Двама се намериха – руският президент Владимир Путин и турският му колега Реджеп Тайип Ердоган. Преди седмици отявлени врагове, в Санкт Петербург те демонстрираха новооткрита мъжка дружба. Както се казва, търкулнало се гърнето и си намерило похлупак. В този смисъл сближаването на двамата автократи едва ли е изненада.

Все пак тревожно ли е, че първата задгранична визита на Ердоган след опита за преврат не беше на Запад, а в родния град на Путин? Както и да го погледнеш, членка на НАТО и от стратегическа гледна точка изключително важен партньор на ЕС демонстративно се хвърля в обятията на най-върлия противник на НАТО и опонент на ЕС.

Ердоган оряза свободата на мнения в страната си, това Западът го преглътна. Той води война срещу кюрдите, изглежда не се побоя и да подкрепи ислямистки джихадисти, Западът го приема. След проваления опит за преврат той нареди арести на хиляди и изгражда Турция като държава на самодържец. Западът гледа. Като съюзник Турция е доста важна. Но все още ли е съюзник?

Ако се съди по реториката на турското държавно ръководство, това не е така – били предадени от Запада, ЕС не се придържал към договореното в споразумението за бежанците, а САЩ пък не само одобрявали преврата срещу Ердоган, а го инсценирали. Обратно - за Путин напоследък Ердоган намира само любезни слова.

Важно е единствено собственото предимство

Това наистина буди тревога. Обезпокояваща до известна степен е и внезапната сърдечност между Ердоган и Путин. От способността на политически обрат на двамата кормчии може да се заключи, че независимо от постоянния стремеж към собствена изгода, те в никакъв случай не преследват идеология. Не беше ли Путин, който неотдавна обвини Ердоган, че върти нефтени гешефти с “Даеш”? Ердоган с цялата си напоритост не заплаши ли Путин с НАТО, ако неговите бомбардировачи се приближат към турската граница? Изглежда сега всичко това не играе никаква роля.

Двамата ги обединява не само усещането за пренебрежение от страна на Запада, те си приличат и по мотивацията на водената от тях политика. За тях не са важни идеология, ценности и принципи, важна е единствено собствената изгода. Този вид политика може да се нарече отвратително търгашество, най-вероятно справедливо. Същевременно обаче тя опростява политическите преговори. Не може да се преговаря с фанатици и идеолози, с егоисти обаче да.

Залитането на Ердоган по посока на Москва е сигнал към Запада. Продължава ли да го иска за партньор и съюзник? В такъв случай трябва да предложи нещо повече, отколкото Путин. Приятелството с Турция на Ердоган може да спечели този, който предложи най-добрата цена.

Това никак не е хубаво, но с такава яснота може да се работи.

Може ли при тези обстоятелства Турция да стане членка на ЕС? Естествено, че не. Може ли Турция да остане стратегически партньор на НАТО? Естествено да. То е въпрос единствено на цената.

----

* Щефан Куцмани е завеждащ ресор "Мнения и дебати" на онлайн изданието на "Шпигел", откъдето препечатваме анализа му. Преводът е на Клуб Z.