Последните слънчеви лъчи  вече се губят зад хълма и неусетно става приятно хладно. Край голямата маса на брега на морето сме седнали десетина приятели - все литературни хора. Мастиката е изпотена, ние също. Шумът на вълните отстъпва пред силния ни смях. Историите, които си разказваме стават все по- абсурдни. По едно време някой, който се върна от тоалетната каза, че подводничарите вече са дошли и от чинията излязал Цвятко Радойнов. Нещата отиваха към еуфория, когато думата взе Сашо и разказа следната покъртителна история:

В основното училище имахме един съученик, Пандо се казваше и беше нещо слаботоков, но не изцяло.  На конкретни въпроси отговаряше абсолютно точно, но изобщо нямаше абстрактно мислене. Спомням си един път беше дошъл с дънки на училище (Тогава това беше забранено) и на въпроса на учителката защо е дошъл с дънки, отговорът му беше точен и зашеметяващ: ”Защото тях обух”.

Ето такъв беше Пандо. Години по-късно на светофара един клаксон ми проби ушите. Луксозна кола - вътре наш Пандо. Не се учудих. В този преход естествено е хората с престъпно мислене и липса на задръжки да успеят. Но не затова иде реч. Пандо предложи да ме закара на работа и по пътя ми разказа набързо живота си - напълно безсмислен, но една случка го запази в моите спомени.

„Знаеш, братовчед, че от дете обичам гълъби и съм луд по тях. По едно време имах най-хубавите гълъби в града. Работата се разрастна и на село направих гълъбарници: гутлабани, фенерлии, пощенски...Абе, голяма работа. Номерът е в пощенските - продавам ги за друг вид и те след два дни се връщат милите! И парите в мен и гълъбите. Много умни пилета! Веднъж обаче работата стана дебела. Продадох ги на един бунак от Добрич. Минаха два дена- гълъбите ги няма. Бе, досега не се е случвало! Още два дена чакам  -пак ги няма. Сън не ме хваща, паля колата и от Варна право в Добрич. И представяш ли си, някъде към село Стожер ги виждам (Това е на около 40 км от Добрич). Осем броя в редичка по един, край бордюра на шосето, вървят към Варна. Оня мръсник им подрязал крилата и те тръгнали, милите, пеша да се връщат.

Гълъби мои! Може да не ми вярваш, но се разплаках. Малките им крачета започнали да се изтриват от ходене, но те тръгнали да се връщат при бате си Пандо. Гълъби мои" – въздъхна още веднъж Пандо, избърса сълзата си с опъкото на ръката си и с това историята приключи.

Още истории от д-р Станев може да прочетете ТУК.