Самуел Финци: В Германия държавата функционира, а тук симулира

ДИЛЯНА ДИМИТРОВА

Театралното изкуство у нас привлича най-много зрители (ако вярваме на официалните данни), театрите са много (все още) и се радват на лукса „претенциозна публика“ (в добрия смисъл). Затова гастролът на Дойчес театер в Народния на 15 и 16 юни предизвика търсене на билети, с каквото в последните години могат да се похвалят само звездите от телевизията. Месец преди представлението „В очакване на Годо“ билетите и за двете дати свършиха.

Немският театър не е за почитатели на „мечки“, но в Народния театър не се мяркаха дори парвенютата, които използват в културата за едното селфи. „В очакване на Годо“ на Дойчес театер, за който Самуел Финци бе обявен от критиката в Германия за най-добър актьор в немскоезичния свят, предизвика голямо вълнение и у нас. Визуалното решение е впечатляващо произведение на съвременното изкуство. Сценографията е като спектакъл в спектакъла с дупката в средата на сцената – метафора на ада, месомелачка за човешка плът, визуализирана в огромно парче розов плат. Сцената – подиум с висок наклон, и пързалящите се надолу към салона актьори – адресира действието директно към публиката. Забележителен е и светлинният дизайн. А Самуел Финци и Волфрам Кох показаха изключителен дует на сцената, актьорско кълбо, разплитащо с огромно майсторство сложната нишка в интелектуалния театър на Самюъл Бекет.

Ден след представленията в Народния театър и часове преди да излети за Германия, Самуел Финци разговаря с журналист на „Площад Славейков“.

– През 2015-а бяхте обявен от критиката за най-добрият актьор на Германия, влияят ли ви подобни почести, Самуел?

– Какво означава „най-добър“ в изкуството, в театъра? Няма най-добър. Винаги може да си и по-добър. Аз разбрах една седмица по-късно за това – когато един приятел ми се обади да ме поздрави. Подобни класации никога не са ме интересували – но да, разбира се, четкат самочувствието. Годината беше такава, пълна с разни суетни, церемонии… За „Годо“ получих и още една награда – Пръстена на Академията. Получихме по един заедно с моя колега Волфрам Кох. Връчиха ми още наградата и на актьорската гилдия за главна комедийна роля във филм – за Worst Case Scenario.

– Тук наградите се чакат малко като Годо…

– В Германия ги чакат по същия начин.

– Мислите ли за ангажименти в американското кино? 

– В Германия аз също играя в 3 или 4 блокбастъра, с по 5-6-7 милиона зрители всеки.

– И нямате скрупули, че имате участия в масовата култура?

– Защо да имам скрупули? Тук не играят ли в „Под прикритие“? Това е работа, няма лоши жанрове.

– В София излязохте в Народния театър с „Годо“ на Дойчес театер – променя ли се играта ви, когато знаете, че ви гледа баща ви?

– Пред него играя така, както пред всички останали. Предполагам, че му е интересно накъде съм тръгнал, какво ме занимава в момента. Той следи, гледа често какво правя.

– Ще ви върна назад – защо решихте да заминете тъкмо за Германия?

– Беше и случайно, и неслучайно. Случайностите са предизвиквани от определени обстоятелства, които бутат живота ти в една посока – в онзи момент мислиш, че е случайно, но няма кой знае колко случайни неща. Казваш: ако бях срещнал този, щеше да се случи еди-какво си, но аз срещнах друг и стана друго… Но мисля, че нещата са много по-свързани.

– Кого срещнахте навремето, за стигнете днес до „Годо“ в Дойчес театер?

– Заминах, защото режисьорът Иван Станев започна една копродукция между няколко европейски театъра, аз бях млад, попита ме дали мога да науча малко немски, казах „да“ и така започна всичко. Като заминах, там се образува една малка трупа, а след година и половина аз поех по своя път – реших, че искам по друг начин да се развива живота ми. Бях известно време без работа – почти година, и се обади Димитър Гочев. Започнах с него и влязох в системата на големите държавни театри в Германия. И от тогава не съм спирал.

– Как ви повлия Димитър Гочев?

– С Митко Гочев имам почти 23-24 години съвместна работа. Това е човекът, с когото най-много съм работил – имаме 29 представления заедно. Не мога да обясня с едно изречение толкова продължителен процес. Той беше човек, който много обичаше актьорите, отваряше големи възможности пред тях. Разбирахме се без думи. Имаше силен инстинкт за театър, винаги търсеше още и още, ровеше се по-дълбоко да намери нещо, което е още по-вярно и по-необяснимо. Не обичаше обясненията с думи, водеше се от интуиция. Но въпреки това разбирахме какво търси.

– Как приемате загубата на Димитър Гочев?

– Липсва ми това негово пространство на концентрация. Той създаваше у всеки чувството, че това, което прави, е важно.

– Това самочувствие определено липсва на актьора в България, вероятно помните от времето на родна сцена?

– Аз не съм бил актьор тук, нямам нито една роля на българската театрална сцена – с изключение на един-два месеца на сцената на Военния театър, в постановка на Леон Даниел. Иначе съм снимал филми тук, но това е друго.

– Повлия ли на играта ви в Дойчес театър „В очакване на Годо“ на Леон Даниел?

– Не, имам бледи спомени от този спектакъл.

– Не ви ли се играе в българска театрална продукция?

– Животът ме е хванал в една посока, не знам… По принцип никога не казвам „не“. Но засега няма такава опция, както се казва.

– От българското кино обаче получавате покани…

– Да, снимал съм тук десетина филма. Смятам, че навсякъде се случват интересни неща – зависи човек в каква фаза е, какво го интересува. Всичко е възможно.

– Вие в момента в каква фаза сте?

– Аз? Не знам. Смятам, че не съм репетирал отдавна в театъра – от месец октомври миналата година. Повече снимам. Смятам следващия сезон да вляза в нов спектакъл. Има предложения, не съм избрал още в какво.

– „В очакване на Годо“ е много играна и анализирана пиеса. Във вашата игра най-силно се открояват темите за спасението, щастието, самотата, за началото, което е толкова близо до края…  

– Голямото качество на тази пиеса е, че е валидна за всички тези неща и още 100.

– Как почувствахте този текст, когато тръгвахте да го репетирате?

– Този текст не може да бъде уловен с една форма, с едно обяснение – той е и едно, и второ, и трето, и пето. Това е гениалното в него. Малко са такива текстове – не само в театъра, а въобще в литературата. Когато започнахме да работим по него, ние осъзнахме, че не можем да настояваме, че сме разбрали определено нещо от дадена ситуация – това води до пълна катастрофа, защото когато кажеш: ааа, това означава ето това, то се разпада. Решихме, че не можем да бъдем по-големи от този текст – ние сме просто тела, чрез които това нещо минава, за да го направим колкото се може по-достъпно за зрителя. При всяко представление има нови открития…

– Пред този текст се чувстваме без принадлежност към нация, без произход, просто хора. Ако се сравним с германците, процесът на очакване при нас и при тях е различен. Какви са вашите наблюдения?

– Да, там се живее по-спокойно. И това обаче е относително – зависи как сам си направиш живота. Но Германия е държава, която функционира. А в България държавата симулира, че функционира. Там при всички недостатъци на системата, има по-голяма социална справедливост спрямо тук. За мен най-важното е, че там се работи по-спокойно, а в България усилията, които трябва да положи човек, за да се концентрира, са много по-големи. Не говоря само за актьорите. Да, спокойствието е пагубно за актьора – ако говорим за същината на работата му, но от чисто техническо естество, спокойствието е от съществена необходимост в организацията на работата ти. Това спокойствие ти дава свободата да се чувстваш неспокоен в творческия процес.

– Споменахте отсъствието на държава у нас. Вероятно сте забелязали, че хората на изкуството в България не са обществено активни в борбата срещу тази липса. Какво е вашето обяснение?

– Факт е. Не бих си позволил да критикувам, възприемам се като външен човек, защото не живея тук, но тъкмо затова смятам, че имам обективен поглед върху ситуацията в България. Не искам да заемам страна, но въпреки това има неща, които страшно ме дразнят. Не разбирам как може да се мълчи или пък да се говори за някои неща. Мога да ви дам пример, който силно ме потисна: случайно гледах във Фейсбук запис от предаването „Като две капки вода“, където двамата водещи си позволиха да се подиграват със сирийските бежанци. Това са мои колеги – единият е по-млад, с другия съм бил състудент, талантливи хора са. Питам се докъде са стигнали, за да имитират така пошло хора, които бягат от лошо, да се гаврят с тях. Бежанците не са тръгнали да завземат света, тръгнали не за да имат, а за да бъдат, да оживеят. Да се подиграваш с това в публичното пространство, пред камери, а публиката се радва, ръкопляска…! И няма корекция на това поведение!

Вие питате защо не идвам да работя в България, как да стане?!

– Темата за бежанците у нас се коментира през призмата на страха. В Германия как е?

– Същото, пропагандната машина работи. Но слава Богу – понеже в онова общество има повече социално мислещи хора – като нарастват крайните изказвания, се случва и обратното, появяват се все повече хора, които се грижат за бежанците. В самия Дойчес театър са настанени две фамилии бежанци, живеят в театъра – и ние им помагаме, децата им ходят на училище, всички се хранят в стола. Тук тази солидарност е чужда.

– Подобна новина за папата у нас предизвика коментари защо не е взел повече от едно бежанско семейство да живее във Ватикана… Как приемате твърдения, че мигрантският поток от Изток ще сложи край на европейската цивилизация?

– Това са идиотщини, които не взимам сериозно. Както казва един приятел: „Никой не е излязъл жив от този живот“… Не можеш да спреш човека да бъде такъв, какъвто иска да бъде.

– Не можеш да го спреш и да бъде велик – например Кристо, който в събота откри новата си творба „Плаващи кейове“ в Италия. Мнозина спорят българин ли е Кристо, щом не иска да си идва в България и да говори български – последното впрочем не е вярно…

– В това няма нищо българско – с изключение на трупата от български момчета, които участват в проекта: Владимир Явашев, племенникът на Кристо, и Росен Желязков, главния водолаз.

– Нарекохте ги трупа, прав сте – тази инсталация е и театър, абсолютен синтез между изкуствата. Казвате, че в този проект няма нищо българско, защо?

– Ами не е българско. Няма българско, няма немско – Кристо е артист, това е най-важното. Аз също съм артист. Прекарал съм 23 години в България, 27 в Германия, какъв съм тогава? Не разсъждавам в тези категории. Ние сме хора и трябва по някакъв начин да си общуваме. Кое е типично българското? Езикът? Аз говоря и немски, и френски, и английски не зле, и руски не зле.

– Да обърнем въпроса: какво означава българщината за вас?

– Отговорът ще отнеме 3 часа. Кебапчетата, кюфтетата? Доматите?

– Баща ви? Майка ви? Родният дом?

– Да, баща и майка ми са живели тук известно време, български граждани са.

– След атентатите в Брюксел се появиха гласове, че е дошъл краят на Европейския съюз. Върнахме ли отново границите и стените помежду си?

– Това са временни мерки, няма мърдане – пак ще се върнат старите правила. Пристигнали са 1 милион бежанци, и 3 милиона да дойдат – това е капка в морето, никой не е застрашен от нищо, всичко е манипулация, политика, популизъм. Хората, които се страхуват, просто не четат, не се информират, не мислят и се лашкат от медии и пропаганда. Добре е малко да си включат и мозъците, за да разберат какво става.

– Казвате, че сте артист, не на първо място българин. Как се появи това усещане?

– Когато заминах за Германия, последното нещо, което исках, е да имам контакт с българи. Защо съм отишъл да вляза в една друга култура, като имам непрекъснато контакт с българи?! Нямах нужда, отидох да се запозная с нещо ново. Хората се движат по света – вече 1 милион българи живеят в чужбина. И вместо да говорим да се отворим, имам чувството, че тук ние все повече се затваряме, бием се в гърдите, че България е люлка на цивилизацията…

– Е, за това претенции има Македония.

– Ние сме същите. Откриваме кокалчета от светци, надстрояваме римски стени, вдигаме средновековни крепости, бутафория… Непрекъснато се намират „доказателства“, че България е една доста по-стара цивилизация от египетската. Безумия.

– Какъв е нашият, българският Годо?

– Белобрад.

"Площад "Славейков"