Кой управлява света?

НОАМ ЧОМСКИ*

Когато си задаваме въпроса „Кой управлява света?“, често приемаме стандартното разбиране, че действащите лица в световните дела са държави, основно великите сили, и разглеждаме техните решения и отношенията между тях. Това не е погрешно. Но ще направим добре да не забравяме, че това ниво на абстракция може да бъде също и много подвеждащо.

Държавите, естествено, имат много вътрешни структури и изборите и решенията на политическото ръководство са силно повлияни от вътрешни концентрации на власт, докато масовото население често е маргинализирано. Това важи и в по-демократичните общества и е очевидно при други. Ние не можем да постигнем реалистично разбиране кой управлява света, докато игнорираме „господарите на човечеството“, както ги нарича Адам Смит; в неговото време това са търговците и производителите в Англия; в наше време са многонационални конгломерати, огромни финансови институции, империи за продажби на дребно и други подобни. Следвайки Смит също така е разумно да работим със „злата максима“, в която „господарите на човечеството“ са посветени: „Всичко за нас и нищо за останалите хора“ - догма, известна иначе като горчива и непрекъсната класова борба, често едностранна, в ущърб на народа в страната и на света.

В съвременния глобален ред институциите на господарите притежават огромна сила, не само в международната сфера, но и вътре в техните собствени държави, на която те разчитат за защита на своята власт и да осигурява икономическа подкрепа с голямо разнообразие от средства. Когато обсъждаме ролята на господарите на човечеството, ние се обръщаме към такива приоритети на държавната политика в момента като Транс-Тихоокеанското сътрудничество едно от инвестиционно-правните споразумения, погрешно наричани „споразумения за свободна търговия“ в пропагандата и коментарите. Те се договарят тайно, освен за стотиците корпоративни адвокати и лобисти, пишещи решаващите детайли. Намерението е да бъдат приемани в добрия сталинистки стил на „ускорени“ процедури, създаден да блокира дискусията и да позволи само избора да или не (следователно да). Създателите редовно се справят добре, което не е изненадващо. Хората не са запознати с последствията, които може да се очакват.

Втората суперсила Неолибералните програми на миналото поколение концентрираха богатство и сила в много малко ръце, докато подкопаха работещата демокрация, но те създадоха също така и опозиция, най-вече в Латинска Америка, но и в центровете на глобална власт. Европейският съюз, едно от най-обещаващите развития в периода след Втората световна война, се олюлява поради зловещия ефект от политиките на оздравяване по време на рецесия, осъждани дори от икономистите от Международния валутен фонд (ако не от политическите играчи в МВФ). Демокрацията е подкопана, тъй като взимането на решения се измести към брюкселската бюрокрация, и северните банки хвърлят своята сянка върху тяхната работа. Основните политически партии бързо губят членове, отиващи към левицата или десницата. Изпълнителният директор на базираната в Париж изследователска група EuropaNova определи като причина за общото разочарованието "настроение на гневна импотентност докато реалната власт, влияеща на събитията, в голяма степен се е изместила от политическите лидери [които, поне по принцип, са обект на демократичната политика] към пазара, към институциите на Европейския съюз и корпорациите", съвсем в съгласие с неолибералната доктрина.

Много подобни процеси са в ход в САЩ, поради до известна степен подобни причини, въпрос на значимост и загриженост не само за страната, но, поради мощта на САЩ, за света. Засилващата се опозиция против неолибералното насилие подчертава друг важен аспект на стандартното споразумение: тя поставя настрани обществеността, която често не успява да приеме одобрената й роля на „зрители“ (а не на „участници“), определяна й от либералната демократична теория. Такова неподчинение винаги е будило загриженост в господстващите класи. Пример от американската история ни дава Джордж Вашингтон, който разглежда обикновените хора, които формират милициите, които той трябвало да командва, като "изключително мръсни и гадни хора [проявяващи] един непонятен вид глупост в по-долната класа от тези хора."

В книгата „Политика на насилието“, станала блестящ обзор на бунтове от американската революция до съвременните Афганистан и Ирак, Уилям Полк стига до извода, че генерал Вашингтон „беше толкова нетърпелив да извади от строя [бойците, които презираше], че той беше близо до това да загуби революцията“. Всъщност, той "можеше действително да направи това", ако не е била активната намеса на Франция, която "спаси революцията". До този момент в нея на върха бяха партизани, които ние днес наричаме "терористи". А армията по британски модел на Вашингтон "бе побеждавана непрекъснато и едва не загуби войната." Обща характеристика на успешните бунтове, пише Полк, е, че след победата народната подкрепа отслабва, а ръководството започва да потиска "мръсните и гадни хора", които всъщност спечелиха войната с партизански тактики и методи на терор. Правейки това от страх, че простолюдието може да оспори класовите привилегии.

Презрението на елита към „нисшата класа" на тези хора с годините е приемало различни форми. В последно време израз на това презрение е поканата за пасивност и послушание ("умереност в демокрацията") от либерални интернационалисти, реагиращи на опасните демократизиращи ефекти на популярни движения от 60-те години на миналия век. Понякога държави избират да следват общественото мнение, предизвиквайки огромен гняв и възмущение във властовите центрове. Един от драматичните случаи беше през 2003 г., когато администрацията на Буш призова Турция да се присъедини към нахлуването в Ирак. 95% от турците се противопоставиха на този курс на действие и, за удивление и ужас на Вашингтон, турското правителство остана вярно на техните възгледи. Турция беше злобно критикувана за оттеглянето си от отговорно поведение.

Заместник-министърът на отбраната Пол Улфовиц, определян от пресата като „главнокомандващ по идеализъм“ в администрацията, смъмри турската армия за това, че била позволила неизпълнения на задълженията от правителството и поиска извинение. Невъзмутими и уважавани коментатори, незасегнати особено от тази и безброй други прояви на нашия легендарен "копнеж за демокрация", продължиха да възхваляват президента Джордж У. Буш за неговата преданост към делото за "насърчаване на демокрацията", или понякога го критикува за наивността в неговото мислене и вярата му, че една външна сила може да наложи на други нейните демократични стремежи.

Турската общественост не беше сама. Световната опозиция на американо-британската агресия беше поразителна. Подкрепата за военните планове на Вашингтон едва достигна 10% според международни анкети. Опозицията предизвика огромни протести по света, също и в Съединените щати, вероятно за първи път в историята, когато имаше силни протести срещу имперска агресия, дори преди тя официално да бъде предприета. На челната страница на в. „Ню Йорк таймс“ журналистът Патрик Тайлър написа, че „на планетата има две суперсили: Съединените щати и световното обществено мнение“. Безпрецедентните протести в САЩ станаха израз на недоволството от агресиите, започнали няколко десетилетия по-рано. Участниците в тях осъждаха американските войни в Индокитай. Това протестно движение стана мащабно и с доста голямо влияние, макар и доста закъсняло. През 1967 г., когато антивоенното движение набра значителна сила, военният историк и специалист по Виетнам Бърнард Фол предупреди: „Виетнам като културно-историческо образувание... е застрашен от пълно унищожение... доколкото селските области на тази страна буквално гинат под ударите на най-мощната военна машина в света, действаща на територия с такива размери“. И антивоенното движение се превърна в сила, която вече не трябваше да бъде подценявана. Но то не можа да предотврати действията на Роналд Рейгън, който с идването си на власт реши твърдо да започне нападение срещу Централна Америка. Неговата администрация реши да последва примера на Джон Кенеди, който двадесет години по-рано започна войната против Южен Виетнам. Това нападение беше достатъчно ужасно. Неговите жертви не са се оправили и до днес. Но несравнимо по-лоши бяха случилото се в Южен Виетнам, а после и в Индокитай, когато „втората свръхсила“ започна да протестира срещу конфликта доста по-късно.

Често казват, че мощната обществена опозиция срещу нахлуването в Ирак не била замислила действията си. На мен това твърдение ми изглежда невярно. Несъмнено нахлуването беше достатъчно ужасно, а неговите последствия страшни. И въпреки това всичко можеше да бъде къде по-лошо. Вицепрезидентът Дик Чейни, министърът на отбраната Доналд Ръмсфелд и останалите високопоставени официални лица от администрацията на Буш даже не можаха да помислят за мерките, които 40 г. по-рано предприеха президентът Кенеди и президентът Линдън Джонсън, тъй като знаеха, че това ще предизвика протести. Властта на Запад е под натиск Естествено, много може да се говори за определящите държавната политика фактори, които се оставят настрана, когато се придържаме към стандартната представа за това, че действащи лица в международните работи са държавите. Но даже и с такива нестандартни уговорки можем да приемем това представяне поне в качеството на първо приближаване към реалността.

В този случай въпросът за това кой управлява света, незабавно води до опасенията по повод засилването на китайската мощ и това предизвикателство, което Пекин отправя към САЩ и „световния ред“, по повод на новата Студена война, тихо тлееща в Източна Европа, глобалната война с тероризма, американската хегемония и американския упадък, а също и към други опасения от подобен вид. Тези предизвикателства, пред които се изправи властта на Запада в началото на 2016 г., облече в конвенционални рамки водещият коментатор по международни въпроси на в. „Файненшъл таймс“ Гидиън Рахман. Той започна с преглед на западната картина на световния ред: „От момента на прекратяването на Студената война непреодолимата мощ на американските въоръжени сили е централен факт в международната политика“. Това има особено значение в три региона: в Източна Азия, където „ВМС на САЩ са привикнали да се отнасят към Тихия океан като към „американско езеро“; в Европа, където НАТО (разбирай САЩ, на чиято сметка се падат три четвърти от натовските военни разходи) гарантира териториалната цялост на своите страни-членки; и в Близкия изток, където се намират гигантски военноморски и военновъздушни бази на САЩ, за да „успокояват приятелите и да плашат враговете“.

Проблемите на днешния световен ред, продължава Рахман, се състоят в това, че „във всичките три района на така установилия се ред на сигурност беше хвърлен взрив“. Русия осъществи интервенция в Украйна и Сирия, а Китай превърна близко до себе си море от американско езеро в „спорни води“. По такъв начин фундаменталният въпрос на международните отношения се корени в това трябва ли САЩ да признаят, че и другите големи държави в техните региони също трябва да имат някакви зони на влияние. Рахман е на мнение, че трябва, поради „разпръснатата икономическа власт по света – в съчетание с обикновения здрав разум“.

Естествено, на света може да се гледа от различни ъгли. Но нека да се ограничим с тези три региона, които без съмнение са много важни. Да започнем с „американското езеро“. Може да възникне определено удивление във връзка с появилите се в средата на декември 2015 г. съобщения, че „американски бомбардировач Б-52, изпълняващ обичаен полет над Южно китайско море, непреднамерено влязъл в двумилната зона над построения от Китай изкуствен остров“. Работата е в това, че по думите на представители на военното ведомство, това предизвика „остри противоречия между Вашингтон и Пекин“. Запознати с мрачната история на ядрената епоха на 70-те години на миналия век прекрасно разбират, че инциденти от такъв род често подбутват света към опасната черта на ядрената война, заплашваща с пълно унищожение. Не е нужно да си привърженик на провокационните и агресивни действия на Китай в Южно Китайско море, за да забележиш, че този инцидент се случи не с китайски ядрен бомбардировач в Карибско море или край бреговете на Калифорния. Китай въобще не претендира за създаването на „китайско езеро“ в тези региона. За щастие на целия свят. Китайските ръководители прекрасно разбират, че техните морски търговски пътища се намират в обкръжението на враждебни държави, да речем Япония в Малакския пролив и други места, и че тези враждебни държави се ползват с поддръжката на непреодолимата военна мощ на САЩ. Съответно Китай осъществява своята експанзия в западна посока много внимателно, правейки големи инвестиции и осъществявайки обмислени действия за интеграция. По-специално тези действия се осъществяват в рамките на Шанхайската организация за сигурност (ШОС), в която влизат страните от Централна Азия и Русия, а скоро ще встъпят Индия и Пакистан.

В тази организация Иран е наблюдател, а на САЩ такъв статут им беше отказан. От тях, също така, беше поискано да закрият всички военни бази в региона. Китай изгражда съвременна версия на древния Път на коприната, с намерението не просто да обедини региона под своето влияние, но и да излезе в Европа и в нефтодобивните региони в Близкия изток. Пекин инвестира огромни суми пари в създаването на интегрирана енергийна и търговска система в Азия, а също така строи многобройни високоскоростни железопътни пътища и тръбопроводи. Един от компонентите на дадената програма е изграждането на автомобилния път, който ще мине по най-високите планини в света до построеното от китайците пристанище Гвадар в Пакистан. Това пристанище ще защитава доставките на петрол от възможна намеса на САЩ. Китай и Пакистан се надяват, че тази програма също така ще помогне за ускоряване развитието на промишлеността на пакистанска територия и ще даде на Исламабад допълнителни стимули за погасяване на вътрешния тероризъм, който също създава проблеми на Китай в Синцзян-Уйгурския автономен район. Съединените щати, които оказват мащабна военна помощ на Пакистан, там не се занимават с икономически въпроси. Гвадар ще стане за Китай част от „копринената нишка“ заедно с няколко бази, създадени в Индийския океан за търговски цели, но можещи да имат и военно приложение. Според оценките в перспектива след известно време Китай ще може да демонстрира военната си мощ даже в Персийския залив, което ще стане първия такъв случай за него в съвременната история.

Непреодолимата военна мощ на САЩ надеждно е защитена срещу всичките тези действия, само ако няма ядрена война до пълно унищожение, при който случай Съединените щати също ще бъдат унищожени. През 2015 г. Китай създаде Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции, ставайки неин основен акционер. В откриването на банката, което се състоя през юни в Пекин, присъстваха 56 държави, в това число и американските съюзници Австралия, Великобритания и други. Те направиха това въпреки желанието на Вашингтон. САЩ и Япония не бяха там. Някои анализатори предполагат, че новата банка може да създаде конкуренция на институциите на Бретън Уудс (МВФ и Световната банка), в които САЩ имат право на вето. Също така има предположение, че след време ШОС може да стане противовес на НАТО.

Да се обърнем към втория регион, Източна Европа, където на границата между Русия и НАТО назрява криза. Това е много важен момент. В своето поучително и разумно научно изследване на този регион с името Frontline Ukraine — Crisis in the Borderlands (Фронтова Украйна — криза на границата) Ричард Саква много убедително пише, че „по своята същност руско-грузинската война през август 2008 г. стана първата война, предизвикана от разширяването на НАТО. Украинската криза от 2014 г. стана втората такава война. Непонятно е дали човечеството ще преживее трета война.“ Западът смята, че разширяването на НАТО е благотворно. Не е учудващо, че Русия, а също така и голяма част от „глобалния юг“ са на различно мнение, както е и при някои влиятелни западни специалисти.

Джордж Кенан от самото начало предупреждава за това, че разширяването на НАТО е „трагична грешка“ и към него се присъединиха високопоставени правителствени представители на Америка, написали открито писмо до Белия дом, в което нарекоха разгръщането на алианса „политическа грешка от историческа величина“. Сегашната криза води своето начало от 1991 г., когато приключи Студената война и се разпадна Съветският съюз. По това време имаше два противоположни възгледа за нова система за сигурност и за политическа икономика на Евразия. По думите на Саква, едната концепция предвиждаше „разширяване на Европа, в центъра на което трябваше да се намира „Евросъюзът с прилежащите към него евроатлантически военни и политически съобщности. От друга страна съществуваше идеята за голяма континентална Европа от Лисабон до Владивосток с множество центрове, включително Брюксел, Москва и Анкара, но с обща цел – преодоляване на разногласията, които отдавна преследват континента.“

Главен привърженик на голяма Европа беше съветският ръководител Михаил Горбачов. Тази концепция имаше и европейски корени в политическото движение на привържениците на Дьо Гол и в други инициативи. Но когато Русия започна да се разпада под натиска на разрушителните пазарни реформи през 90-те години на миналия век, тази концепция избледня. Тя започна да се възражда с възстановяването на Русия, започнала да търси своето място на международната арена при Владимир Путин, който заедно със своя сподвижник Дмитрий Медведев нееднократно призова към геополитическо обединение на цяла голяма Европа от Лисабон до Владивосток с цел създаването на истинско „стратегическо партньорство“.

Тези инициативи бяха посрещнати с „вежливо презрение“, пише Саква, доколкото ги сметнаха „за нищо повече от прикритие за тайното възраждане на „велика Русия“ и внасяне на разцепление в отношенията между Северна Америка и Западна Европа. “ Тази загриженост има своето начало в по-ранните страхове от времето на Студената война във връзка с това, че Европа може да стане „третата сила“, независима от големите и малките свръхдържави, но постепенно сближаваща се с последните (това може да се проследи в Ostpolitik на Вили Бранд и в други инициативи).

Западът посрещна краха на Русия с триумфалност. Този крах беше приветстван, наричаха го „край на историята“ и окончателна победа на западната капиталистическа демокрация, все едно Русия е получила указания да се върне към този статут, който е имала до Първата световна война, и отново да стане фактически икономическа колония на Запада. Разширяването на НАТО започна без забавяне, в нарушение на устните уверения към Горбачов, че войските на съюза „и на сантиметър“ няма да се придвижат на изток, когато съветският лидер се съгласи на членството на обединена Германия в НАТО. Това беше историческа отстъпка в светлината на исторически събития. В хода на дискусията, която страните водеха за Източна Германия.

Възможността за разширяване на алианса отвъд пределите на Германия с Горбачов не е била обсъждана даже в личен порядък. Скоро НАТО наистина отиде отвъд пределите на Германия и се приближи плътно до границите на Русия. Главната мисия на НАТО беше официално подменена и сега алиансът получи мандат за защита на „най-важната инфраструктура“ на глобалната енергийна система, морските пътища и тръбопроводите. По такъв начин зоната на действие на НАТО стана глобална. И още, в съответствие с напълно преразгледаната от Запада концепция на НАТО, в нейната доктрина беше провъзгласена „отговорността за защита“, което рязко контрастира с официалната версия на ООН. Сега НАТО може да изпълнява функциите на интервенционистка сила под командването на САЩ.

Особена загриженост у Русия предизвикват плановете за придвижването на НАТО към Украйна. Тези планове бяха открито заявени на срещата на върха на НАТО в Букурещ през април 2008 г., когато Грузия и Украйна получиха обещание за членство в алианса в перспектива. Формулировката беше недвусмислена: „НАТО приветства евроатлантическите стремежи на Украйна и Грузия към членство в съюза. Днес ние се договорихме за това, че тези страни ще влязат в НАТО“. Когато в резултат на Оранжевата революция през 2004 г. в Украйна победиха прозападните кандидати, там побърза да отиде представителят на Държавния департамент Даниел Фрийд, който подчерта, че „САЩ поддържат стремежа на Украйна към влизане в НАТО и евроатлантическата общност“. Загрижеността на Русия може лесно да бъде разбрана. Тя беше демонстрирана от специалиста по международни отношения Джон Миършаймър във водещото списание на американската върхушка „Форин афеърс“. Той написа, че „основна причина за сегашната криза [в Украйна] е разширяването на НАТО и стремежът на Вашингтон да извади Украйна от орбитата на Москва, интегрирайки я със Запада“.

Путин оцени това като „директна заплаха за ключови интереси на Русия“. “Кой може да го обвинява?”, пита Миършаймър, коментирайки, че „на Вашингтон може и да не му харесва позицията на Москва, само че той е длъжен да разбере нейната логика“. Това не е много трудно. В края на краищата, както е известно на всички, „Съединените щати не могат да приемат това, далечни велики държави да разгръщат своите въоръжени сили където и да е в западното полукълбо, а още повече край техните граници“. Всъщност САЩ заемат много по-твърда позиция. Те не могат да приемат факта, определян официално като „успешно неподчинение“ на доктрината Монро от 1823 г., която провъзгласи (така и нереализирания досега) контрол на САЩ над западното полукълбо. Всяка малка страна, осмелила се да демонстрира такова успешно неподчинение, може да бъде подложена на всички „земни наказания“, а също и на мощно ембарго – както стана с Куба. Не трябва да си задаваме въпроса как биха реагирали САЩ, ако страни от Латинска Америка бяха влезли във Варшавския договор и начало на разглеждане на такава възможност от Мексико и Канада. Даже и най-малкият намек за първа подобна стъпка в тази посока би бил пресечен с „максимална жестокост“, ако се изразим с терминологията на ЦРУ.

Както и в случая с Китай за разбиране логиката на мотивите и постъпките на Пекин към тях трябва да се отнасяме положително. Важно е тази логика да бъде разбрана, вместо да бъдат сипани проклятия върху нея. Както и в случая с Китай тук залозите са извънредно високи. Тук, в буквалния смисъл, става въпрос за оцеляване.

Дайте сега да се обърнем към третия регион, предизвикващ сериозно безпокойство. Това е ислямският свят (най-вече), както и сцената на глобалната война с тероризма, която повторно обяви Джордж Буш през 2001 г. след терористичните актове от 11 септември. Глобална война срещу тероризма беше обявена и от дошлата на власт администрация на Рейгън. Тя яростно ораторстваше за „чумата, разпространявана от покварените противници на самата цивилизация (по думите на Рейгън)“ и за „завръщане към варварството в съвременната епоха“ (по думите на неговия държавен секретар Джордж Шулц). Първичната глобална война с тероризма тихо беше отстранена от историята. Тя бързо беше превърната в разрушителна терористична война, която се стовари върху Централна Америка, на юг в Африка и в Близкия изток. Мрачните последствия от тази трансформация изпитваме и днес. Поради това САЩ бяха осъдени даже от Международния съд на ООН (в което Вашингтон не се вслуша). Във всеки случай тази война се оказа на грешната страна на историята, поради което тя тихо „изчезна“. Успехът на версията Буш-Обама на глобалната война с тероризма лесно може да бъде оценена при директно разглеждане. Когато тази война беше обявена, целта за унищожение беше ограничен неголям къс от племенния Афганистан. Терористите бяха защитавани от афганистанци, които в голямата си част не ги обичаха и ги презираха, но бяха принудени да им дават приют в съответствие с племенния кодекс за гостоприемство. Американците бяха озадачени, когато бедните селяни отказаха „да предадат Осама срещу астрономическата за тях сума от 25 млн. долара“. Има всички основания да се смята, че в случай на провеждане на щателно организирана полицейска операция или даже сериозни дипломатични преговори с талибаните, подозираните за извършване на престъпленията от 11 септември напълно възможно можеше да бъдат предадени на американското правосъдие. Но такъв вариант дори не беше разглеждан.

Вместо това се задействаха рефлексите и предпочитание беше дадено на широкомащабното насилие. Но не за да бъдат свалени талибаните (това се случи по-късно), а за да бъде демонстрирано американското презрение към възможното предложение към талибаните за екстрадирането на Осама бин Ладен. Не знаем колко сериозни са били тези предложения, тъй като никой и никога не ги е разглеждал. А може би САЩ просто са решили „да покажат мускули, да извоюват победа и да изплашат всички по света. Тях не ги е грижа за страданията на афганистанците и за това колко хора загубихме ние“. Това е мнението на уважавания полеви командир и противник на талибаните Абдул Хак, един от многото противници на американските бомбардировки, започнали през октомври 2001 г. Той нарече тези бомбардировки „голямо препятствие“ за опитите на своите привърженици да свалят талибаните отвътре, допускайки, че такава задача би била по силите им. Неговата гледна точка беше потвърдена от Ричард Кларк, заемащ поста председател на Групата за контратерористична сигурност в Белия дом при президента Джордж Буш, когато са били съставяни плановете за нападението срещу Афганистан. Кларк си спомнил, как на едно от заседанията, когато президентът бил информиран, че нападението ще стане нарушение на нормите на международното право, той закрещял в неголямата заседателна зала: „Все ми е едно какво ще кажат юристите-международници, ние ще наритаме нечий задник“.

Против нападението също така застанали редица водещи хуманитарни организации, които работели в Афганистан. Те предупредили, че милиони хора се намират на границата на глада и че последствията може да бъдат ужасни. Едва ли е необходимо да се напомня, какви се оказаха последствията за Афганистан години по-късно. После под ковашкия чук на Америка попадна Ирак. Американо-британското нахлуване, осъществено без никакво правдоподобно оправдание, представлява най-сериозното престъпление на XXI век. Това нападение стана причина за гибелта на стотици хиляди хора в страна, където гражданското общество и без това беше разрушено от американските и британските санкции. Въвелите тези санкции двама водещи дипломати ги определиха като „геноцид“ и подадоха оставка в знак на протест. Нахлуването доведе до появата на милиони бежанци, разруши голяма част от страната и провокира междурелигиозен конфликт, който днес разкъсва на части Ирак и целия близкоизточен регион. Това е чудовищен факт в нашата интелектуална и нравствена култура, макар информирани и просветени кръгове да го наричат нежно и ласкаво „освобождение на Ирак“.

Допитвания на Пентагона и британското министерство на отбраната показват, че едва три процента от иракчаните признават за законни действията на американските военни в страната им, а под един процент смятат, че „коалицията“ от американски и британски войски е допринесла за тяхната безопасност. В същото време 80% застанаха срещу присъствието на коалиционните сили в Ирак, а мнозинството поддържаше атаките срещу войските на коалицията. Афганистан е разрушен до такава степен, че провеждането на достоверни допитвания там просто е невъзможно: само че има индикации, че и там отношението е почти същото. В Ирак Съединените щати претърпяха съкрушително поражение, отказаха се от своите официални военни цели и напуснаха страната под натиска на единствения победител, в какъвто се превърна Иран. САЩ размахваха своя ковашки чук и на други места, преди всичко в Либия, за което три традиционни имперски държави (Великобритания, САЩ и Франция) получиха резолюция №1973 на Съвета за сигурност на ООН и веднага я нарушиха, изпращайки своите ВВС в помощ на въстаниците. В резултат изчезна възможността за мирно урегулиране чрез преговори, рязко нараснаха загубите (най-малко десет пъти, както сочи политологът Алън Купърман), Либия се превърна в руина, оказа се в ръцете на воюващи помежду си фракции, а от неотдавна се превърна в база за „Ислямска държава“, която използва нейната територия за осъществяване на тероризъм.

Както отбеляза специалистът по Африка Алекс де Ваал, имперският триумвират пренебрегна напълно разумните дипломатически предложения на Африканския съюз. Огромни потоци от оръжие и джихадисти потекоха към западна Африка (която в момента е начело по терористични убийства) и към източното Средиземноморие, превърнало се в причина за разпространение на тероризма и насилието. И поради натовските атаки бежанските потоци се изляха от Африка в Европа. Това е поредният триумф на „хуманитарната интервенция“. Както показва дългата и често мрачна история, в това няма нищо необичайно, доколкото всичко започна преди четири столетия.

*Това е част от новата книга на Ноам Чомски „Who Rules the World?“ (Кой управлява света?). Авторът е американски философ и политически активист. Той е професор в Масачузетския технологичен институт. Препечатваме текста от БГНЕС.