Нова година е време за равносметка и пожелания. Годината, която си отиде, беше тежка, а очакванията за тази, която дойде, не са за цветя и рози.

2016-та беше година на огромна промяна. И не точно тази, за която се борехме през последните две-три десетилетия. Беше - простете шаблона - краят на “нашия” свят, какъвто го знаем - консуматорски задоволен, относително мирен и вечно недоволен, че Раят не е дошъл на земята. Връщане към болезнената реалност, че Адът е много по-близо до нас, а човешките общества и силите, които ги ръководят, са по-склонни на лесно разрушение, отколкото на труден и упорит градеж. Че хората, на които е обещан непостижим земен рай на лесно богатство и безплатен мир, съвсем естествено изливат разочарованието си в различни форми на отхвърляне и насилие, а не в глобален Уудстокски фестивал на цветята. Че 1968г. е преди всичко годината на Офанзивата Тет, убийството на Мартин Лутър Кинг, смазването на Пражката пролет и още десетки трагедии, а не повечко трева и секс. И половин век по-късно светът може да е станал по-добро място за мнозина, но не е измислил и няма да измисли ваксина срещу фанатизма, диктатурата, неравенствата, глада и омразата…

И докато Западът затъваше в служебни мечти за безкласово, безрасово, безрелигиозно, безпроблемно и безконфликтно общество, сякаш покойният Джон Ленън е взел властта, стъписано откри, че болестите на човечеството съвсем не са излекувани. Напротив - развиват се бурно вътре в свободните държави и намират солидна опора в множество техни граждани, които се раделят с илюзията за края на историята, окончателата победа на либералната демокрация и непогрешимостта на глобалния капитализъм. 

2016 г. отбеляза счупването на два консенсуса в Западния свят. Избирателите ясно отмениха консенсуса от Маастрихт за вечно разширяващата се и всичко интегрираща Европа, която налага безспорен политически и икономически модел не само над цялото пост-съветско пространство (в перспектива - дори над Русия), но и над целия Близък Изток (включително чрез приемането на Турция в ЕС и специални отношения за цялото Средиземноморие). Още по-категорично, беше отхвърлен и т.нар. “Washington consensus” по отношение на икономическите политики, водещи през последния четвърт век. По-категорично, защото отхвърлянето на консенсуса беше основен елемент от програмата, с която Тръмп проби “ръждивия пояс” в американския север и взе властта в самия Вашингтон…

Промяната на Запад - от Америка до България - дойде като силен демократичен рефлекс на разочарование от доминиращата последните десетилетия политика. Той може да не ни харесва, но да го отдаваме на глупост, необразованост или елементарна заблуда е фатална грешка.  Много рисково е и да прилагаме обичайните двойни стандарти - да наричаме демонстрацията на десетки хиляди срещу климатичните промени “протест”, а вота на десетки милиони срещу обедняването на семействата им и повишеното усещане за лична и обща несигурност - “популизъм”.

Промяната е вече факт. Стои обаче въпросът в каква посока ще поеме Западът. И преди всичко - как това ще се отрази на България?

1. Европа няма да остане същата.

На първо място, управлението на Съюза не може да остане толкова отдалечено от гражданите. Безкрайната и неясна процедура по вземане на решения е неразбираема за 90% от гражданите, отчуждава ги и ако не бъде коригирана, Брексит ще бъде само стъпка от политическия разпад на континента. На второ място, валутната и икономическа политика на ЕС са обречени - още политическите титани на 80-те предупреждаваха, че валутен съюз без обща данъчна и стопанска политика е опасен, а в перспектива - невъзможен. Днес срещу него се бунтуват и богатите “донори” от север, и фалиралите “получатели” от юг… На трето - общата политика по миграция и сигурност трябва или да бъде отменена, или най-сетне да възникне. Мигрантската криза е само едно от лицата на проблема и тя няма скоро да бъде преодоляна. Но също толкова траен и още по-тревожен проблем е увеличаването на напрежението между Европа и Турция. То намалява гаранциите, които НАТО дава за сигурността на ЕС и особено на Балканите.

Българският интерес в европейските кризи е ясен: За нас разпад на ЕС или на отделни негови системи е непосилен политически риск. Интересът ни е по-силна и по-консолидирана Европа с ясна и отговорна политическа власт, способна да управлява общ дълг, да инвестира пряко в изостаналите си райони и да прилага общи стопански политики, които да осигурят конкурентност на един световен пазар, на който всички играят с белязани карти. И преди всичко - Европа, способна да охранява външните си граници и да осигурява вътрешна сигурност чрез общо действие на секретните служби. 
Няма причина да вярваме, че натам ще върви ЕС. Много държави дърпат в друга посока. България не трябва да бъде наблюдател, а двигател на процеса на консолидация, заедно с държавите, които имат сходен  интерес - Балтийските републики, Румъния, средиземноморският юг. 

2. Отношенията между САЩ и Русия ще се променят.

2017 г. най-вероятно ще бъдем свидетели на опит за сближаване. За България това не е лоша новина. Ние нямаме никакъв интерес от изостряне на конфликта между Америка и Русия. Но трябва да е ясно, че България няма да допусне нова Ялтенска конференция и договаряне на сфери на влияние, в което може да се включи и другия регионален супериграч - Турция. За разлика от 1945 г., ние не сме нито победена, нито изолорана държава. Ние сме равноправен член на ЕС и НАТО и това са нашите гаранции за икономическо развитие и сигурност. Независимо какъв е интересът на новата американска администрация и на властта в Кремъл, ние трябва да ангажираме целия ресурс на държавите в сходно положение в ЕС и НАТО за блокиране на всеки опит за договаряне на наш гръб. Тук съюзници отново са Балтийските републики, Румъния и донякъде Гърция, но и Вишеградската група.

Независимо от това, България трябва да инвестира интензивно в собствената си сигурност и въоръжение. Общата отбранителна политика с държавите от източния европейски фланг - от Гърция до Естония - е основна гаранция за сигурността ни. Тя е и предпоставка за икономическо развитие - в променения свят, държавите, които инвестират в отбрана, ще бъдат и привлекателни за бизнес инвестиции. Новата политика по сигурност трябва да се разглежда и като двигател на развитието и модернизацията на собственото оръжейно производство и технологии. 

3. Европейската социална система ще трябва да се съобрази с реалностите.

Европейската социална пазарна икономика е създадена за общества, в които - по силата на вековна религиозна и социална етика - не работят единствено хората, които нямат тази възможност. И социалната държава предвижда те да бъдат временно обезпечени с парите на данъкоплатците. Масовата миграция и социалните промени създадват общности от хора, които желаят да ползват социалната система без да полагат усилия и труд. Демографската картина се влошава трайно, а идеята за заместване на липсващата работна ръка с мигранти от Близкия изток претърпя категоричен провал. Успоредно с това, постоянното изтичане на работна ръка от Източна към Западна Европа изтощава и парализира солидарните системи в бившия социалистически лагер, създава условия за крайна бедност и засилено неравенство.

В тези условия, България трябва да се бори за въвеждане на минимален общоевропейски пенсионен и здравен пакет - минимална вноска и минимален размер на европейска пенсия - които да гарантират жизнения минимум на целия континент. А демографската криза налага все по-голяма част от пенсионните права да се гарантират през лични схеми за осигуряване, застраховане и спестяване. Далеч по-разумно е парите на данъкоплатците да бъдат инвестирани в демографска и образователна политика, отколкото да продължава дълговото финансиране на пенсионния модел. 

Наш приоритет трябва да бъде и ограничаването на социалното покритие за хора, които имат възможност да полагат труд, но не проявяват мотивация нито да работят, нито да се обучават. Социалната политика трябва да осигурява страдащия човек, а не да създава общности от неработещи “избиратели”.

4. Икономиката и енергетиката няма да се съобразяват с политическите лозунги. 

Голяма част от протестната енергия за промяна през 2016 г. дойде от натрупаното недоволство в региони с традиционна индустриална икономика. Независимо дали става дума за английския север, френския североизток, американския “ръждив пояс” или практически цялата бивша Източна Европа, недоволството избухна не толкова в зони с големи мигрантски общности, колкото в райони със западнала индустрия и енергетика.

Обещанията на политическите победители бяха за връщане на отминалата промишлена слава, сигурни работни места и относително високи заплати. Те обаче много добре знаят, че лозунгите са неизпълними. И ще опитат да възродят силата и богатството на бившите индустриални региони чрез нови инвестиции в инфраструктура, модерна икономика и енергетика, семеен и старт-ъп бизнес и преди всичко - чрез възраждане на успешните технически образователни традиции. 

България не прави изключение. Приоритет трябва да бъдат семейният бизнес и технологичен, пристанищната и ЖП инфраструктура и преди всичко - професионалното и инженерно образование.

5. Пазарът на труда ще се реформира в целия ЕС, заедно с икономическите и енергийни модели.

Държавите, които успяха да съобразят трудовия си пазар с модерната икономика - основно Великобритания, Германия и Балтийските републики, Полша, във все по-голяма степен и Испания - успяха да преодолеят последиците от кризата и да поемат ускорено напред. Те зададоха и успешен модел, който други държави следват с променлив успех. Обратно - коалиция от пазители на статуквото - основно синдикати, партийни централи и раздути администрации - успешно блокират реформите в Гърция, Италия, Франция и държат тези страни в постоянен фалит и парализа. Не трябва да подценяваме ефекта на този фалит върху политиката по сигурност, която е системно недофинансирана за сметка на излишна бюрокрация. 

България трайно поддържа проваления модел на Южна Европа - икономически отношения от края на ХХ век, огромни бюрократични пречки пред бизнеса, тежка и излишна администрация. Център на този модел са синдикатите, администрациите и партиите, а не работещият човек. Крайният резултат са ниски доходи, корупция и изкуствено забавяне на икономическия ръст.

6. Образователната конкуренция между нациите ще се задълбочи.

И България ще продължи да губи, ако не се променя. Няма общоевропейски образователен модел - и не може да има. Традициите и културите са различни, и всяко общество залага на своите силни страни. Има обаче общо правило - силните образователни системи са децентрализирани - те оставят власт и пари в семействата, бизнеса и преди всичко - общините. Там, където нуждите от образование са близки и видими. А държавите играят само силна контролна роля по отношение на качеството на процеса и злоупотребите с публичните финанси. За пример - Министерството на образованието на Финландия има около десет пъти по-малък щат от българското. А разходите за образование са над десет пъти по-високи.

България заложи на свръхцентрализация на образованието, огромен административен персонал и централизирани делегирани бюджети. Десет години са достатъчен период, за да констатираме провала на този модел и да не предлагаме повече от същото. 

7. Бюрокрацията ще провали Европа - от Брюксел до Бусманци - ако не се промени издъно. 

Провалът е в две посоки - заместване на политическата воля на гражданите от служебните решения на бюрократите и задушаване на усилията на бизнеса и гражданите под планини от излишна хартия. “Повече Европа” не бива да значи повече чиновници и директиви, а повече обща воля за мир, сигурност и богатство през общо политическо представителство. Истински Европейски парламент и истинско политическо лидерство се постигат не през администрация, а през политически дебат, в който изборите дават глас на отделния гражданин. 

В България и други корумпирани държави от изтока и юга, проблемът се задълбочава от традицията на партийни назначения в държавния и общинския апарат и заместване на меритократичния принцип с партийни привилегии. Моделът, който провали социалистическия тоталитарен режим, заплашва да провали и демокрацията - защото убива мотивацията за труд, образование и успех на отделния човек. 

Какво значи, обобщено, тази промяна за България?

Означава коренна промяна на управлението в седем прости точки:

1. Премахване на корупцията и силно правосъдие

Борбата за силно правосъдие и премахване на корупцията е главната национална цел – това не може да бъде просто задача на Брюксел. Освобождаването от корупцията и налагането на закона е в основата на националната ни сигурност. Политиката на послушание и на похвали умря. България е в епицентъра на европейските кризи и трябва да бъде силна, за да се защити от ролята на пешка на шахматната дъска на Близкия изток и Черноморието.

2. Независима външна политика и отбрана

Това не става с последователно кланяне в Анкара, Москва и Вашингтон, а със силна дипломация вътре в ЕС и НАТО. България ще бъде силна с допълнителни инвестиции в собствената си отбрана. Трябва да бъдем активен участник в съдаването на силни регионални съюзи, които да наложат нашия интерес в Брюксел.

3. Хуманна социална политика

Тази политика не е насочена към тези, които по собствено желание не работят. В центъра на тази политика трябва да бъде страдащият човек. Разграничението ще стане възможно само след децентрализация и създаване на пряка връзка между социалните служби и хората в нужда. В основата на успешен пенсионен модел е връзката между осигурителен принос и пенсионни права, а не дълговото финансиране. България трябва да се бори за минимален общоевропейски социален модел, тъй като днес милиони наши граждани финансират чужди солидарни системи.

4. Икономика, енергетика и транспорт от ХХI век

За да бъде България "врата на ЕС на изток", трябва да изградим транспортните връзки с нашите търговски партньори в Европа. Това изисква целенасочени инвестиции в пристанища, летища, железопътна мрежа. Специaлното внимание към семейния бизнес и технологиите ще възроди националната промишленост – става дума за мрежа от бизнес инкубатори, въвеждане на модели на семейно облагане и осигуряване на фирмите. Но преди всичко - възстановяване и повишаване на качеството на техническото образование, от което има нужда модерният бизнес.

5. Права за работещия човек, а не за синдикатите и партиите

Трудовата политика и пазарът на труда ще са ориентирани към малкия бизнес, модерната икономика и семействата, а не към синдикатите, администрацията и партийните централи. България трябва да спре да поддържа проваления модел на икономически отношения от миналия век, който гарантира ниски доходи, корупция и изкуствено забавяне на икономическия ръст.

6. Образование близо до семействата и бизнеса

Нова и децентрализирана образователна система. Трябва да се разделим с илюзията, че министърът знае по-добре от семейството, бизнеса и общината какви са образователните нужди на нашите деца. Повече пари за подготвените учители, по-малко за чиновниците в системата.

7. Малка и децентрализирана администрация

България и Европа имат нужда от по-малко бюрокрация и по-качествени услуги, които са по-близо до хората. Това означава рязко намаляване на администрацията и пренасочване на част от обществената служба от държавата към общините.

Подобен прост, но смел план изисква силно национално лидерство. Изисква и способност за изграждане на мнозинства, подчинени не на партийния интерес за следващите избори, а на националния интерес - богата и сигурна България за следващите поколения. Той не е "отвъд лявото и дясното", а стъпва на ясни консервативни ценности и прогресивни национални цели, в духа на модерната европейска десница. Но и не подменя големите въпроси пред нацията - сигурността, отбраната, образованието, икономиката и доходите с периферни дидактични спорове между либерали и консерватори.

Българската политика не може повече да е битка кой да краде от данъци и еврофондове. Не може и да бъде естетически спор кой се е оцапал повече в медийната кал и кой ще стои по-красиво в бутиковия ъгъл на градската интелигенция. И двата варианта обричат страната ни да бъде черупка, носена от стихиите на световна промяна с непредвидими последици. Нужно е лидерство, което да прояви смелост, да се изправи пред външните и вътрешни сили на разрухата и да защити българската нация в един свят, в който заплахите са повече от мечтите. 

И моята задача днес е не да ви пращам елхички и камбанки, а да поискам доверието ви. И заедно не да си пожелаем, а да работим за година на мир, сигурност и законност, която единствено може да ни даде свобода и богатство.

Текстът е от блога на Радан Кънев. Заглавието е на редакцията.