Сиена, която прави Никола Манев непушач (ОТКЪС)

Какви картини оставя един художник в изкуството и в живота си? С този въпрос се сблъсква всеки изследовател на нечие творчество. Така е и с журналистката Елена Кръстева, която предизвиква изкуствоведи и читатели с „Животописни истории. Биография на Никола Манев”.

Луксозното пълноцветно издание с твърди корици излезе преди броени дни с емблемата на издателство „Сафо” и с амбицията да извоюва свое място на рафта с подобни четива.

„Тази книга е плод на професионалните ми срещи и на приятелството ми с Никола Манев. Всички описани случки и събития са предадени така, както той самият ми ги разказа”, отбелязва Кръстева пред „Площад Славейков“.

На 128 страници тя проследява изпитанията и приключенията на живописеца, допуснат от другата страна на Желязната завеса в най-тежките години на студената война.

Как пътят на Манев към Париж минава през пустинята Сахара? Податливи ли са на дипломация митничарите по света и у нас? Защо художникът се изприщва от думата „поприще” и как завършва Академията за изящни изкуства във френската столица, без да вземе нито един изпит? Защо смята, че картината е като жената, а егоцентризмът в тази професия е задължителен? Манев се изповядва пред журналистката с характерното си сладкодумие и чувство за хумор. Интересното съдържание се допълва от десетките картини, публикувани в изданието.

Предлагаме ви откъс от „Животописни истории. Биография на Никола Манев”.

Когато говори за Сиена, отново е млад. Върти педалите на бяло „Леняно” с лъскави спици и десет скорости, гърдите му пият тосканския вятър. Никола Манев е сам и щастлив в сърцето на Тоскана. Тази земя на охра, маслини, вино и живопис ще натопи четката му за десетки картини, които ще нарече „Небесни магистрали”. В кратък отрязък живот Сиена е неговото място, неговият пъп на света, корабът майка. Ще бълва същото обожание по адрес на Чирпан и палитрата на Тракия, но дотогава има време. Сега спиците на житейското колело блестят в Сиена. Никола Манев тъкмо е пристигнал от Холандия, за да рисува. И за да избяга от любовта на една жена:

„Една година реших да замина за Италия и да бачкам. Дъщеря ми Сара беше на две или три и майка й много напираше да се жени за мен. Аз, като всеки подъл мъж, избягах. И до ден днешен мисълта за сватба ми е чужда. Независимо дали има, или няма деца. Така или иначе отидох в Италия. Такава ми е системата на живот, работата е религията ми и на нея съм изцяло предан, тя ме ръководи!”

В едно софийско и септемврийско утро в сладкарница на ул. „Иван Асен” Никола Манев излага картини от живота си. Прехвърлил е 70-ия километър от него и в гъстата му коса бялото окончателно е взело превес над черното. В душата му, изглежда, положението е същото. Драмата там е персона нон грата, трагедии се приемат само ако са Шекспирова продукция. Няма и как да е иначе – Никола Манев е човекът, въвел в обръщение поздрава: „Имам добра новина! Остарях!“ Та колко нямаха този шанс?! Нито Ботев, нито Смирненски, нито Димчо, нито Яворов. Нито Есенин, нито Пушкин…

Може да изрежда с часове великите поети и да цитира стиховете им с непресторено вълнение на гласа. Художници споменава по-рядко и тонът му е далеч по-овладян. За поетите Манев говори като за близки, с които е пил, пял и плакал в белите си нощи. А художниците… Те сякаш са представители на закона, пред които мълчиш, свел глава. Единици за мярка, които рядко позволяват сближаване.

Като Леонардо да Винчи, който също е израсъл с живеца на Тоскана. Неговият пъп обаче е хвърлен във Флоренция, а в някой минал живот Никола Манев е драснал първия си щрих на „Пиаца дел Кампо” в конкурентката Сиена. В сегашния слиза от влака в този град, когато е на 40 години и малко отгоре:

„За първи път изпитвам мистично чувство, че съм живял тук в предишен живот. Не вярвам в тия работи, но там го усетих! Почти припадам от вълнение, като виждам площада! Централният площад е една огромна мида – разперена. С едни стари сгради. Моментално се вливам в него. Отивам в първия голям хотел. Попадам на една италианка – синьора Паола. Bongiorno, посреща ме тя. Казвам й, че търся квартира, тя ми намира стая веднага.“

Цъфнал е на гарата в Сиена случайно. Взел е влака няколко спирки по-рано – от Бреша, и е пътувал за Флоренция, където на склад е цялото му богатство: работна маса, платна, бои, малко дрехи.

„Пристигам от Холандия и отправна точка ми е Флоренция. Там оставям всичко на багаж. Нямам представа къде отивам, но знам, че ще е под наем. Обикалям, за да търся квартира. Във Флоренция няма подходяща. Баща ми имаше един приятел, който живееше в село до града, търся и там, но не намирам. И в Падуа нямам късмет. После отивам на остров Лаго д’Изео. Страшно красиво, но изолирано от света. Трябва да се качиш на корабче, за да стигнеш. А точно там попаднах на подходяща квартира, но… Казах си: „Ще остана съвършено сам, няма да се чувствам добре, ще живея в страхове, няма с кого да разменя дума.” Затова отидох в Бреша, но там – нищо. И хващам влака, за да се върна във Флоренция, където е багажът ми. А влакът спира в Сиена…”

До този момент пулсът на Манев се е учестявал от жени, от миризмата на терпентин, от гласа на Едит Пиаф, от Гранд Каньон, от барикадите по парижките улици през 1968-а, от срещи с българската милиция…

За пръв път обаче замайването идва от град. Сиена и небесната й синева и сгради в цвят на изпечена глина. Сиена с бялата катедрала „Санта Мария Асунта” – шедьовър на готическата архитектура, изчислен от фантазията на Андреа Пизано и населен със статуите на апостолите Петър и Павел, свети Георги и свети Августин, изваяни от двайсет и няколко годишния Микеланджело. И с релефа на Донатело „Пирът на Ирод”.

Сиена, която прави Манев непушач.

"Площад Славейков"