяма мина е европейският бюджет. Консервативните правителства, особено в държавите нетни донори традиционно настояват за свиване на европейските разходи и затягане на фискалните правила. Льо Пен обещава да намали вноската на Франция в ЕС. За страна като България, която продължава да разчита фундаментално на кохезионните средства за своята инфраструктура и регионално развитие, подобна политика би застрашила пряко финансовия поток от Брюксел. Заедно с това въпросите около върховенството на правото и борбата с корупцията ще продължат да бъдат източник на напрежение, превръщайки се в потенциален лост за натиск спрямо кредитния рейтинг и инвестиционния климат у нас.

Накратко казано, през 2027 година за България предстои изпитна сесия по дипломация и всичко зависи от това как управляващите ще изиграят картите си. Страната ни може да търси и намира съмишленици по важни за всекидневния ни живот теми – като например земеделие, индустрия, енергетика, климат - ако се откаже от предварителната отрицателна нагласа, че европейският интерес непременно противоречи на българския или дори го застрашава. Ако обаче правителството влезе в ролята на вечно разсърдения участник на масата – като постоянно спира или затруднява решенията за сигурността, отбраната, външната политика на Европа или пък влиза в излишни битки за европейския бюджет, рискът е очевиден. В такъв случай в Брюксел бързо ще ни лепнат етикета „ужасно дете“ или просто ще ни гледат като притурка към другите евроскептични гласове в Съюза. В европейската политика правилото е сурово: когато сам се изолираш в ъгъла и само казваш „не“, бързо спират да те питат за каквото и да било и губиш всякакво реално влияние върху това как се разпределят парите и решенията.