ТОНИ НИКОЛОВ

Локалният трус след първия кръг на местните избори във Франция, се превърна в истински земетръс след вчерашния втори тур:  управляващата левица претърпя небивал разгром, а Франция за една нощ „одесня”. Системата на френското местно самоуправление е доста сложна, тя е наследство от Френската революция. Става дума за власт, конструирана отдолу, в която депутатите могат да се кандидатират и за кметове, общински или регионални съветници, защото фактът, че са избрани на местно равнище им придава по-голяма тежест в Националното събрание и Сената. Една от големите гордости на френската левица бе, че тя от години контролира над половината малки общини в страната и в този смисъл е „власт на народа”. Всичко това приключи снощи, когато от социологическите сондажи стана ясно, че десният опозиционен „Съюз за национално движение” (UMP) поема управлението на повечето общини във Франция и по думите на своя лидер Жан-Франсоа Копе вече е първа политическа сила.
Френската десница не само удържа традиционните си крепости, но спечели надпреварата и в големи градове с над 100 000 жители като Реймс, Тулуза или Сен-Етиен, където не е управлявала от десетилетия. Единствено Париж бе удържан от левите и за първи път в историята си ще се управлява от жена – социалистката с испански корени  Ан Идалго. Ала това едва ли може да утеши френските социалисти на фона на цялостната им загуба. Една от най-честите шеги в изборната нощ беше, че електоралната карта на Франция е заприличала на карта на океанското дъно: синьото преобладава, червените петна сред него напомнят по-скоро за загуба на кръв, а в тъмно или морскосиньо са обозначени рифовете. Морскосиният цвят (blеu marinе) е символ на крайнодесния Национален фронт, доколкото чрез него се прави игра на думи (bleu Marine) с името на неговата лидерка – напористата Марин льо Пен.  
Всъщност една от големите въпросителни, свързани с тези избори, беше тъкмо представянето на крайнодесния Национален фронт. По традиция левицата и десницата във Франция формират т.нар. „републикански фронт”, което означава, че на втори тур техните избиратели подкрепят съответно този кандидат на левицата или десницата, който е с по-големи шансове, за да препречат пътя към властта на крайнодесни кандидати, некриещи своите расистки или ксенофобски възгледи. За първи път на тези избори Националният фронт направи сериозен местен пробив и пое властта в около дузина, сравнително големи населени места. Според мнозина наблюдатели това е сериозен сигнал, че френският двуполюсен модел, залегнал в основата на Петата република, изглежда отива в миналото. Сигнал, още по-тревожен, като се имат предвид предстоящите на 25 май европейски избори, на които Марин льо Пен не крие намерението си да сформира в Европейския парламент мощен антиевропейски блок.
Резултатите от тези местни избори променят сериозно френския политически пейзаж и поставят на дневен ред редица въпроси. Брис Ортефьо, бивша дясна ръка на Никола Саркози, заяви вчера, че тези избори променят всичко – мнозинството във френското общество, вероятно и правителството, а може би са сигнал за промяна и „по-нагоре”. Намекът очевидно е насочен към президента Франсоа Оланд, който след катастрофален спад на доверието в него и нашумелите си „любовни проблеми”, сега ще бъде принуден да действа и то радикално, ако иска левицата „да спаси поне мебелите си”, както казват във Франция.
Още днес се очаква изявление на Франсоа Оланд от Елисейския дворец, в което, според мнозина наблюдатели, той ще обяви сериозни промени в правителството, а много вероятно и смяната на досегашния премиер Жан-Марк Еро. 
Оланд не може да постъпи другояче, защото пълния разгром на левицата нямаше да се случи, ако социалистите бяха спазили поне част от предизборните си обещания. А за двете изминали години, откакто са на власт, те не направиха почти нищо. Бюджетният дефицит на Франция продължи да нараства, безработицата се увеличава, а френската икономика така и не намира достатъчно силен импулс, за да излезе от кризата. По време на телевизионния си дуел през 2012 г. с Никола Саркози, Франсоа Оланд обеща, че ще бъде „нормалния президент”. Оттогава, както се шегува сатиричният френски в. „Канар Аншене” той успя единствено „да нормализира” интимния си живот, макар и с цената на обществен скандал, след като беше сниман от папараци как напуска нощем Елисейския дворец, без охрана, с мотоциклетна каска на главата, за да посети инкогнито новата дама на сърцето си. На второ място, Оланд обеща, че властта във Франция ще бъде „морална”. Скандалът с министъра на бюджета Жером Каюзак, който беше изобличен, че има тайна банкова сметка в чужбина в размер на 600 000 евро сериозно удари по социалистическите обещания за „безупречна република”.
Но най-сериозен провал претърпя обещанието на Оланд, че властта на левицата ще бъде „сериозна”. Френската икономика още не може да се съвземе от икономическата криза, безработните само през март се увеличиха с близо 40 000 души, и, както изглежда, дълго спотайваният гняв на французите най-сетне бликна. Лошото е, че от него се възползва крайната десница, за която вече гласуват работници, синдикалисти, студенти – традиционни избиратели на френските социалисти.
Изобщо Франция се страхува, твърди Паскал Лами, бивш президент на Световната търговска организация, в книгата си „Когато Франция се пробуди”, която се превърна в истински бестселър. Французите, смята той, се страхуват от бъдещето, но и от настоящето, страхуват се за младите, но се страхуват и за работните си места, страхуват се „за” и „от” еврото, „за” и „от” Европа, от Китай и от глобализацията.  85 % от французите са песимисти за бъдещето на своята страна, което ги изравнява по песимизъм с българите, макар ние да сме твърдо убедени, че няма по-големи черногледци от нас.
В същото време френският политически хоризонт е в плен на две дати. Още на 15 април Франция трябва да представи пред Европейската комисия мерките си по намаляването на своя бюджетен дефицит. А на 25 май са европейските избори, които крият немалко неизвестни. Така че президентът Франсоа Оланд няма никакво време за губене, ако възнамерява да извърши сериозни промени в кабинета. 
Французите очевидно са гневни, те искат промяна, но и се страхуват от бъдещето. Очакванията са на европейските избори галският петел пак да пропее, което означава, че може би френските избиратели ще тласнат европейския кораб на „дясно”. Въпросът е дали няма да го тласнат и в „крайно дясно”.