Големи тревоги тези дни около сюжет с учител по история, деца и Левски. Вечен сюжет. Живяла съм толкова дълго, че съм участвала в него вече в три роли: като ученичка, като майка, като баба. И ще ви кажа, че досега не съм намерила обяснение само за едно нещо, свързано с Левски – как успява да има чисто свои отношения с децата, независимо от това какви са учителите (това като успокоение за тези, които не харесват Джасим, аз определено го харесвам), какви са времената и какви са технологиите. Особено технологиите. И точно това неразбиране ме прави спокойна – каквото и да се случва, магията ще продължава. Но нека ви разкажа защо мисля така, вече като баба.

Той е малко над три години и ме наблюдава със съдбовно любопитство. Ако намеря биберона  му – ще спи, ако не го намеря – няма. Той предпочита да не го намеря. На кое дете му се спи следобед, само че моята задачка е да го приспя. И тъй като той заспива само с биберон, аз нервно отварям всички чекмеджета, местя за пореден път всички възглавнички, надничам в кутии и чаши, няма го. Не може да се изпари, все е някъде, но къде? – това го казвам с толкова отчаян глас, че той преминава на моя страна. Казва: „Виж в гугъл“. Отначало не разбирам – къде? Той ме води до компютъра, отваря Google и казва, че ето тук се търси всичко.

Той се казва Нико и ми е внук. След две години, когато го карам да спи следобед, ще ми казва: „Бабо, в сърцето ми има десет живота и на нито един не му се спи“, но на три години и няколко месеца се надява да не намеря биберона. Не го намерих и в гугъл. Тъй и тъй съм пред компютъра, я да си проверя пощата. Пиша паролата. „Няма да стане“, казва Нико. Поглеждам го въпросително. „Пишеш на блъгарски“, казва. Още не може да казва „български“, но разпознава рисунъка на буквите.

По причини, върху които се въздържам да размишлявам, Нико ме приема като своя връстница. Един ден ми казва: „Аз мога да броя до 29. А ти до колко?“ „Аз мога до 100“ – казвам. „Ооо, значи си пораснала. Купиха ли ти флашка?“

Флашката за него е етап, който идва с възрастта. След флашката започва да се чака таблета, после мобилния телефон, сетне лаптопа, издаването на лична карта е още много, много далече, дори не подозира за нея. Купиха на Нико флашка, когато аз си купих апарат за мерене на кръвно налягане, който пък отбелязва моя нов етап в …хм…развитието. Той държи флашката в джоба си, на нея има някакви игри и няколко клипа. Нико ми е на гости, обикаля стаите с поглед на таен агент, търси свободен компютър. По професионални  причини вкъщи компютрите са колкото за едно РВД на средно голямо летище. Нико пъха флашката в първия компютър, около който няма възрастен, и започва да играе. Може да го прави с часове, не огладнява ли това детенце, не ожаднява ли? Не, не само че не огладнява и ожаднява, ами и не чува. Накрая просто отивам и издърпвам флашката. След пет минути го намирам лепнат на друг компютър. Разтревожена съм. Трябва да говоря с родителите му. Какви хора израстват от деца, които възприемат света през монитор? Затварям всички компютри. И без това се е стъмнило. Нико, хайде да ходим на покрива и да гледаме звездите. Изнасяме матрак, лягаме, гледаме. Небето ми прилича на десктоп, божичко, аз съм заразена, камо ли детето…

Аз съм баба, мое бабешко задължение е да развивам въображението на детето, решавам за пореден път, когато той ми казва, че са го водили при очен лекар при д-р Облашка. Тя му казала да ползва компютър 40 минути и след това поне двайсет минути да гледа природа. „Обаче, знаеш ли, бабо, под природа тя изобщо нямаше предвид National Geographic“. Чудесна лекарка, Облашка. Освен това името й ме подсеща, че трябва да развивам въображението на внука си: „Какво в нея приличаше на облак?“ Очаквам да чуя, че косата, или пък цветът на очите… Но чувам: „Пишеш в гугъл клиника „Вита“, после кликваш на името й и я виждаш.“

Това е положението. Какво ти въображение, отчайваща работа. Този интернет дали дава на децата повече, отколкото им взема? Само като си спомня моето детство. Жабите в локвите, паяците, които вадехме от дупките им в земята с дъвка, залепена на конец. Страшните истории, които си разказвахме вечер. Писмата на хартия. („Ами че принтирай си го, кой ти пречи?!“) Колко малко изображения имаше в моето детство…

Бяхме във втори, мисля, клас, учехме нещо за Левски. В класа ни имаше една Анка, която беше пристигнала наскоро, живееха на квартира. Тя обяви, че техният хазяин има картина, на която е изобразено обесването на Левски. Цветна! Учителката й каза да попита хазяина си дали може да донесе картината в училище да я видим всички. Не можело, каза Анка на другия ден. Обаче можело да ходим у тях и да виждаме картината – по един на ден, и да си събуваме обувките, и да не висим  там с часове. Примирихме се. Решихме да ходим по номерата в дневника. Аз бях трети номер. Две нощи заспивах късно, вълнувах се. Щях да видя Левски на цветна картина. Вече не помня дали копието е било малко или голямо, цветно или почти цветно, но вълнението, очакването, заспиването с чувството, че като се събудя, ще остане още съвсем малко време за чакане – това го помня като да е било вчера.
Мисля, че в тези две нощи извървях пътя си до Левски. Децата имат необясними отношения с Васил Левски. Моите се родиха в онези две нощи на очакване да видя образа му на голяма, цветна картина. И останаха за цял живот. Дъщеря ми се върна от училище в първи клас разплакана на 19 февруари. Какво се случи? „О..обе..обесиха Левски.“ Сега, когато се намира на другия край на континента, слага на страницата си във фейсбук портрет на Левски на всеки 19 февруари. Как ще извърви своя път до Левски и ще го извърви ли изобщо Нико, син на сина ми, ако за 0,44 секунди, след като напише в гугъл името на Апостола, му излизат 5 660 000 резултата?

Надвечер на 18 февруари Нико, току-що върнал се от училище вече като ученик от втори клас, звънна по скайпа от дома си в София в дома ни в Сливен. Ще му помогнем ли да направи филм за Левски? Филм? За кога? „За утре.“ Учителката попитала кой какво може да направи за следващия ден и той казал филм. Какво ли се учудвам, това е дете, което е свикнало да мери информацията в части от секундата за милиони резултати, колко му е да направи филм за няколко часа. Екипът „баща и син“ в София започна да събира снимки, да пише текстове под снимките и да търси музика. Екипът „дядо“ в Сливен се приготви за монтаж. Към 9 вечерта пристигнаха снимките. Към десет текстът – нямаше нищо общо с надутите и неразбираеми патетики, които възрастните пишат, беше написан от второкласник за второкласници. Към 11 преди полунощ се получи и музиката. Започна монтирането в Сливен. Най-трудното беше напасването на музиката. Там, където силните снимки или думички се „биеха“ с музиката, филмът пропадаше. Удължаваха се кадри, скъсяваха се, за да съвпаднат музикалните върхове с драматичните в текста и снимките. И така до 4 ч. сутринта. Към пет по скайпа бе изпратен шестминутен филм за Левски, в седем часа на 19 февруари Нико го сложил на флашката и отишъл на училище.

Какво повече да обяснявам? Вие разбирате. Левски има свои отношения с децата. На това не могат да попречат нито технологиите, нито злоупотребяващите с Левски политици, нито мрънкащите край паметниците му веднъж годишно попове, камо ли учителите, на които и през ум не им минава да пречат. Бъдете спокойни.