Ad Config - Website header

 

Article_top

От началото на тази година либералите по цял свят постепенно се усещат, че нещо голямо се е случило. Че са загубили връзка с хората, че са надценили себе си, че „краят на историята“ както го описваше Фукуяма, се отменя или най-малкото се отлага. Ги Верхофстад гостуваше преди няколко седмици по Би Би Си и си призна, че в този си вид Европа е пред разпад.

Дейв Рубин, много известен американски журналист и демократ, обясни „Why I left the left“ (Защо напуснах лявото) и разкритикува Демократическата партия, която дълги години е подкрепял. Ангела Меркел, макар и предизборно, побърза да признае проблемите на мултикултурния модел, защото разбира, че миграцията както никога ще е основен въпрос на изборите.

В България нещата са малко по-различни, заради различните исторически предпоставки. У нас ляволибералното бе внесено най-добронамерено от Запад през 90-те, ала заради огромното и враждебно тяло на БСП нямаше нито пространство, нито полза да се позиционира отляво, затова беше кръстено „дясно“ и така събра в себе си всякакви хора и организации, настроени против старата власт, без оглед на убежденията им. Това създаде два проблема, които едва днес се усещат – първо, българското дясно всъщност не е дясно, а е прогресивно американско ляво. И второ - идеологически дебат у нас няма, защото едни с други спорят стари съветски комунисти срещу млади западни социалисти, водени повече от лична ненавист, отколкото от идейни различия.

Първият проблем най-много ощетява предполагаемите десни политици, защото западната ляволиберална идеология, която ги беше вдъхновила, сега е в отстъпление на Запад и скоро ще претърпи крах и у нас преди още да е „победила“. Вторият проблем засяга тежко либералните философи, защото днес протича интензивна реидеологизация и отхвърляне на досегашната разделителна линия в нашата политика. Философите на либерализма у нас отчаяно искат да запазят парадигмата на 90-те - опозицията комунисти срещу антикомунисти, защото извън тази парадигма те ще загубят собствената си релевантност. И макар че наскоро я пребоядисаха на „граждани срещу мафията“, тя пак страда от същия идеологически дефицит. Тя е дете на 90-те, иска да свали определен режим, тя воюва с номенклатура, с личности, тя има характер на перманентен протест, а не на система от възгледи, което я изтощава и я прави неадекватна на новите предизвикателства пред обществото.

И като не могат да спрат реидеологизиращата лавина, те опитват да я отклонят. Да обяснят на хората, че консерваторите са нацисти, че са на служба при Путин и че са врагове на ЕС и НАТО. Стратегията да се лепят такива етикети на противника обаче не проработи в САЩ и се върна като бумеранг, за да свали либералите. Няма да проработи и у нас. Под "у нас" имам предвид не само в България, но и в Европа. Заклеймяването на реакционното движение като нацистко, непрестанното бълнуване на връзките му с Путин и образуването на широки безпринципни коалиции само и само да се оставят националистите извън управлението, заплашва да взриви Европа.

Мейнстрийм партиите трябва да интегират националистите във властта, включително на ниво ЕС, защото в разширяващата се пропаст не е ясно кой ще падне по-напред. Особено на европейско равнище това е ключово, защото Съюзът трябва да добие демократична легитимност, а това ще стане само с плурализъм в управлението му. Докато левичарите и либералите са на властови позиции в Комисията, Парламента и Съда, а консерваторите и националистите стоят отвън, ЕС непрестанно ще бъде под екзистенциална заплаха. Всяка нова партия и всеки референдум ще поставя под въпрос „за или против Съюза“. Истинският въпрос е  „какъв да бъде ЕС“. Но социалистите и либералите като че ли са по-склонни да разрушат Съюза, ако не е структуриран и управляван точно според техните разбирания. 

Атаките срещу политици и анализатори, които констатират и обясняват процесите, за които протичащата днес реидеологизация  ще е основа на политиката през следващите десетилетия, нямат смислена почва. Те не представляват политически или академичен дебат, а създава впечатление за битов конфликт. Конфликт между старите авторитети, които досега са формирали общественото мнение, а сега ще загубят релевантност в новия дебат консерватизъм-либерализъм или дори по-лошо, ще се окажат от грешната му страна. 

 
Бюджетът на ЕС както през всяка от изминалите години на криза е компромисен и орязан.

От началото на тази година либералите по цял свят постепенно се усещат, че нещо голямо се е случило. Че са загубили връзка с хората, че са надценили себе си, че „краят на историята“ както го описваше Фукуяма, се отменя или най-малкото се отлага. Ги Верхофстад гостуваше преди няколко седмици по Би Би Си и си призна, че в този си вид Европа е пред разпад.

Дейв Рубин, много известен американски журналист и демократ, обясни „Why I left the left“ (Защо напуснах лявото) и разкритикува Демократическата партия, която дълги години е подкрепял. Ангела Меркел, макар и предизборно, побърза да признае проблемите на мултикултурния модел, защото разбира, че миграцията както никога ще е основен въпрос на изборите.

В България нещата са малко по-различни, заради различните исторически предпоставки. У нас ляволибералното бе внесено най-добронамерено от Запад през 90-те, ала заради огромното и враждебно тяло на БСП нямаше нито пространство, нито полза да се позиционира отляво, затова беше кръстено „дясно“ и така събра в себе си всякакви хора и организации, настроени против старата власт, без оглед на убежденията им. Това създаде два проблема, които едва днес се усещат – първо, българското дясно всъщност не е дясно, а е прогресивно американско ляво. И второ - идеологически дебат у нас няма, защото едни с други спорят стари съветски комунисти срещу млади западни социалисти, водени повече от лична ненавист, отколкото от идейни различия.

Първият проблем най-много ощетява предполагаемите десни политици, защото западната ляволиберална идеология, която ги беше вдъхновила, сега е в отстъпление на Запад и скоро ще претърпи крах и у нас преди още да е „победила“. Вторият проблем засяга тежко либералните философи, защото днес протича интензивна реидеологизация и отхвърляне на досегашната разделителна линия в нашата политика. Философите на либерализма у нас отчаяно искат да запазят парадигмата на 90-те - опозицията комунисти срещу антикомунисти, защото извън тази парадигма те ще загубят собствената си релевантност. И макар че наскоро я пребоядисаха на „граждани срещу мафията“, тя пак страда от същия идеологически дефицит. Тя е дете на 90-те, иска да свали определен режим, тя воюва с номенклатура, с личности, тя има характер на перманентен протест, а не на система от възгледи, което я изтощава и я прави неадекватна на новите предизвикателства пред обществото.

И като не могат да спрат реидеологизиращата лавина, те опитват да я отклонят. Да обяснят на хората, че консерваторите са нацисти, че са на служба при Путин и че са врагове на ЕС и НАТО. Стратегията да се лепят такива етикети на противника обаче не проработи в САЩ и се върна като бумеранг, за да свали либералите. Няма да проработи и у нас. Под "у нас" имам предвид не само в България, но и в Европа. Заклеймяването на реакционното движение като нацистко, непрестанното бълнуване на връзките му с Путин и образуването на широки безпринципни коалиции само и само да се оставят националистите извън управлението, заплашва да взриви Европа.

Мейнстрийм партиите трябва да интегират националистите във властта, включително на ниво ЕС, защото в разширяващата се пропаст не е ясно кой ще падне по-напред. Особено на европейско равнище това е ключово, защото Съюзът трябва да добие демократична легитимност, а това ще стане само с плурализъм в управлението му. Докато левичарите и либералите са на властови позиции в Комисията, Парламента и Съда, а консерваторите и националистите стоят отвън, ЕС непрестанно ще бъде под екзистенциална заплаха. Всяка нова партия и всеки референдум ще поставя под въпрос „за или против Съюза“. Истинският въпрос е  „какъв да бъде ЕС“. Но социалистите и либералите като че ли са по-склонни да разрушат Съюза, ако не е структуриран и управляван точно според техните разбирания. 

Атаките срещу политици и анализатори, които констатират и обясняват процесите, за които протичащата днес реидеологизация  ще е основа на политиката през следващите десетилетия, нямат смислена почва. Те не представляват политически или академичен дебат, а създава впечатление за битов конфликт. Конфликт между старите авторитети, които досега са формирали общественото мнение, а сега ще загубят релевантност в новия дебат консерватизъм-либерализъм или дори по-лошо, ще се окажат от грешната му страна. 

Коментари

kate pate's picture
kate pate
new

Няма ляво и дясно

Социалисти и либерасти срещу националисти и консерватори. Това в БГ означава БСП, ДПС, ДОСТ, НР, ДаБг срещу ГЕРБ и ПФ
kate pate's picture
kate pate
new

Ляво и дясно

Ляво и дясно има само на ниво либерализъм, едните са за разрушаване на семейните ценности и заличаване на култури и религии и норми на поведение в обществото - Радан, Христо и Зелените, другите са за пълно отстраняване на държавата от пазарните взаимоотношения - Каролев, Калин Манолов. Вторите не са представени от никоя партия в БГ. Което е жалко. Това би било моята партия.

Затова засега съм гербер.
Ivan Tcholakov's picture
Ivan Tcholakov
Ivan Tcholakov

Аз лявото и дясното

ги възприемам най-вече като различни визии за икономиката, това е важно, защото става въпрос за пари.

Консерватизмът и либералното за мен са по-скоро второстепенни различия, чудя се защо сблъсъкът между тях стана модерен напоследък. В момента си обяснявам този сблъсък в България като измислен, натрапен. Мързи ги да адресират реалните проблеми, повечето от които са икономически.

Каролев, Калин Манолов - и аз съжалявам, че не участват хора с такива възгледи.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията