Грубичко, но пък честно: Валери Симеонов каза неща за шума по Черноморието, които никак не звучат патриотично. Даде пример с конкретни заведения, дори спомена собствениците им, до един с прякори на животни. Каза, че КАТ и НАП трябва по-често да посещават курортите. Междувременно, докато го слушаме, на нас ни се отщява да ги посещаваме. По същото време на друг телевизионен канал някой говори за гръцки курорти – позитивно говори, толкова позитивно колкото изгрев на Санторини. От години това е дилемата на българския отпускар с умерени финансови възможности – България, Гърция или все пак, макар и все по-малко –  Турция.

Да си призная, първата ми среща с Гърция изобщо не ставаше за реклама. Рано-рано автобусът спря до едно кафене в Кавала и цялата ни българска група се запъти да се събуди с кафе. Насреща ни с викове се зададе сервитьорката. Беше жена на почетна възраст, с артрозна походка, преметнала пешкир през рамо. Не само заради мустачките приличаше повече на Никифор Фока, отколкото на образец за обслужващ персонал в световно признатата гръцка дестинация. И досущ като Никифор полагаше усилия да отблъсне българското пълчище:

„Махайте се, знам ви българите, двама-трима ще си поръчат кафе, а целият автобус ще иде в тоалетната, само ми цапате гърнето и ми изхабявате цял сапун. И да вземете да научите гръцки!“ – даде ни указание, докато  ни отпъждаше с ръце като оси. Не си мереше думите, не предполагаше може би, че в групата ни има хора, които разбират гръцки. Ей това  му трябваше на мъжа ми да отговори на родния ѝ език: „Глупости приказваш, кириа,  щели сме да изхабим сапуна. Българите сме толкова мръсни хора, че изобщо не знаем как се ползва сапун.“

Имам един рейс свидетели на този мижав международен конфликт, след който обърнахме гръб на Никифора Фокица, за половин час установихме, че Кавала прилича на Велико Търново и отпрашихме към Катерини Паралия. Там на стол пред входа на малкия хотел седеше стопанката, на която отвсякъде й отиваше да е дъщеря на сервитьорката от Кавала. Тя с отсечени жестове и строг поглед ни инструктира след ходене до плажа да си мием джапанките и краката на малката чешмичка до стълбите. За около пет минути навакса с възпитанието, което допускаше, че ни липсва. Още преди да влезем в стаите, вече й бяхме пожелали дори Зорбас да не я съжали, ако на тоя тип жени въобще им е до ласки.

Обаче беше тихо. И чисто беше. Банята ухаеше. Пред терасата имаше палма, а зад нея беше морето. Шезлонгът и чадърът бяха безплатни срещу покупката на едно кафе. И никакъв проблем с общуването – почти всички на плажа бяха българи. Помислих си, че в курортите на Гърция стопанинът се чувства навсякъде във въздуха, както в Турция се чувства по улиците въдворяващото ред присъствие на полицията, дори когато не виждаш полицай.

Какво чувствам в българските курорти? Най-много чувствам, че трябва да си държа очите отворени. Държа си отворени очите в един хотел в „Албена“, обаче погледът ми се заплита в паяжина в ъгъла над леглото. Ако беше малка, хич нямаше да я споменавам. По теракотения коридор камериерките бутат колички с грохот като от съветски филм за Втората световна война. Някакви хора се карат в коридора, деца се забавляват да чукат по всички врати. В българските хотели няма стопанка, която да си позволява да възпитава. Тук от терасата не те спират да скачаш в басейна, та за някакъв шум. Хотелът е на всички под покрива му и всеки е свободен да пречи на другите колкото може и както пожелае.

Ресторантът обаче – по никакъв начин не е на друг, освен на келнера. Ничия власт у нас не е била по-дълга от властта на келнера. Всеки чужденец е пó мил от българин на всеки сервитьор, сладоледаджия, дюнерджия, хотелиер, барман, таксиджия,сутеньор и на всички останали, заети със светли и тъмни занятия по източната ни граница. В българските курорти винаги съм чувствала, че източната българска граница не е на българите.

Обаче – наша била! Затова било патриотично да избираме нашите плажове, да спасим нашия туризъм!  На което ние от години имаме готов отговор – няма пък!

Спомняте ли си как в началото на прехода някакви разумни хора ни съветваха да гласуваме с джоба си? В смисъл, да преценим коя партия защитава най-добре икономическите ни интереси и да дадем гласа си за нея. Това ние не направихме. Една част от населението наистина започна да гласува с джоба си (онези между 20 и 50 лева на вот имам предвид), но то е друго – гласуване за джобни, не с джоба.

Лятната почивка е първото нещо, което ни вдъхнови да използваме разумния съвет да избираме с парите си. Отвратително е, унизително е да отидеш в български курорт, в който чувстваш, че се подиграват с парите ти. Добре, мислиш си, собственикът на този хотел очевидно не е печелил парите си трудно и честно, не знае цената им, затова се отнася така към моите пари. Но моите пари са спечелени с труд, спестени са с лишения, не съм дошла тук, само защото се чудя какво да ги правя…Аз бих отишла в Гърция дори само заради това – че там не чувстваш парите си подиграни. Дори когато собственикът се опитва да те възпитава преди да е разбрал налага ли се, си казвам: цени си този човек парите, които е вложил, знае цената им, със сигурност ще уважи и моите. Ако пък към това е прибавено и голямо ядене и глезене, значи не сте в Гърция, а в Турция.

Това е половината причина да не гласуваме с джоба си в полза на българското Черноморие. Другата половина е точно като на избори – за отмъщение, на инат и всичко останало, което се включва във формулата „Няма да платим, няма да платим!“.

Няма да платим заради пренебрежението, което имахте към нас, когато ние имахме нужда от вас. Сега вие имате нужда от нас и ще ви пренебрегнем по същия начин – както вие предпочитахте чужденците, така ние ще предпочетем чуждестранни брегове. Не правим нищо различно от вас, така че внимавайте с обидите – просто се обаждаме, точно както ни повикахте.

Няма да платим заради това, че в периода на първоначално натрупване на хотели нас ни нямаше в никакви сметки. Направихте курортите за себе си, не за курортистите. Можеше поне зеленината да ни оставите. Произведохте продукт, без да мислите за клиента. И ние сега ви казваме, че този продукт е менте, претъпкан е със заместители и вредни съставки, на всичкото отгоре е на цена, по-висока от оригинала. Не го харесваме, няма да ни го пробутате.

Няма да платим нещо, което сте откраднали от нас, повредихте го, злоупотребихте с него и сега искате да ни го продадете, като единственият ви аргумент е, че то си е наше. Много харесваме Силистар, но не искаме да повярваме, че мястото зад плажа е едновременно гора и частна нива, през която нямаме право да преминаваме, за да отидем до плажа. И колкото да се криете зад арендатора, ние знаем на тъста на кой депутат от ДПС е реституирана като частна нива тази част от странджанската гора. Няма да повярваме, че дюните не са дюни, че плажовете в частни имоти зад огради били от придобит пясък, донесен тоест от вълните. Придобиването ви дойде с политическите вълни, не с морските.

Такива неща си мислим, не защото сме национални предатели. Не сме по-малко патриоти от Валери Симеонов. Мислехме си ги тези неща и когато бяхме излишни на българското Черноморие, мислим ги и сега, когато сме му нужни. И нямаме никакво желание да си помислим за това, че 15 процента от брутния вътрешен продукт се формира от туризма и после това ще ни се върне под формата на оскъдица в бюджета. Малко се трогваме и от това, че работни места в туризма ще станат излишни. И че всичко това ще се отрази на цялата икономика, която зарежда курортите с храна, оборудване, пиене и т.н. до рисувачите на имена върху оризово зърно за спомен.

Българското Черноморие показа, че може да привлича пенсионирани германци, алкохолизирани финландци, датчани, англичани, любители на хазарта от Израел, средна ръка руснаци. Сега задачата му е по-трудна – да покаже, че може да привлича българи. Става дума за българи, които вече не ходят на море, за да си купят парфюм „Бич може“ и крем „Нивеа“ от пазарите на СИВ по нудистките плажовете в Поморие и Приморско. За капризни българи става дума, не за ония, на които не им правеше впечатление, че бирата е топла, а кебапчетата студени. И информирани също така, винаги ще сравняват с Гърция.

Текстът е публикуван в "Редута".