Боговете на дребните неща

„Аз се казвам А. и нарушавам

закона по няколко пъти дневно.“

Така би могло да звучи началото на изповед на поредния пристрастен към дребни завои около законите. Групата на анонимните всекидневни закононарушители. В която всъщност се оказва всеки един от нас, постоянно, всекидневно, без съпротива и без усилия, със завидно постоянство.

Всеки ден поне по няколко пъти ние не спазваме закона. Съзнателно, със или без удоволствие, обикновено за удобство или за дребно отмъщение на онези, които „пак са измислили тъпи правила“.

„Аз, 41-годишна, неосъждана, изряден платец на държавата във всичките й мултиплицирания, с една-единствена глоба от КАТ за 20-годишен стаж зад кормилото, човек, който вярва, че правилата са важни и трябва да бъдат спазвани дори и в детайлите, нарушавам всеки ден като заклет рецидивист законите по няколко пъти. В най-честия случай заради един знак „забранено“, който прави улицата еднопосочна без никаква мисъл. Не искам да заобикалям половината квартал, за да стигна до съседната улица, и подминавам с безразличие знака. Понякога, когато не бързам, минавам като за награда по пътя, който упорито ми сочат знаците. Извършвам акт на благоволение.“

Така може да звучи началото на една изповед в анонимната група, където се учат да преодоляват зависимостта си към дребните шмекерии с правилата и да разбират и следват Бога на дребните неща.

Да, историята с еднопосочната улица е дребнавост. Поне на пръв поглед. Всъщност е модел на поведение.

Примерите са безброй и вероятно отдавна сме спрели да си даваме сметка за тях, станали част от нашето съществуване на дребни кръшкачи от закона.

► Няма такова понятие като „еднопосочна улица“. Може да го има в речника, но в реалния живот не съществува. „Еднопосочната“ улица може да е обозначена с 20 знака, но е важно накъде съответният гражданин законокръшкач е тръгнал по винаги спешни дела. Има само улица, която по неговата логика е некомпетентно и без мисъл затворена от неправилната страна. „Някой пак не си е свършил работата.“ Улицата е валидно еднопосочна обаче, когато съвпада с посоката, в която отиваме, тогава възмущението към другите, които се явяват срещу нас и срещу знака, е примесено и с доза превъзходство.

► Няма такова понятие като „тревни площи“. Те са тревни само когато някой не е спрял върху тях „за малко“ и „защото бърза“, а и „защото няма нормални места за паркиране в тоя град“.

► Няма такова понятие като „места за инвалиди“. Това са празни места, които чакат някой да ги заеме. („Освен това какви инвалиди, те и без това не могат да излизат от къщи, няма създадени условия за тях, вижте каква е градската среда, а тези сигурно са взели ТЕЛК-а с връзки, може ли с джип да си инвалид“ и т.н.).

► „Зимни гуми“. Законокръшкачът разсъждава така: „Мога да сложа, мога и да не сложа.“ (Което разгърнато звучи така: Ако затруднявам движението, когато падне сняг, това си е моя работа, аз си нося отговорността. Освен това съм и много добър шофьор, така че винаги ще се оправя – със зимни, с летни и без гуми даже.)

► Велосипедист ли е, той е твърдо убеден, че не трябва да слага обозначения, докато се движи по тъмно – нито фарове, нито светлоотразителна жилетка, нищо. „И без това онези, които са се качили в автомобилите си, замърсяват въздуха. Ще им пазя околната среда – те да ме пазят мен. Длъжни са!

► Пешеходна пътека ли? (Представете си го обаче, произнесено с лек фалцет.) „Бързам, не съм в настроение. Ако спра, да са ми благодарни.“ Камен Донев има блестящ етюд в „За народното творчество“, посветен точно на поведението на българския пешеходец – той е смирен, внимателен, боязлив и най-вече благодарен. Вдигната ръка за благодарност, докато пресича, с големи подскоци. Пешеходецът така е дресиран – да е щастлив, когато някой му зачете правото и спре. Шофьорът законокръшкач на свой ред вярва, че когато профучава през „зебра“ например, не се случва нищо особено. Дребна работа. Вероятно и тази несломима увереност в дребнотемието на това нарушение поражда и мрачната статистика, която „гордо“ ни праща в челото в ЕС по най-много смъртни случаи на пешеходни пътеки. И т.н.

Примерите, свързани с движението по пътищата, изглеждат най-очебийни, но житейските ситуации, в които влизаме в ролята на законокръшкачи, при това рецидивисти, са навсякъде. Още малко от тях:

► Влизате в магазина, в кафенето или в сервиза или лекар ви преглежда. Ако не ви дадат, искате ли си специално касов бон? Или приемате лесно оправданията „сега тука ги няма документите“, „нещо не работи апаратът“ и т.н., смънкани с половин уста. Да, това не ви прави нарушители на закона, но насърчавате онези, които потенциално укриват данъци.

► Носите ли винаги рецепта за лекарствата, които трябва да се продават в аптеките само ако са предписани от лекар? Едва ли. Въпреки че това е законово регламентирано. И на двете страни – потребител и аптекар, е по-изгодно точно тук да се разсейват за правилата. Посещението при личния лекар е допълнителна загуба на време – негово и ваше, дълги опашки, чакане и ненужна бюрокрация. Отново не сте преки закононарушители, но насърчавате подобно действие.

► Батериите трябва да се изхвърлят разделно на определени места. Същото важи и за лекарствата. Отново е законово регламентирано. Правите ли това усилие, или предпочитате най-близкия контейнер за боклук? Връщате ли старите си уреди на определените места, или просто ги захвърляте някъде на улицата? (Да, оправдание е: За какво да полагам усилия, след това кой знае какво ги правят, сигурно пак ги хвърлят на едно и също място.)

► Подобно е положението и с най-елементарното хвърляне по улиците на фасове и хартии. Да, глобите са нищожни, а липсата на кошчета – универсален аргумент. Достатъчно ли е?

► И най-яркото онагледяване на масовото законокръшкане – пушенето на закрито. В закона ясно е записано – забранено. В много офиси забраната се следва в зависимост от пристрастеността на шефа към цигарите или обратно – ненавистта му към тютюнев дим. Пуши се волно, свободно и с много кеф в министерства, общини и, разбира се, в болници (какво по-подходящо място, нали?). Същата е ситуацията и с пушенето в заведения – всички квартални кръчми и кафенета вече имат парници, прикрепени към основното тяло и предназначени за пушещи клиенти. А в повечето направо се дими на воля, без завоалираност. Както и в нощните клубове, барове, дискотеки и т.н. Огромна част от обществото е въвлечена в масово съучастие на това гигантско закононарушение. Вярно, за нещо толкова дребно. Никой никого не е убил, обрал, пребил, измамил.

Тези дреболии обаче формират нагласите ни като общество, способността ни за самодисциплина и самоуважение, преодоляването на малкия егоизъм и моментното самодоволство.

Дребни, ама постамент, ако решим да бъдем високопарни за малко.

На микроравнище нашето лично усилие да бъдем част от закона често се сблъсква с различни оправдания, удобството, конформизма, инертността. И с лесния избор: „Айде сега, какво толкова, другия път ще го направя както трябва.“

Нещата обаче са взаимосвързани и върхът на пирамидата се люлее и защото основата е нестабилна.

Действа ефектът на пеперудата, колкото и да ни е удобно да не го съзнаваме.

„Аз съм А. и съм пристрастен. Нарушавам

закона всеки ден. Искам да се поправя.“

Не забравяйте за Бога на дребните неща.

-----

Бел. ред. "Богът на дребните неща" е блестящ роман на Арундати Рой.

* Този материал е публикуван в списание „Клуб Z” през януари 2016 година. Поради непреходната му стойност и актуалност днес го предлагаме на читателите на www.clubz.bg. Ако искате да четете качествени политически, икономически, културни и спортни материали навреме, списанието „Клуб Z” излиза всеки месец и можете да го намерите на будката до вас. Или да се абонирате – каталожен № 1403 за „Български пощи“ или каталожен № 525-1 за „Доби прес“.