Article_top

Клуб Z

ТОНИ ФИЛИПОВ, Д-Р*

 

Първото нещо, което бих посъветвал един млад човек, решил да стане журналист, е да помисли втори път дали това му е първото желание. Щото тази професия не е сред най-уважаваните. В наши дни на журналиста се гледа, общо взето, като на кръстоска между глупак и мошеник... Твърди се, че Киркегор бил казал, че е по-добре да имаш дъщеря курва, отколкото син журналист.

Някои твърдят, че Юлий Москов го е казал, но те грешат. Е, не сме длъжни да вярваме на Киркегор. Той верно е бил голяма работа, но не бива да се забравя, че като малък е падал от крушата. Поначало тоя род съвети - стани това, а не онова, рядко хващат дикиш, но бях длъжен да го кажа.

Мислех след това да кажа колко е важно за един млад кандидат-журналист (МКЖ) да си избере правилно работодателя. Щото това като направи, после ще му е по-лесно. Да проучи внимателно хисторито на издателя. Ние сме малка страна и всичко се знае. Да си изясни на каква идеология симпатизира въпросният работодател, какви ценности изповядва (ако изповядва ценности) и т.н., и т.н. Да се опита да вникне в характеропатията му.

Главният редактор - по-скоро диагноза

Главен редактор неправилно се смята за длъжност. То е по-скоро диагноза. Дори понякога препоръчваме на МКЖ да изготви или да поръча на някой астролог да му изготви една синастрична карта. Синастрията ще покаже до каква степен ще си схождат характерите. Но в случая това са ненужни работи по причина, че на сергията в общи линии има само един работодател – медийният империалист Делян Пеевски. За младите, които не познават тази сакрална за няколко поколения дума „империализъм”, да кажа накратко. Империализмът означава агресивен експанзионизъм, борба за териториално разширяване и хегемония. Другарят Ленин описва империализма като „висш и последен стадий на капитализма“, което е добрата новина в случая.

Да приемем, че МКЖ вече си е намерил работа.

Второто важно нещо, което трябва да реши, е кога и как ще я напусне. Журналистиката, викаше Чърчил, е много добър трамплин, стига навреме да я напусне човек. И ако вземем за пример другаря Станишев, колкото по-рано се напусне, толкова по-добре. Станишев специално може да се каже, че я напусна, преди да я започне по същество. Разправяли са ми, че допреди да стане шеф на БСП, е разнасял статии по редакциите с трамвая. В "24 часа" Пенчо Ковачев му ги беше изброил - 25 статии, посветени главно на Русия и Сърбия. Андрей Райчев искал да го вземе на ведомост в “Сега”, ама Димитрана Александрова, тогава главен редактор, казала, че пише като „рустикален наивист от времето на народниците” (или нещо подобно), и го напъдили. Затова съм казвал и преди, че нея държа отговорна. Щото можеше! Можеше сега да имаме още един посредствен журналист, което нямаше и да се забележи на общия фон. Докато посредствен премиер и лидер на партия веднага се забелязва.

По същия начин ще държа отговорни Ризова и Бехар, ако случайно оново високото момче, глуповато високото, влезе във властта. Вземал бил... Голяма работа, всички вземат. Пък и да не го е вземал от телевизията. За Сидеров Блъсков е отговорен. Скараха се за нема нищо, крещяха си... Сидеров му викаше: "Ти си едно нещастно момченце!" А Блъсков му сочеше накъде е вратата: "Сам ли ще излезеш, или да извикам охраната да те изнесе?" Много интересно е, че Сидеров бил завършил средното си образование, което до лани му беше и единствено, с тройки по български и история. И с тия тройки стана виден журналист, написа книги, направи партия… А къде ли щеше да е, ако си беше дал малко повече зор, например за четворки?!

Георги Кадиев също овреме отскочи от журналистиката. Той остана в историята на професията с една статия, която публикува под псевдонима Илия Павлов. Не помня точното заглавие, но беше за някакъв гущер, който си къса опашката, за да оцелее. Митьо Гестапото сигурно помни по-добре, щото той го беше помолил да я напише.

Колегата Венци Лаков също се спаси навреме. То какво ли спасение е да подгъзваш на Сидеров, ама... Венци стана известен в началото на демокрацията с едно заглавие в "Демокрация": "Алчни старци изпълзяха на припек", което, доколкото знам, се дава за пример във ФЖ, но не знам като добър пример ли или напротив.

Изобщо сме останали много малко колеги, които не успяхме навреме да се евакуираме от тази токсична професия. И понякога, като се присетя, направо изпадам в онова състояние, което Тофлър нарича „шок от бъдещето”. Представям си как например тичаме с г-жа Джамджиева, Иван Бакалов и още двама-трима по събития с бастунки. И пресконференциите започват с призив: „Дами и господа, сложете си слуховите апарати!” На кой каквото му е писано...

Заем от работодателя

Следващото важно нещо, което трябва да направите още непосредствено при постъпването на работа, е да намерите начин да вземете заем от работодателя, по възможност повече от две заплати. За раждане, за погребение, измислете нещо. Важното е да сте напред с парите, щото работодателите имат навик при уволнение или напускане да не плащат последната заплата и хонорарите. Да не ви казвам колко пъти ме изгориха... Освен това препоръчвам да държите част от повереното ви редакционно имущество вкъщи – касетофон, компютър, до каквото имате достъп. Няма какво да се лъжем, хората те помнят само ако им дължиш пари. Ако дължите пари на началника, той, освен дето ще ви помни, ще е заинтересуван да ви увеличава заплатата, белким върнете кредита. Така си мисля, де...

Много е важно да си изясните каква политика ще държите по отношение на рушветите, подаръците, екскурзиите и другите форми на материално стимулиране. С други думи, изяснете си дали сте достатъчно зрял да се корумпирате или не. Защото, казано е, че честен журналист е този, който, след като веднъж се е корумпирал, си остава корумпиран. А не днес да вземате пари, утре да раздавате морал, както правят някои колеги.

Длъжен съм също така да ви кажа, че тук, както и навсякъде, плащанията стават в пари и веднага или никога… Дето викат докторите, болен се такова на легло… Много е важно да не ставате алчен. В тоя бизнес не се става милионер за един ден. Колегата Коритаров затова изгоря, щото искаше с един удар да си оправи живота и после да си пише само за кеф. И доста други затова ги изгониха.

Забравете за "истина" и "лично мнение"

Много важно е да забравите понятия като „истина”, „лично мнение” и други такива финтифлюшки. В противен случай ще опознаете нуждата отблизо. Ако има нещо, което главните редактори да мразят без изключение, то това са хора, мнението на които не съвпада напълно с тяхното по всички въпроси. Да имаш мнение е похвално, но да искаш непременно да го съобщиш е глупаво. Умните хора гледат на личното мнение като на наличието на хемороиди. Никой не ходи да се хвали, че има хемороиди. Или бъркам? Даже от личното мнение боли повече. Волтер го е казал: «Личното мнение е причинило повече беди на тази малка земя от чумата и земетресенията.» Честно да ви кажа, нямам случай да съжалявам за несподелено мнение. Еле па с началник...

Понеже горе цитирахме Чърчил. Същият тоя Чърчил има една картина - „Пейзаж с овчици”. Полани „Сотбис” я продаде за 1 млн. лири. Първоначално тя си била само пейзаж, без овчици. И била в колекцията на американския издател Хенри Люс, собственик тогава на сп. „Тайм” и „Лайф”. След войната Чърчил посетил САЩ, гостувал на Люс. Заговорили се, станало дума и за картината и Хенри рекъл: „Все ми се струва, че нещо липсва на този пейзаж. Може би една овца насред моравата.” На следващия ден Чърчил пратил да вземат картината и след няколко дни я върнал. Но на тучната морава вече кротко пасели 10 овчици и едно куче. Кучето не пасе, де.

Та искам да кажа, че ако човекът с парите иска овца, дори и Чърчил му дава овца, без да се обяснява.

Държавата в медиите - преоблечен голям рекламодател

Собственикът на медията, така е постановила госпожа Конституция (има и тълкувателно решение на КС), е в правото си да води такава политика, каквото му е кеф. Журналистът има право да е съгласен с него и да му помага при провеждането на тази политика, или да не е съгласен и да си потърси друга медия. Журналистът няма право на мнение, различно от мнението на собственика. И това не е цензура. Цензурата е понятие, свързано с намесата на държавата. Разбира се, държавата присъства в медиите, но преоблечена като голям рекламодател. Най-големия. Но не заповядва и не забранява, а деликатно насочва усилията на отделни журналисти и цели журналистически колективи в правилната посока. Което не е в разрез с демокрацията.

В самата професия няма нищо сложно. Отиваш при един човек, той ти казва едни работи, ти ги пишеш и готово. Това, дето го преподават във факултета по журналистика за два източника, три източника, та че и независими един от друг, са пълни глупости. Доде търсиш източници, можеш да напишеш пет дописки. И на всяка да добавиш: „Според наш източник, пожелал анонимност…” Никой не може да те задължи да си изкажеш източниците, особено пък ако ги нямаш.

Една голяма част от умението в журналистиката, особено в печатната, е умението да се тури заглавие. Това като усвои един журналист, другото е само бонус. Наскоро имах повод да се върна към заглавията на „24 часа” от златната ера, когато Венелина Гочева беше главен редактор. Тук ще дам само един пример. “Дете се дави, мост пада, коли плуват – лошо време”. Сещам се само за едно заглавие, което може да му съперничи. В „Дума” отпреди десетина години: „Сняг се сипе на парцали. С други думи - вали!” Но, докато за думаджийското заглавие имам съмнение, че е откраднато от Трендафил Акациев, то заглавието на „24 часа” е автентично. Отвсякъде му личи.

Не слушайте теоретиците. Не слагайте новината в лийда, дръжте си я за накрая на дописката. Така ще задържите вниманието на читателя до последния ред. Хората са любопитни и искат непременно да разберат каква е причината да се напише една дописка. Дори и когато обективно няма причина, а просто е имало празно място.

Във факултета по журналистика учат младежите, преди да седнат да пишат, да си изяснят какво искат да кажат. Глупости на търкалета. Първото нещо, което трябва да си изясните, е какво не искате да кажете. В смисъл, не трябва да казвате. Важно е какво казва една медия, но по-важното е какво премълчава. Журналистиката е като прашките: уж всичко се вижда, но най-важното е скрито.

Редакторът Мюнцер от „Фабиан” на Кестнер обяснява: „Повярвайте ми, драги приятелю, онова, което ние досъчиняваме, съвсем не е толкова лошо, колкото онова, което изпускаме…” Поводи да се изпуска има много. И най-лесно се установяват с внимателно наблюдение на рекламната политика на изданието: кои реклами излизат, кои са спрели и не са подновени, къде се преговаря с оглед на бъдещо взаимноизгодно сътрудничество… И съответно с това да се избере подходът: да се бие с морков, или да яде тояга.

Поизлъжете, но умно

В журналистиката е допустимо и да се поизлъже. Но трябва да се прави умно. Вижте какво! Крадецът не е просто човек, който краде, а човек, който е заловен, че краде. Лъжецът не е човек, който лъже, а човек, който е изобличен, че лъже. Незаловените крадци и неизобличените лъжци се радват на висока обществена почит. Да давам ли примери? Така стоят нещата, независимо дали ни харесва или не. Така е и в журналистиката. Редакторът Мюнцер: „Отбележете си следното: съобщения, чиято недостоверност не може да се докаже или пък може да се установи едва след седмици, са верни.” Пък и да ви изобличат, какво толкова? Малко срам няма да ви убие. Така, де, Господ е преценил - от срам да не се умира… Срамът не е сред чувствата, които един журналист трябва да толерира в себе си. Развивайте само подобаващите чувства.

Навремето, като бях началник на един вестник, собственикът ме обвиняваше, че съм бил работил само с 30% от истината. Пък аз му викам: “Ако искаш повече, купи си катедрата по история на България.” И оня, като се амбицира, верно щеше да я купи. Обаче някой от историците, Драго ли, друг ли, не знам, като се запили една вечер в «Яйцето» и му споделил, че и те не работят с по-висок процент.

Истината! Телевизионната истина е вятър вее, кон пърди, с извинение. Вестникът се разгражда напълно за 1 месец, учените са го доказали. И мислите ли, че като казвате истината, ще ви вярват повече? Достоевски не мисли така: „Чистата истина е неправдоподобна. За да стане истината по-достоверна, непременно трябва да се примеси с лъжа.” Пропорцията си е работа на майстора. Искам да кажа, че един журналист не може през цялото време да е честен. „Никога не позволявайте на истината да ви развали хубавата статия”, казал Марк Твен, цитиран от „Труд”. Истината е субективна. Моята, твоята, на началника… Определете правилно ранговете и не се опитвайте да давате на собствената си истина по-голямо значение, отколкото има. Щото тя няма голямо значение.

Дето викаше един наш възрожденец, „истината е безсмъртна и като такава може да изчака”. А журналистът трябва да яде ката ден… Мина времето, когато проповядвахме, че журналистиката е като саденето на маслини. Садиш, садиш и след много години береш плодовете на доверието. А може и да не береш... Ако си сял тръне... Животът ни научи, че журналистите работят с нетрайни насаждения. За всеки случай обаче можете да си измислете псевдоним. Няма репортер, дето да няма по 2-3 резервни имена, които пуска в действие, когато не е съгласен със себе си. Така с името си работите за името си, а с другите имена си вадите хляба и нещо отгоре.

Не се плашете, ако понякога не сте напълно съгласен с това, което сте написали. Журналистът няма възможност винаги да е съгласен, а и не е длъжен. Той не пише за себе си, пише за обществото. Читателят трябва да е съгласен, а не журналистът. И издателят, разбира се.

Смело и безотговорно! Това трябва да ви е девизът, за да успеете в журналистиката. Между нас да си остане, но ще ви кажа, че на всеки журналист, а и на всеки човек му минава през акъла как с една малка подлост може да си оправи живота. Но не всички имат кураж да я извършат. Помните ли "Невръстни убийства" на Виктор Пасков? Как малкият келеш си представяше, че хвърля учителката си по музика през прозореца и приключва веднъж завинаги с досадните уроци. Но не му стигна кураж... Страх! Какво е моралът? Страх от Бога, от затвора, за работата, за името... Хиляди страхове, които пречат на човека да си уреди един по-добър живот.

Преписвайте - никога от един автор

Никога не преписвайте от един автор. От предишното си академично битие съм запомнил една истина, която е в сила и в журналистиката: Ако преписваш от един автор, е плагиатство, ако преписваш от много автори, е изследване. В университета правехме предимно изследвания. Не се страхувайте да повторите нещо, дето вече сте го писали. Да преписваш от себе си не е плагиатство. Законът за авторските права изрично го е указал. Ако искате това, което имате да кажете, да стигне до всички хора, трябва да го повторите най-малко седем пъти. Лично ние повече от седем не практикуваме, но то си е наше лично решение, не е някой закон.

Никога не се опитвайте да давате акъл на читателя. Той знае повече от вас. Дори и когато не знае… Читателят също така много обича да хваща журналиста в грешка, да го изобличава в невежество. И авторите, които уважават читателите, нарочно допускат грешки. В „Музика за душата” на Тери Прачет съм срещал едни правила за писане на меню в народния тип ресторанти. Едно такова меню „винаги трябва да е пълно с правописни грешки, за да може клиентите да бъдат заблудени в мнимо чувство на превъзходство”.

Свърши ми мястото. А още толкова работи исках да кажа на младите, които са решили да се давят в журналистиката… Нищо, някой друг път.

-----

* Този материал е публикуван в списание „Клуб Z” през април 2014 година. Поради непреходната му стойност и актуалност днес го предлагаме на читателите на www.clubz.bg. Ако искате да четете качествени политически, икономически, културни и спортни материали навреме, списанието „Клуб Z” ще излиза всеки месец и през 2016 г. и можете да го намерите на будката до вас. Или да се абонирате – каталожен № 1403 за „Български пощи“ или каталожен № 525-1 за „Доби прес“.

 
ПОЛИТИКА СЪВЕТИ ЗА НАЧИНАЕЩИ ЖУРНАЛИСТИ

ТОНИ ФИЛИПОВ, Д-Р*

 

Първото нещо, което бих посъветвал един млад човек, решил да стане журналист, е да помисли втори път дали това му е първото желание. Щото тази професия не е сред най-уважаваните. В наши дни на журналиста се гледа, общо взето, като на кръстоска между глупак и мошеник... Твърди се, че Киркегор бил казал, че е по-добре да имаш дъщеря курва, отколкото син журналист.

Някои твърдят, че Юлий Москов го е казал, но те грешат. Е, не сме длъжни да вярваме на Киркегор. Той верно е бил голяма работа, но не бива да се забравя, че като малък е падал от крушата. Поначало тоя род съвети - стани това, а не онова, рядко хващат дикиш, но бях длъжен да го кажа.

Мислех след това да кажа колко е важно за един млад кандидат-журналист (МКЖ) да си избере правилно работодателя. Щото това като направи, после ще му е по-лесно. Да проучи внимателно хисторито на издателя. Ние сме малка страна и всичко се знае. Да си изясни на каква идеология симпатизира въпросният работодател, какви ценности изповядва (ако изповядва ценности) и т.н., и т.н. Да се опита да вникне в характеропатията му.

Главният редактор - по-скоро диагноза

Главен редактор неправилно се смята за длъжност. То е по-скоро диагноза. Дори понякога препоръчваме на МКЖ да изготви или да поръча на някой астролог да му изготви една синастрична карта. Синастрията ще покаже до каква степен ще си схождат характерите. Но в случая това са ненужни работи по причина, че на сергията в общи линии има само един работодател – медийният империалист Делян Пеевски. За младите, които не познават тази сакрална за няколко поколения дума „империализъм”, да кажа накратко. Империализмът означава агресивен експанзионизъм, борба за териториално разширяване и хегемония. Другарят Ленин описва империализма като „висш и последен стадий на капитализма“, което е добрата новина в случая.

Да приемем, че МКЖ вече си е намерил работа.

Второто важно нещо, което трябва да реши, е кога и как ще я напусне. Журналистиката, викаше Чърчил, е много добър трамплин, стига навреме да я напусне човек. И ако вземем за пример другаря Станишев, колкото по-рано се напусне, толкова по-добре. Станишев специално може да се каже, че я напусна, преди да я започне по същество. Разправяли са ми, че допреди да стане шеф на БСП, е разнасял статии по редакциите с трамвая. В "24 часа" Пенчо Ковачев му ги беше изброил - 25 статии, посветени главно на Русия и Сърбия. Андрей Райчев искал да го вземе на ведомост в “Сега”, ама Димитрана Александрова, тогава главен редактор, казала, че пише като „рустикален наивист от времето на народниците” (или нещо подобно), и го напъдили. Затова съм казвал и преди, че нея държа отговорна. Щото можеше! Можеше сега да имаме още един посредствен журналист, което нямаше и да се забележи на общия фон. Докато посредствен премиер и лидер на партия веднага се забелязва.

По същия начин ще държа отговорни Ризова и Бехар, ако случайно оново високото момче, глуповато високото, влезе във властта. Вземал бил... Голяма работа, всички вземат. Пък и да не го е вземал от телевизията. За Сидеров Блъсков е отговорен. Скараха се за нема нищо, крещяха си... Сидеров му викаше: "Ти си едно нещастно момченце!" А Блъсков му сочеше накъде е вратата: "Сам ли ще излезеш, или да извикам охраната да те изнесе?" Много интересно е, че Сидеров бил завършил средното си образование, което до лани му беше и единствено, с тройки по български и история. И с тия тройки стана виден журналист, написа книги, направи партия… А къде ли щеше да е, ако си беше дал малко повече зор, например за четворки?!

Георги Кадиев също овреме отскочи от журналистиката. Той остана в историята на професията с една статия, която публикува под псевдонима Илия Павлов. Не помня точното заглавие, но беше за някакъв гущер, който си къса опашката, за да оцелее. Митьо Гестапото сигурно помни по-добре, щото той го беше помолил да я напише.

Колегата Венци Лаков също се спаси навреме. То какво ли спасение е да подгъзваш на Сидеров, ама... Венци стана известен в началото на демокрацията с едно заглавие в "Демокрация": "Алчни старци изпълзяха на припек", което, доколкото знам, се дава за пример във ФЖ, но не знам като добър пример ли или напротив.

Изобщо сме останали много малко колеги, които не успяхме навреме да се евакуираме от тази токсична професия. И понякога, като се присетя, направо изпадам в онова състояние, което Тофлър нарича „шок от бъдещето”. Представям си как например тичаме с г-жа Джамджиева, Иван Бакалов и още двама-трима по събития с бастунки. И пресконференциите започват с призив: „Дами и господа, сложете си слуховите апарати!” На кой каквото му е писано...

Заем от работодателя

Следващото важно нещо, което трябва да направите още непосредствено при постъпването на работа, е да намерите начин да вземете заем от работодателя, по възможност повече от две заплати. За раждане, за погребение, измислете нещо. Важното е да сте напред с парите, щото работодателите имат навик при уволнение или напускане да не плащат последната заплата и хонорарите. Да не ви казвам колко пъти ме изгориха... Освен това препоръчвам да държите част от повереното ви редакционно имущество вкъщи – касетофон, компютър, до каквото имате достъп. Няма какво да се лъжем, хората те помнят само ако им дължиш пари. Ако дължите пари на началника, той, освен дето ще ви помни, ще е заинтересуван да ви увеличава заплатата, белким върнете кредита. Така си мисля, де...

Много е важно да си изясните каква политика ще държите по отношение на рушветите, подаръците, екскурзиите и другите форми на материално стимулиране. С други думи, изяснете си дали сте достатъчно зрял да се корумпирате или не. Защото, казано е, че честен журналист е този, който, след като веднъж се е корумпирал, си остава корумпиран. А не днес да вземате пари, утре да раздавате морал, както правят някои колеги.

Длъжен съм също така да ви кажа, че тук, както и навсякъде, плащанията стават в пари и веднага или никога… Дето викат докторите, болен се такова на легло… Много е важно да не ставате алчен. В тоя бизнес не се става милионер за един ден. Колегата Коритаров затова изгоря, щото искаше с един удар да си оправи живота и после да си пише само за кеф. И доста други затова ги изгониха.

Забравете за "истина" и "лично мнение"

Много важно е да забравите понятия като „истина”, „лично мнение” и други такива финтифлюшки. В противен случай ще опознаете нуждата отблизо. Ако има нещо, което главните редактори да мразят без изключение, то това са хора, мнението на които не съвпада напълно с тяхното по всички въпроси. Да имаш мнение е похвално, но да искаш непременно да го съобщиш е глупаво. Умните хора гледат на личното мнение като на наличието на хемороиди. Никой не ходи да се хвали, че има хемороиди. Или бъркам? Даже от личното мнение боли повече. Волтер го е казал: «Личното мнение е причинило повече беди на тази малка земя от чумата и земетресенията.» Честно да ви кажа, нямам случай да съжалявам за несподелено мнение. Еле па с началник...

Понеже горе цитирахме Чърчил. Същият тоя Чърчил има една картина - „Пейзаж с овчици”. Полани „Сотбис” я продаде за 1 млн. лири. Първоначално тя си била само пейзаж, без овчици. И била в колекцията на американския издател Хенри Люс, собственик тогава на сп. „Тайм” и „Лайф”. След войната Чърчил посетил САЩ, гостувал на Люс. Заговорили се, станало дума и за картината и Хенри рекъл: „Все ми се струва, че нещо липсва на този пейзаж. Може би една овца насред моравата.” На следващия ден Чърчил пратил да вземат картината и след няколко дни я върнал. Но на тучната морава вече кротко пасели 10 овчици и едно куче. Кучето не пасе, де.

Та искам да кажа, че ако човекът с парите иска овца, дори и Чърчил му дава овца, без да се обяснява.

Държавата в медиите - преоблечен голям рекламодател

Собственикът на медията, така е постановила госпожа Конституция (има и тълкувателно решение на КС), е в правото си да води такава политика, каквото му е кеф. Журналистът има право да е съгласен с него и да му помага при провеждането на тази политика, или да не е съгласен и да си потърси друга медия. Журналистът няма право на мнение, различно от мнението на собственика. И това не е цензура. Цензурата е понятие, свързано с намесата на държавата. Разбира се, държавата присъства в медиите, но преоблечена като голям рекламодател. Най-големия. Но не заповядва и не забранява, а деликатно насочва усилията на отделни журналисти и цели журналистически колективи в правилната посока. Което не е в разрез с демокрацията.

В самата професия няма нищо сложно. Отиваш при един човек, той ти казва едни работи, ти ги пишеш и готово. Това, дето го преподават във факултета по журналистика за два източника, три източника, та че и независими един от друг, са пълни глупости. Доде търсиш източници, можеш да напишеш пет дописки. И на всяка да добавиш: „Според наш източник, пожелал анонимност…” Никой не може да те задължи да си изкажеш източниците, особено пък ако ги нямаш.

Една голяма част от умението в журналистиката, особено в печатната, е умението да се тури заглавие. Това като усвои един журналист, другото е само бонус. Наскоро имах повод да се върна към заглавията на „24 часа” от златната ера, когато Венелина Гочева беше главен редактор. Тук ще дам само един пример. “Дете се дави, мост пада, коли плуват – лошо време”. Сещам се само за едно заглавие, което може да му съперничи. В „Дума” отпреди десетина години: „Сняг се сипе на парцали. С други думи - вали!” Но, докато за думаджийското заглавие имам съмнение, че е откраднато от Трендафил Акациев, то заглавието на „24 часа” е автентично. Отвсякъде му личи.

Не слушайте теоретиците. Не слагайте новината в лийда, дръжте си я за накрая на дописката. Така ще задържите вниманието на читателя до последния ред. Хората са любопитни и искат непременно да разберат каква е причината да се напише една дописка. Дори и когато обективно няма причина, а просто е имало празно място.

Във факултета по журналистика учат младежите, преди да седнат да пишат, да си изяснят какво искат да кажат. Глупости на търкалета. Първото нещо, което трябва да си изясните, е какво не искате да кажете. В смисъл, не трябва да казвате. Важно е какво казва една медия, но по-важното е какво премълчава. Журналистиката е като прашките: уж всичко се вижда, но най-важното е скрито.

Редакторът Мюнцер от „Фабиан” на Кестнер обяснява: „Повярвайте ми, драги приятелю, онова, което ние досъчиняваме, съвсем не е толкова лошо, колкото онова, което изпускаме…” Поводи да се изпуска има много. И най-лесно се установяват с внимателно наблюдение на рекламната политика на изданието: кои реклами излизат, кои са спрели и не са подновени, къде се преговаря с оглед на бъдещо взаимноизгодно сътрудничество… И съответно с това да се избере подходът: да се бие с морков, или да яде тояга.

Поизлъжете, но умно

В журналистиката е допустимо и да се поизлъже. Но трябва да се прави умно. Вижте какво! Крадецът не е просто човек, който краде, а човек, който е заловен, че краде. Лъжецът не е човек, който лъже, а човек, който е изобличен, че лъже. Незаловените крадци и неизобличените лъжци се радват на висока обществена почит. Да давам ли примери? Така стоят нещата, независимо дали ни харесва или не. Така е и в журналистиката. Редакторът Мюнцер: „Отбележете си следното: съобщения, чиято недостоверност не може да се докаже или пък може да се установи едва след седмици, са верни.” Пък и да ви изобличат, какво толкова? Малко срам няма да ви убие. Така, де, Господ е преценил - от срам да не се умира… Срамът не е сред чувствата, които един журналист трябва да толерира в себе си. Развивайте само подобаващите чувства.

Навремето, като бях началник на един вестник, собственикът ме обвиняваше, че съм бил работил само с 30% от истината. Пък аз му викам: “Ако искаш повече, купи си катедрата по история на България.” И оня, като се амбицира, верно щеше да я купи. Обаче някой от историците, Драго ли, друг ли, не знам, като се запили една вечер в «Яйцето» и му споделил, че и те не работят с по-висок процент.

Истината! Телевизионната истина е вятър вее, кон пърди, с извинение. Вестникът се разгражда напълно за 1 месец, учените са го доказали. И мислите ли, че като казвате истината, ще ви вярват повече? Достоевски не мисли така: „Чистата истина е неправдоподобна. За да стане истината по-достоверна, непременно трябва да се примеси с лъжа.” Пропорцията си е работа на майстора. Искам да кажа, че един журналист не може през цялото време да е честен. „Никога не позволявайте на истината да ви развали хубавата статия”, казал Марк Твен, цитиран от „Труд”. Истината е субективна. Моята, твоята, на началника… Определете правилно ранговете и не се опитвайте да давате на собствената си истина по-голямо значение, отколкото има. Щото тя няма голямо значение.

Дето викаше един наш възрожденец, „истината е безсмъртна и като такава може да изчака”. А журналистът трябва да яде ката ден… Мина времето, когато проповядвахме, че журналистиката е като саденето на маслини. Садиш, садиш и след много години береш плодовете на доверието. А може и да не береш... Ако си сял тръне... Животът ни научи, че журналистите работят с нетрайни насаждения. За всеки случай обаче можете да си измислете псевдоним. Няма репортер, дето да няма по 2-3 резервни имена, които пуска в действие, когато не е съгласен със себе си. Така с името си работите за името си, а с другите имена си вадите хляба и нещо отгоре.

Не се плашете, ако понякога не сте напълно съгласен с това, което сте написали. Журналистът няма възможност винаги да е съгласен, а и не е длъжен. Той не пише за себе си, пише за обществото. Читателят трябва да е съгласен, а не журналистът. И издателят, разбира се.

Смело и безотговорно! Това трябва да ви е девизът, за да успеете в журналистиката. Между нас да си остане, но ще ви кажа, че на всеки журналист, а и на всеки човек му минава през акъла как с една малка подлост може да си оправи живота. Но не всички имат кураж да я извършат. Помните ли "Невръстни убийства" на Виктор Пасков? Как малкият келеш си представяше, че хвърля учителката си по музика през прозореца и приключва веднъж завинаги с досадните уроци. Но не му стигна кураж... Страх! Какво е моралът? Страх от Бога, от затвора, за работата, за името... Хиляди страхове, които пречат на човека да си уреди един по-добър живот.

Преписвайте - никога от един автор

Никога не преписвайте от един автор. От предишното си академично битие съм запомнил една истина, която е в сила и в журналистиката: Ако преписваш от един автор, е плагиатство, ако преписваш от много автори, е изследване. В университета правехме предимно изследвания. Не се страхувайте да повторите нещо, дето вече сте го писали. Да преписваш от себе си не е плагиатство. Законът за авторските права изрично го е указал. Ако искате това, което имате да кажете, да стигне до всички хора, трябва да го повторите най-малко седем пъти. Лично ние повече от седем не практикуваме, но то си е наше лично решение, не е някой закон.

Никога не се опитвайте да давате акъл на читателя. Той знае повече от вас. Дори и когато не знае… Читателят също така много обича да хваща журналиста в грешка, да го изобличава в невежество. И авторите, които уважават читателите, нарочно допускат грешки. В „Музика за душата” на Тери Прачет съм срещал едни правила за писане на меню в народния тип ресторанти. Едно такова меню „винаги трябва да е пълно с правописни грешки, за да може клиентите да бъдат заблудени в мнимо чувство на превъзходство”.

Свърши ми мястото. А още толкова работи исках да кажа на младите, които са решили да се давят в журналистиката… Нищо, някой друг път.

-----

* Този материал е публикуван в списание „Клуб Z” през април 2014 година. Поради непреходната му стойност и актуалност днес го предлагаме на читателите на www.clubz.bg. Ако искате да четете качествени политически, икономически, културни и спортни материали навреме, списанието „Клуб Z” ще излиза всеки месец и през 2016 г. и можете да го намерите на будката до вас. Или да се абонирате – каталожен № 1403 за „Български пощи“ или каталожен № 525-1 за „Доби прес“.

Коментари

Анонимен's picture
Анонимен

И тоя тотално не е в час. Първият съвет - уважавайте читателите си, научете правописа и граматиката поне до нивото, на което се преподаваха в основното училище през 1985-та. Вторият - опитайте се поне да изкарате прогимназията такава, каквато беше по соца. С това ще сте на километри пред повечето си завършващи колеги ;)
Анонимен's picture
Анонимен

Абе пич,не разбираш ли,че човека се бъзика.
Анонимен's picture
Анонимен

филипов е говно, което е популярно само щото вие българите обичате лайната.
Анонимен's picture
Анонимен

Малко го прекалявате с тоя Тони Филипов напоследък. А той-не може ли малко по-накратко или поне на три-четири порции да разпределя умотворенията си, щото ми се доспива след третия абзац.Иначе-мойте уважения, нека си пише...
Анонимен's picture
Анонимен

Щастливец,

Хората пари дават за приспивателни,а ти получаваш ефекта безплатно и без опасност при шофиране. Чиста далавера!
Анонимен's picture
Анонимен

??????????

това е отвратителната истина,не само в журналистиката, явно и на автора не му харесва много, но се приспособява за да преживява, защото такава е основно конюктурата. Цитатите от свтовни величия, сигурно го утешават, но това са величия най-рано от началото на миналия век, света отдавна е надраснал предрасъдъците, защото явно горката истина му е по-важна.

въпроса за всички нас е - искаме ли да живеем добре и да вървим със цивилизацията или да оправдаваме позиционирането си в тинята някак си.
Анонимен's picture
Анонимен

почитател

Док, велик си, ама вече втора седмица ни лишаваш от "Делниците".Да не си на Малдивите?
Анонимен's picture
Анонимен

ралица

Превъзходни съвети! Отдавна не се бях смяла от сърце на толкова много изречени истини.
Анонимен's picture
Анонимен

Чистата истина за журналистиката.
Анонимен's picture
Анонимен

ДРУГАТА ИСТИНА

A-a-a, забравихте най-важното г-н "Филипов" - доносниците и чуждите агенти в професията, които основно я съставляват. Професията е токсична основно заради това. Много важно е умението да се продаваш, на който плати повече, умението да предаваш, и ако усетиш сериозен потенциал насреща, да не му позволиш да развива за да нямаш конкуренция. Един овъртолен в мръсотия вертеп.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Кой ще понесе отговорността за НАПлийкс?